Кентаври в Академията
- Проф. Каприев, има ли "професорски заговор" в почти едновременното излизане на преведената от проф. Цочо Бояджиев "Сума на теологията" и вашия превод на книгата на Алберт Цимерман "Тома от Аквино"? Нарочно или случайно е това съвпадение?
- Както казва Георги Парцалев: "Аз случайно го мислех, ала то нарочно стана." Да, на пръв поглед - случайно. Исках да преведа книгата на Цимерман, издадена през 2000 г. Той е мой учител и се занимава с Тома повече от 50 г. По това време Цочо Бояджиев, другият мой учител, превеждаше "Сума на теологията", като си въобразяваше, че ще издава по няколко въпроса в отделни книги. Дори две излязоха.
- А аз се излъгах и си ги купих...
- Всички се излъгахме. Когато приключих превода, видях, че Цочо Бояджиев тръгва към публикуване на цялата първа част, договорихме се с издателите от "Изток-Запад" и моят превод бе забавен около месец, за да се появят заедно. Всъщност да, нарочно стана.
- Преводът на Цимерман и особено преводът на "Сума"-та са поредното събитие, създадено от българските медиевисти. Оказва се, че в България философската медиевистика е сякаш най-активна и, така да се каже, най-правеща неща...
- За най не знам, но безспорно е едно от лидиращите философски направления тук. По академичните мерки и критерии - успешна дисциплина. Продуктивно въведена изцяло нова дисциплина за България. За разлика от много други научни клонове, затрити от комунизма, в България не е имало философска медиевистика и преди "щастливата" дата 9.IХ.1944. Нашите тогавашни философи са неокантианци, позитивисти и т.н., за тях средновековието е мрачна епоха. Не че някои не са чели лекции по средновековни теми - Цеко Торбов например. Разбира се, по комунистическо време това беше изключено. В средата на 80-те Здравко Попов предлага на някакво факултетско събрание да се въведе тази дисциплина, защото има подготвен човек. Тогавашният философски началник Николай Ирибаджаков обаче се разкрещява: "Не, това е враждебно, това противоречи на марксистката идеология!" Да, противоречи, така е.
Подготвеният човек е Цочо Бояджиев. Точно когато бях начинаещ студент (1982/3), той се осмели да направи някакви четения по средновековна философия и успя да привлече около себе си хора, които нескромно ще определя като талантливи - Калин Янакиев да спомена най-напред, който завършваше студентството си тогава, Олег Георгиев вече беше асистент в Университета, моя милост и още мнозина други. Не всички станаха професионални медиевисти, но те продължават да бъдат грамотни на високо ниво. През 1984 г., значи преди 20 години, се създаде лятната школа в Елена, която продължава да работи. Много тъничко излязоха публикации - къде поради недоглеждане, къде поради лична храброст на някои от издателите. Малко, но излязоха. Ние бяхме набрали скорост, както и някакъв авторитет, и през 1990 г. нещата се отпушиха. Тогава се основа специалността "Философия на средновековието и ренесанса" в СУ с титуляр Цочо Бояджиев, а аз му бях асистент. Впоследствие тя се появи и в други университети. Интересът се разви, школата се разрасна.

