На 9 март 1934 г., тоест точно преди 70 години, в Русе е роден един от най-значимите съвременни български режисьори - Любен Гройс. Ако приживе за него е писано оскъдно и с ревниво премерване на всяка дума, то след като го изгубихме, се изписаха толкова неща, че е трудно да се добави вече нещо неказано. Разказите за него са толкова разностранни, че звучат във всички тоналности от тържествената възхвала до тъжното възпоминание. Сигурно ще се окажа встрани от тези противоположности, като се опитвам да споделя нещо малко по-различно.
Изправен пред резбования иконостас, майстор Рафе Клинче от "Железният светилник" на Димитър Талев, споделя: "По туй ще съдят людете за нас!" Тези думи най-събрано утвърждават истината, че творчеството е обвързано с времето, когото е сътворено. Само че някои стойности се изчерпват скоро, други остават по-дълго, а трети се оказват неподвластни на календарния кръговрат и вълнуват човешкото съзнание на много поколения. Казва се, че за театралното изкуство е важен само мигът. Всеки актьор може да го потвърди. Вероятно звучи необичайно, но 22 години след като Гройс физически не е между нас, за мнозина, докоснали се до творческата му същност, е невъзможно да мислим за него в минало време.
Решенията на голяма поредица от сцени в "Медея", "Нора" или "Ромео и Жулиета", в "Учени жени" и "Мизантроп", в "Отело", "Дванайсета нощ" и "Комедия от грешки", ако щете във "Вампир", "Свекърва", "Музика от Шатровец", както и дръзкото прозрение в "Тартюф" остават неповторими и недостигнати по премереното съчетание на художествен факт с философско осмисляне. Те са разположени върху необятното пространство между Смолян, Пловдив, Варна, Русе, Ямбол, Сливен, Благоевград и София и сигурно това е едно от оправданията, че не са своевременно забелязани и отразени от големите майстори на критическото слово. Но всички знаем, че причината не е само там. Затова и днес все още никой не е набрал кураж да направи пълно изследване, което да съответства на величината на това богатство. Ще трябва да се събират само отломки от спомени. А те са като свидетелските показания в съда - винаги имат личен привкус и се нуждаят от доказателства. Надеждата остава в младото и необвързано поколение!
От друга страна, отсъствието на капитален труд спасява наследеното от академично абсолютизиране. Общуването на Гройс с актьори, художници, музиканти се отличава с динамика, то не може да се накъса на периоди, а още по-малко от него могат да се извлекат рецепти: Шекспир се поставя по този начин, Молиер се играе така, а Страшимиров или Константин Илиев - другояче. Също така не е възможно с лупа да се установи кога са използвани принципите на Станиславски, Брехт, Брук, Стрелер или Мейерхолд. Свободата на изразния подбор при него е резултат от интелигентно съчетаване на най-ценното от световната театрална практика с неговата лична мисъл и позиция, които могат да се съизмерват с практиката и философията на световните майстори. Неуместно е също да се гадае какво би станало, ако коварната болест не го бе отнесла тъй рано. В човешката съдба няма "ако", тя е такава, каквато е. За всички докоснали се до неговия умен и човечен творчески подход, той продължава да съществува като реален и добронамерен коректив в художествената практика.
В ораторията и в реквиема има нещо тържествено, което възторгва или натъжава. Опитах се да избегна тези тоналности. А за неговия недоживян юбилей да му сторя само един човешки и колегиален поклон!

Емил Кьостебеков


Бел.ред. На 10 март в зала 7 на НДК бе отбелязана 70-годишнината от рождението на големия български театрален режисьор Любен Гройс (1934-1982). Вечерта бе организирана от НДК, Фондация "Любен Гройс", Съюза на артистите в българия и Театралния колеж "Любен Гройс".