Два дискурса - една цел?
Улисани в размислите си за миналото, за паметта, спомнянето и забравянето, за писането на истории и ползата от тях, понякога пропускаме актуалността на бъдещето, дебнещо на прага на настоящето. Затова пък дори дребни наглед събития - каквито са появите на книги - могат да са отрезвяващи, понякога - шокиращи. Сложени една до друга, последните книги на Юрген Хабермас (Suhrkamp 2001) и на Франсис Фукуяма (Farrer, 2002) сякаш акумулират подобен ефект. И двете се фокусират около развитието на биотехнологиите след разчитането на генома, но носят и белезите от епохата след 11-ти септември, в известен смисъл дори посланията им си приличат заради произтичащия от тях "консерватизъм". И все пак именно тази близост позволява да видим колко различни са светогледите, намерили израз чрез тях.

Общото - видно още в заглавията - е, че Хабермас и Фукуяма дискутират проблеми на и за предела на човешкия род и то в светлината на една възможност в най-скоро време човеците, т. е. всички ние да не сме повече това, което сме. Но диапазоните и стилът на аргументация принадлежат към различни "жанрове".
Книгата на Фукуяма е политическа. Написана е леко и навярно се радва на широк кръг читатели. Най-вече заради класическия драматичен стил и организация на фабулата. В началото читателят - отварящ сякаш вестник или популярно списание - се сблъсква с много и любопитни факти от областите на когнитивистиката, неврофармакологията, геронтологията и генното инженерство. Те се завързват в кълбо от проблеми, което предизвиква усета за предстоящ апокалипсис, но в края, когато на сцената се появяват експертите, настъпва развръзка, проблемите се разплитат, а читателите се успокояват и връщат доверието си към институциите, които са поели отговорността политически да регулират науките. Класически катарзис! Първата част е като в трилър. Съвременните медикаментозни регулатори на серотонина, употребявани от десетки проценти американци, имат магически ефект: стимулират себеуважението или възвръщат самоконтрола. Да хванеш психиката си в ръце е станало като да въртиш крановете в банята. Това кара Фукуяма да заключи: "не е нужно да чакаме генното инженерство" (79). Ние вече сме на границата и сме на път да променим присъщата ни "човешка ситуация". Значи бъдещето ни е не само постисторическо, но и постхуманно. На финала обаче се срещаме с решение чрез формулата на "средния път" - една синтеза, снемаща напрежението между тезата и антитезата. Хегел forever! Рестриктивността на континентална Европа и безконтролието на Азия са полюси, между които благоразумно балансира англоезичният свят (252), където не защитниците доказват безвредност, а противниците - вреди (261). Само в неговите институции живее и се чувства уютно духът на "разграничаването" (239), който има силата да допусне клониране по изключение... на оцелял от Холокоста, не можещ да продължи родословието си (271). Опората за този оптимистичен изход са мярата на човешката природа и произтичащите от нея естествени права. Именно природата не позволява правата да са зададени свръхестествено или позитивистки - т.е. от бога или от човека; те чисто и просто са заварени, но и степенувани(!), доколкото споделят специфични за човешкия род характеристики (231). Така не само Хюм, но и Кант с неговите съвременни последователи могат да си получат заслуженото.
Кантианският акцент върху "моралната автономия" не се съобразява с положението, че "свободата е да се приемат или отхвърлят морални правила, произтичащи от източници, по-високи от самите нас, а не свободата преди всичко да създаваме тези правила" (168). Затова не остава нищо друго освен да се вглеждаме и съобразяваме с "универсалиите" на човешката природа. Това в плана на силната политика означава да се предпазваме от практики, заличаващи природните различия. Такива са не само генните интервенции, които размесват човешкия род с другите родове на природата, но и хомосексуализмът и феминизмът, а също и егалитаризмът, които размиват половите и всякакви други естествени (семейни или индивидуални) различия в границите на рода.
Книгата на Хабермас е етическа. Пронизана е от аргументация, която се разгръща мъчително и бавно. Онези автори, които за Фукуяма "прекаляват" - Имануел Кант, Джон Ролс, Роналд Дуоркин, Алън Бюкенън & Co. - са съюзниците на Хабермас. Читателите постепенно окапват. Останалите накрая са изправени не пред отговор, а пред зейнали въпроси и пред страховито предупреждение. Бъдещето на човешката природа е открито; предстои тепърва решенията да се обсъждат и осмислят. Важното е това да стане преди програмите на "либералната евгеника" да са се радикализирали дотам, че да не могат да бъдат спрени.
В приноса си към тази дискусия Хабермас изтъква на преден план (новата за концепцията му) идея за специфична етика на човешкия род. Етическите теми са най-вече теми за идентичността; затова те са релевантни както за индивидите и групите, така и за хората като такива, за човечеството в неговата съвкупност. Природните характеристики на Фукуяма, са заместени от етически, а именно: стремежът на всеки един да се чувства автор на своя живот. Дефинирано по този начин, ядрото на човешката етика съчетава безпрепятствено уникалност и равнопоставеност на всеки и всички. Негово предусловие е раждането - уловено майсторски от Хана Аренд и обобщено от Хабермас - предизвикващо дисконтинуитет (въпреки очакванията, каузалностите и вероятностите) и полагащо неизбежно винаги ново начало, пред което околните са в състояние единствено да въздъхнат с преклонение като пред дар: "роди ни се". Така всяка човешка индивидуалност се оказва по парадоксален начин независима от никоя друга човешка индивидуалност и затова равна с нея. И ако раждането е началото, а авторството на живота същността на човешката етика, единствената форма на живот, в която те могат да се съхранят и разгърнат в неокастрен вид (трябва да) е пронизана от морал, който да ги гарантира. Такъв морал познаваме от теориите на Кант, Ролс и Хабермас; в дадения случай той е не само достижение на разума, но и единствено подходящия за присъщата ни по род етика. Именно заради тази етика ние се стремим и можем да бъдем морални. Но и само с помощта на такъв морал обществената регулация може да се превърне в среда, в която да се реализира етическата ни специфика.
