Дясното...
Миналата седмица галерия "СИБанк" за първи път не показа изложба, а представи акция, наречена "Ние държим (на) Нютън". Причината е, че той не просто създаде голямо изкуство, но повлия върху виждането ни за нещата, "влезе" в тях и ни "говори" по-силно оттам, отколкото дори от фотографиите си. Затова си позволих да прекрача естетическия хоризонт по посока на политиката и в края на словото си да се придвижа от изкуството към идентичността: "Обичам едно разграничение на Барт, според когото левият мит е повече словесен, живее в лозунгите, а десният мит е повече безмълвен, живее във вещите. В този смисъл тази вечер представяме една същинска дясна акция, в която дясното няма нужда да бъде скандирано и така от само себе си да олевява, а просто може да бъде видяно. Акцията добива неочаквана политическа актуалност сега, когато обществото ни (в нарастваща паника) търси отговор на въпроса: къде е и въобще как е възможно дясното. Всъщност, лесно е: Дръжте се за Нютън!"
За да може дясното да се осъществи не като артистична акция, а като политика, са необходими поне три условия, които обаче си остават трудно изпълними в българското посткомунистическо общество.
У нас дясното прилича на (влива се в) лявото, защото е критически ориентирано. Вместо да е ценностен фундамент, свързан с традицията, вярата, кръвта, законността, собствеността, който се доказва, като устоява на критически офанзиви, то само се включва в тях, пилее се в разнопосочни жестикулации "срещу". Демонстративното нежелание на Иван Костов да се съобрази с подвижната логика на ситуациите, довело до политическото му оттегляне, вероятно е най-експресивният опит за възпроизвеждане на дясна "публична физиогномика". Колкото по те няма на посткомунистическата политическа дъска, толкова по-десен си, защото дясната фундаменталност все още е носталгия, а не практика. Именно в такава перспектива трябва да се разчетат сближаването и подмяната на политическия с религиозния дискурс в кръга около завърналия се Костов, както и поощрението му от леви гласове, ангажирани с националистически визии.
Вторият проблем е посткомунистическата "сецесия на биографиите", пренаписването им под диктовката на случая. Дясното изисква биографичен континуитет, който обхваща даже не само живота на личността, но се разширява по дирите на кръвта и традицията. В това отношение претенциите на Надежда Михайлова и Петър Стоянов към миналото и фамилията на Иван Костов бяха претенции "от дясно". Както интервютата с леля му под портрета на Сталин от тютюневи листа целят да го дискредитират именно като десен политик.
Третият проблем, разбира се, е едрият капитал, който политически се представя от десни сили и в този смисъл е вярно и обратното - той е представителен за тях. Работата дори не е само в това, че такъв капитал у нас няма или поне му липсва устойчивост, а че функционира като негативен ценностен маркер, защото бързо отвежда към сенчестата икономика и направо към престъпността. Така проблемът за корупцията, както се видя и от управлението на Иван Костов, и от кметската кампания на СДС в София, е проблем за идейната реабилитация на дясното, която "по условие" стъпва върху големи чисти капитали. Наляво корупцията унищожава политици, а надясно самото политическо пространство.
Тези три проблема принуждават СДС да се защитава политически, като се самонапада. Играта е разпозната отдавна, наречена е "отлюспване" и предполага разделянето на два отбора, които си нанасят удари, докато единият се оттегли, а другият капитализира победата като десен ресурс. Играта става все по-сложна и все по-неефективна. Според някои това означава, че тя се е изчерпала, а според други, че изисква повече жестокост.

Георги Лозанов