На 26 февруари т.г. в Американския център в София се състоя представяне на книгата на Роналд Дуоркин "Да се отнасяме към правата сериозно" (превод от английски Ивелина Иванова, ИК "КХ", София, 2003).
Тук поместваме словото, произнесено от Емил Григоров на премиерата.

М.Б.


Смисълът на индивидуалните права

Не са един и двама американските интелектуалци, които през последните 10-15 години все по-често и все по-силно бият камбаната на националната съвест и обявяват все една и съща тревога, а именно: демокрацията е в опасност! Разбира се, става въпрос за демокрацията по американски, която от раждането си, та до самия край на ХХ в. (въпреки някои свои очевидни несъвършенства, свързани най-вече с просъществувалия доста дълго време институт на робството и наследилите го сегрегационистки практики) неизменно е изпълнявала ролята на образец за спазване на основните граждански права и свободи и е давала основание на Съединените щати да се гордеят със статута си на "морален лидер на човечеството" (Ричард Рорти). Днес, благодарение на директорката на издателска къща "КХ" Антоанета Колева, имам удоволствието да кажа пред вас няколко думи за книгата на Роналд Дуоркин "Да се отнасяме към правата сериозно", представляваща един от първите и най-висококачествени теоретични продукти на тревожното усещане за залез на американската демокрация. Казвам, че имам удоволствието да говоря за тази книга не защото съчувствам на европейските сноби, злорадстващи пред лицето на явното несъответствие между демократичните принципи на американската държавност и провежданата от настоящата администрация в Белия дом вътрешна и външна политика, а защото вярвам, че каузата на либералната демокрация в Съединените щати не е безвъзвратно загубена именно поради факта, че там все още са възможни явления като Роналд Дуоркин с неговите интелектуални предизвикателства спрямо юридическото, политическото и моралното статукво в родината на Джеферсън.
"Да се отнасяме към правата сериозно" излиза през 1977 г. и обединява няколко есета, чиито идеи са в значителна степен обусловени от социално-политическите сътресения в САЩ, предизвикани от Движението за граждански права и протестите срещу военната авантюра във Виетнам.
Както е известно, през 60-те и 70-те години американското общество е максимално политизирано. За разлика от днес, неговият живот тогава протича в атмосфера на остро противопоставяне между критици и апологети на официалната държавна политика. Но най-важното в случая - и едните, и другите търсят легитимация на своите позиции и действия, позовавайки се на един и същи документ. Този документ, както сами се досещате, е Конституцията на САЩ. За всеки, който я познава дори частично, е ясно, че тя съдържа редица текстове, бременни с противоречия между правата и отговорностите на федералните и щатските власти, от една страна, и индивидуалните права на американските граждани, от друга. Може би най-показателна в това отношение е Деветата поправка от 1791 г., която гласи: "Изброяването на известни права в Конституцията не трябва да се тълкува като отричане или омаловажаване на други отредени за народа права." Именно тук, според мен, трябва да се търси първоизточникът на либералната традиция в американската философия на морала, правото и политиката.
Вписвайки се изцяло в тази традиция, Роналд Дуоркин изгражда своята концепция за индивидуалните права въз основа на положението, че "индивидите могат да имат права срещу държавата, предхождащи правата, създадени с експлицитно законодателство". Това положение от своя страна е изведено от друго, което за Дуоркин има характер на фундаментално морално изискване към политическите и правните институции, въплъщаващи "гения на Америка". Става въпрос за правото на всеки индивид да се радва на еднаква загриженост и уважение от страна на държавата.
"Индивидите имат права - пише Дуоркин, - когато по някакви причини една колективна цел не е достатъчно оправдание да им се отказва онова, което като индивиди искат да имат или да правят, или когато една колективна цел не е достатъчно оправдание да им бъде наложена някаква загуба или щета." Този смисъл на понятието за индивидуални права е определен от Дуоркин като "силен" и е разграничен от "слабия" смисъл, в който индивидите имат моралното право да правят каквото искат, но когато това противоречи на една или друга колективна цел, те трябва да понесат юридически санкции за проявеното от тях своеволие. Очевидно "слабият" смисъл на понятието за индивидуални права е в по-голяма степен съвместим с онова, което наричаме "здрав разум". Проблемът, обаче, е в това, че този смисъл е носител на непреодолимо противоречие. Не може хем да имам право да правя каквото искам (стига да не нарушавам фундаменталните морални права на някой друг), хем да нямам право да направя нещо, което пречи да се реализират в максимална степен някакви предполагаеми печалби от гледна точка на държавния или обществения интерес, т.е. на интересите, основани върху и обосновавани чрез метафизическата представа за реалността на "общото благо". С други думи, единствената смислена употреба на понятието за индивидуални права е тази, при която признаваме моралното право на индивида да наруши закона, ако той му пречи да постъпва в съгласие с моралните устои на собствената си личност, при положение - повтарям, - че не оскърбява морала на друга личност. "Перспективата за утилитарни печалби - настоява Дуоркин - не може да оправдае това да се възпира някой да стори онова, на което има право - а предполагаемите печалби по отношение на зачитането на закона са просто утилитарни печалби. Не биха имали смисъл хвалбите, че зачитаме индивидуалните права, ако това не предполагаше някаква жертва, а въпросната жертва трябва да бъде тъкмо да се откажем от всяка пределна полезност, която би извлякла страната ни от пренебрегването на тези права, когато те се оказват неудобни. Така че общата полза не може да бъде добро основание за ограничаването на тези права, дори ако въпросната полза е увеличено зачитане на закона."
Не може да бъде добро основание за пренебрегването на индивидуалните права и консервативното схващане за моралния дълг на индивида да се съобразява с традициите и обичаите на общността, към която принадлежи по силата на архаичната представа за племенна идентичност. Често пъти това схващане се поставя в основата на аргумента, легитимиращ законите чрез позоваване на техния произход. Но ако действително се отнасяме към правата сериозно, би трябвало да възразим на този аргумент с аргумента за относителната невинност на индивидуалните морални права по отношение на моралния интегритет на общността. Още повече, че тези права също се коренят в една определена традиция, а именно - традицията на толерантността към моралните чувства на индивида. "Ако ставаше въпрос само за това дали при строго прилагане на законите общността би била в пределно по-добро положение - уточнява Дуоркин, - би следвало властта да реши това въз основа на наличните доказателства и в крайна сметка би могло да не е неразумно да реши, че общността ще е по-добре. Но тъй като залогът тук са правата, проблемът е съвсем различен - дали толерантността би разрушила общността, или би я застрашила с голяма вреда, и ми изглежда просто глупаво да се предполага, че нещо доказва възможността или дори мислимостта на това." Например, глупаво е да се твърди, че неподчинилите се на действащия по време на войната във Виетнам закон за военната повинност са причинили американския провал в тази война. Както е глупаво да се твърди, че днес всеки американец, който критикува The USA Patriotic Act или явно отказва да спазва съдържащите се в него предписания за гражданско поведение, е враг на Америка, при това в почти същата степен, в която е такъв, да речем, Усама бин Ладен. Едно подобно твърдение е най-малкото плод на несериозно отношение към индивидуалните морални права, а оттук, би казал Дуоркин, до краха на американската демокрация има само една крачка. Всъщност още от времето на Сократ философите са наясно, че съществува необходима връзка между глупостта и тиранията. Припомням това за онези, които все още се питат за какво им е на морала, правото и политическата философия.