Генетическите интервенции биха могли да прекатурят всичко това. Тънката граница между терапия (на негативното) и подобрение (на позитивното) е не само епистемологически проблем, блуждаещ в сивите зони на неопределеността. Тя засяга родовата ни същност, доколкото става възможно в живота на някой не той да бъде авторът, а някой друг; и този друг да не е от сферите на подчовешкото или надчовешкото, а член на същия човешки род. Така едни ще са дизайнери, а други ще бъдат инструментализирани. Това ще взриви базисната равнопоставеност, автономията и реципрочността, присъщи на човечеството. Раждането на манипулирания ще престане да е неразпоредимо за хората събитие, а израстването и социализирането му ще крият опасността самият той да започне да се разтоварва от отговорност за избора си и да я прехвърля на програматора си. Автономията ще стане хетерономна или по-точно; "съавтономна". В крайна сметка либерализирането на генетиката ще ликвидира... либералното общество.
Затова Хабермас не търси опора в подходящите (до сега) политически регулации и стабилни институции, както предлага Фукуяма. За него е важно политиката да има предвид не толкова външните граници на човешката природа, а вътрешните отношения, т. е. тя да се преценява по стандартите на автономния морал и на етическите условия, правещи такъв морал възможен.
Позицията на Хабермас позволява и други вглеждания. Доверието на Фукуяма в силата на диференциращите експерти и на институциите, загрижени за генното богатство (и) на социалните низини, само по себе си вече е израз на един тип патерналистко разделение на обществото, което генните интервенции могат само да засилят и да направят необратимо. И въпреки това природата ни ще си остане в пределите на рода. Но дали ще е морална?
В българското издание по предложение на Хабермас е включена и речта му "Да вярваш и да знаеш", произнесена по случай удостояването му с наградата на германските книготърговци през 2001 г. Основанието е, че двете дискусии - за генните интервенции и за сблъсъка между цивилизациите - засягат общ проблем: взаимоотношението между становищата на религиозното и на секуларизираното знание. Дисбалансът между двете нагласи води до пропадане на комуникацията. В отговор на това Хабермас, сякаш от позицията на своите седемдесет години, открива възможност в рационалността на дискурсната теория да се открие и оправдае място и за вярата. Защото тя, вярата, е от решаващо значение за идентичността на засегнатите. И тук отново имаме решение чрез преосмисляне на принципа на равнопоставеността. За да е съобразен с етиката на рода, универсалният морал трябва да е чувствителен към различията, но и само заради формализма си той може да позволи признаване на "другите в тяхната другост".
И ако за някои това е само свидетелство, че Хабермас остарява и все повече предава наследството на критическата теория в името на компромиси, какво да кажем за отношението на двадесет години по-младия Фукуяма към различията. Защото в разглежданата книга изпъква не само тревогата за бъдещето, но и отношението му към настоящето. Фукуяма третира през призмата на "нормалното" редица различия - щом те не са природни - не просто като отклонения, а направо с погнуса. На едно място дори се извинява, че политическата коректност му пречи да каже цялата истина. Престъпленията се извършват от млади хора между 15 и 25 години, а възрастните са условие за контрол и стабилност (55, 115, 133, 170-1); домашните убийства са най-вече между небиологични родственици, а алтруизмът е следствие от потребността на индивидите да предадат гените си на следващите поколения и затова е към семейството и родствениците (56, 173, 191); излекуваната чрез психостимуланти пациентка, "заплетена в поредица от мазохистични отношения с женени мъже... изоставя унизителните за нея връзки и започва да се среща с други мъже" (67); феминизирането на населението би отслабило отбранителната способност на САЩ (92); 11 септември е резултат от комбинация на северна политика на възрастни жени с южна агресия на сърдити млади мъже (93); а в бъдещето навярно ще доминират мършави момичета и момчета с мек характер (130); доблестните войни се борят за тялото на падналия другар, а бедните улични бандити го продават (151)... Списъкът е непълен, но надявам се достатъчен, за да отделим естествено от неестествено, да изключим редица теми и гледни точки от дискусията и да оставим решението в ръцете на институциите и експертите.
Два дискурса - два модела за равнопоставеност и толерантност.

Стилиян Йотов


Доц. д-р Стилиян Йотов e преподавател по социална философия във Философски факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Последната му книга е "Етика и мултикултурализъм" (2003).
Преводач на книги на Хабермас и Адорно.

Юрген Хабермас. Бъдещето на човешката природа .
Превод от немски Стилиян Йотов. Издателство Идея. София, 2004.

Франсис Фукуяма. Нашето постчовешко бъдеще.
Превод от английски Кольо Коев.
Издателство Обсидиан.
София, 2002.