Терор и мъченичество
Религиозните основания на тероризма разисква дискусия на тема "Саможертва и мъченичество в контекста на християнството, исляма и тероризма" (Център за култура и дебат "Червената къща", 2 март т.г., хотел "България"). Дебатите в рамките на "Ничия земя" потърсиха отговор на следните въпроси: Какви са спецификите на идеята за мъченичеството при исляма и при християнството? Защо едната религия допуска идеята за живата бомба, а другата - не? Какви са механизмите, чрез които религията и вярата стават инструмент на политиката?
Преди да даде думата на участниците, водещият д-р Николай Михайлов представи своя импровизация по темата. Според него съвременният свят живее под знака на различните нива на ужас: "от лек полъх на несигурност до високостепенна тревожност". "Тероризмът е нелокализиран и нетемпорализиран. Може да се случи навсякъде и по всяко време. Разбира се, не и в хотел 'България'!", даде тон на дискусията психиатърът.


Владислав Тодоров представи своя "Опит върху живата бомба". Той описа в хронологичен ред еволюцията на терористичните тактики. Тероризмът възниква през XIX в. в Русия като организирано милитаристично-атеистично движение срещу Александър II. През следващия век "вече е достатъчно да плениш един човек, за да плениш цялата власт, защото държавата е отговорна за всеки свой гражданин". След вземането на заложници живата бомба се превръща в новия масиран терористичен метод, който добива все по-голяма популярност. Произходът й води началото си от ислямската революция в Иран (1979 - 1989), а първата жена-жива бомба е "хвърлена" от водачите на палестинската интифада през 2002 г.
Живите бомби са максимално опростено подръчно средство, причиняващо максимални поражения. Според Владислав Тодоров целта им е "да убият гражданското състояние на определена общност, гражданството само по себе си".
Самовзривяването на публични места се оказва най-силното оръжие, защото врагът (Западът) е безсилен да го използва.
Тодоров уточни, че (за разлика от терористите през XIX в.) живите бомби са дълбоко религиозни хора, които възприемат мисията си като свещен акт на саможертва и мъченичество. Традиционният ислям не оправдава подобни действия, но самоубийците-мъченици са под благословията на отделни локални духовни водачи, които преосмислят религията в съзвучие с тактико-оперативните нужди на тероризма.
Освен че трябва да бъдат вярващи, Владислав Тодоров описа идеалните живи бомби като здрави, млади, красиви, интелигентни, високообразовани представители на средната класа. "В България всичко се мисли в битови, вулгарно-материалистични категории, но самоубийците-мъченици не са функция на материалното си състояние", заяви Тодоров.
Калин Янакиев разгледа християнството като единствената авраамична религия, в която самият Бог се жертва, за да въведе човека в божествената вечност. На предела на своята абсолютна лишеност мъченикът свидетелства за върховната власт на Бога, не притежаващ ресурси. За разлика от някои ислямски тълкувания, според които мъченичеството е свързано с опълчване, християнската саможертва не може да бъде предизвикана. "Доброто в християнството се налага от само себе си. То е ангелически и метафизически ситуирано, не разполага с нищо от този свят", обобщи Янакиев. Павел Павлович говори за единението между светското и духовното начало в исляма. Мюсюлманите не познават християнската фраза: "Отдайте божието на Бога и кесаровото на кесаря". Те възприемат западните политически действия като религиозна заплаха, кръстоносен поход на християнството срещу тях. Затова, според Павлович, съществува ислямската нагласа към предизвикване на мъченичеството, към активни и настъпателни действия, кулминиращи в обявяване на свещена война.
Обратно на налаганите от медиите представи, джихадът (в превод: "усилие") не е всеобхватна концепция и не подлежи на еднозначно тълкувание. Съществуват "голям джихад" - борба на човек със самия себе си - и "малък джихад" - борба с военния враг. Тъй като няма централизирана ислямска институция, която да обяви свещена война и всички мюсюлмани да откликнат, отделните ислямистки групи предлагат собствени интерпретации на джихада, съобразени с конюнктурни цели.
Павел Павлович обясни феномена "живи бомби" като логичен отговор на опасностите, надвиснали над ислямската култура, и даде за пример аналогичното поведение на християните в Испания през VIII в. "Тогава християните отиват в джамиите и ругаят исляма, за да бъдат наказани. Това предизвикано мъченичество е реакция срещу чуждото културно потисничество. И днес християнството и ислямът остават две култури, между които няма сблъсък, а пропаст", заключи Павлович.
Във времето, отделено за свободни изказвания, Александър Кьосев изброи "пунктовете на уязвимост" на западната цивилизация, които правят невъзможно адекватното противодействие срещу живите бомби. Човешкият живот като безспорна западна ценност, технологичният напредък, световните медии, които отразяват всяка терористична атака и така мултиплицират ефекта от нея, предопределят западното поражение спрямо живите бомби. "Ние се опитваме да разберем врага, а има ли подобни на нашата срещи между хората от 'Хамас', например, които да седят и да се опитват да разберат западните хора?", коментира Кьосев "мъчителните херменевтични усилия" на западния човек (а и на самите дискутиращи) да се култивира толерантност.
В реплика към Павел Павлович Калин Янакиев се усъмни в религиозната непоносимост между християни и мюсюлмани като основна причина за войнственото поведение. "Западният свят живее в културна релаксация, представляваща особена гнусност за исляма, който е с по-висока апокалиптична температура. Не християнството, а съвременната западна постхристиянскост, предизвиква исляма", предположи ученият.
Дискутиращите се въздържаха от прогнози за бъдещето на тероризма. "Трябва да се преболедува!", призова към търпение Владислав Тодоров.

Анахит Хачикян