Мъглите на киното
Подхождам към "Невидимият филм" на Жан-Клод Кариер (от френски Антоанета Овчарова, ИК "Колибри", 2003) с филологически мотив: той е (съ)автор на сценарии по Октав Мирбо ("Дневникът на една камериерка"), Даниел Дефо ("Робинзон Крузо"), Франсоаз Саган ("Малко слънце в студената вода"), Джеймс Хадли Чейс ("Плътта на орхидеята"), Лудвиг Тик ("Леонор"), Колин Хигинс ("Харолд и Мод"), Гюнтер Грас ("Тенекиеният барабан"), Жан Жьоне ("Черно огледало"), Чехов ("Вишнева градина"), Балзак ("Тайните на принцеса Дьо Кадинян", "Херцогинята на Ланже"), Станислава Пшибишевска ("Дантон"), Кадаре ("Генералът на мъртвата армия"), Мериме ("Трагедията на Кармен"), Пруст ("Една любов на Суан"), Аполинер ("Завоеванията на един млад дон Жуан"), Достоевски ("Бесове"), Кундера ("Непосилната лекота на битието"), Елиаде ("Бенгалската нощ"), Лакло ("Валмон"), "Махабхарата", братя Стругацки ("Трудно е да бъдеш бог"), Флобер ("Бувар и Пекюше"), Ростан ("Сирано дьо Бержерак"), Шницлер ("Завръщането на Казанова"), Жионо ("Хусар на покрива"), Турние ("Горски цар"), Цвайг ("Клариса", "Писмо на една непозната"), Расин ("Беренис"), Юго ("Руи Блас")...
Искам да се огранича над преобразуването на словото в образ. Благодарение на какво Жан-Клод Кариер е Преводачът? Дали на дълбокото си уважение към природата на литературния текст, т.е. към неяснотите му? Или защото се усеща неизменно в подножието на филмовия занаят?
Не се нуждая от сигурен отговор, щом от есетата се разнася безмълвно въодушевление.
И грижа за въображението. Защото:
Как да спрем да си въобразяваме? Въображението отваря без усилие другата страна на огледалата ни, пее с гласа на сирена. Тя е там, за да ни помогне във всеки един момент да избягаме от монотонното русло на вече видяното, вече чутото, на уменията, на опасния опит. То ни отваря непредвидими пътеци в шубраците.
И днес, когато не почитаме собствената си филологическа работа, мисля за сценариста Кариер и службата на въображението му в полза на писмеността и киното, за брака им в зрителя.

М.Б.