- Значи можем да говорим за Българска медиевистична школа?
- Ами те първо западните ни колеги заговориха така. И ние какво, приехме го. Кога говорим за школа? Когато налице са не просто някакви хора, които се занимават с едно и също - това не е достатъчно, те трябва да работят заедно. Но и това не е всичко. В този "инкубационен период" преди политическите промени ние фактически работихме в някаква полулегалност, като съмишленици и на собствен риск. Тогава се създадоха общи методи, парадигма се създаде, създадоха се общи направления, общ език. И когато излязохме на международен терен, се видя, че тази школа действително работи като отбор. Ако се загледа човек, темите, с които се занимаваме, на пръв поглед изглеждат случайни, изглеждат доста отдалечени една от друга, но се вижда, ако внимателно се проследят нещата през тези 20 години, че все пак се проработват общи пространства. Всяка от издадените книги или статии, както и преводите, са примери за това.
През 1990 ние се втурнахме в преподаване, преводи, писане, от което Цочо Бояджиев успя да отнесе даже един здрав инфаркт. Много лакомо се нахвърлихме. През 1994 - това са някакви съвпадения сигурно, но се случи, че няколко магистрални работи излязоха едновременно: преводът на "Християнската философия" от Жилсон и Бьонер, томът "Средновековни философи" с преводи на различни автори, първият брой на "Архив за средновековна философия и култура". Списанието излиза всяка година, сега - живот и здраве - ще се появи през април и ще честваме юбилей - 10-ти брой. Създадена беше и "Bibliotheca christiana", доста книжки има вече от нея - по-едри преводни текстове. През 1990 година ние с Цочо Бояджиев за първи път се озовахме на медиевистки конгрес в Кьолн, а през 1992 бяхме вече и забелязани. Започнахме съвместна работа с "Томас Институт" в Кьолн. С Андреас Шпеер, тогава научен секретар, сега директор на института, замислихме един проект и през 1995 реализирахме конференция между института и българските медиевисти в Благоевград. Нещата продължиха, заедно организирахме международната конференция в София през 1999 година под патронажа на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Имаме още няколко такива съвместни акции, издадохме заедно немалко томове. Нещата постепенно се развиха и сега сме част от солидна международна мрежа. Тъй като S.I.E.P.M. е безалтернативна структура, която обединява всички философски медиевисти в света, ние сме в обмен с всичките тези "всички". България е масивно представена в дружеството и е един от международните центрове за развитие на философската медиевистика. Най-общо казано, ние участваме както в съдържателното, така и в управленското изграждане на тази наука в световен мащаб. Спецификата ни е, че сме способни - това е запазената ни марка - да правим сравнителни студии между западната и източната философски традиции в християнска Европа. С това сме станали известни. И ето тази работа с Тома е една част от всичкото.

- Но имам усещането, че като че ли създадената българска медиевистична школа няма наследници. И вие споменавате все едни и същи имена. Идват ли след вас нови изследователи?
- Ох, ох, ох!... Хора нови идват непрекъснато. Ние имаме изключително талантливи студенти от много години насам. Един от тях стана мой асистент току-що - Тодор Тодоров. Той е много интересен, защото опитва да привлече и арабската традиция. Работим с кадърни хора. Сега имаме чудесни студенти в магистърската програма по средновековна философия и култура. Лошото е с реализацията. Те не могат да работят в България по специалността си, защото малкото академични места отдавна са запълнени. Тъй като ние сме относително млади хора, не може много оптимистично да се очаква пенсионирането ни. Затова имаме доста студенти вече пласирани в западноевропейски и американски университети.
Разбира се, опитваме се да удържаме тази общност и извън държавните структури. С тази цел беше създаден Институтът за средновековна философия и култура с директор Цочо Бояджиев, който като частна институция се опитва да стимулира професионални изследвания по средновековна философия, така че тези хора да намерят някакво осъществяване. Но то не може да бъде докрай пълноценно. Това е много голям проблем - младите са тук, те са подготвени, но не могат да намерят реализация или поне такава, каквато на нас ни се иска.

- Това значи ли, че българската медиевистика е по-призната в чужбина, отколкото тук, в българското академично поле?
- Е, дали философите-позитивисти от Оксфорд са чували нещо за българската медиевистика или за медиевистика изобщо, това е един сериозен въпрос. Но тези, които работят в тази сфера и колегите от университетите, където има такава дисциплина, знаят поне 3-4 имена на български изследователи, тъй като имаме своите участия и публикации на Запад. Даже напоследък се стигна до парадокса да превеждаме сами себе си на български - текстове, вече публикувани на немски или английски. Да, признати сме, защото там има академична структура, тя е добре установена, докато българската академична структура е неустановена.
- Неустановена в смисъл?
- Във всички смисли. Ще започна от противното: аз се съпротивявам на твърденията, че, видите ли, в България няма наука, няма учени, всичко тук е хънта-тънта и всичко свястно се прави на запад от Будапеща. Това не е вярно. Пример: в юбилейния сборник за Ян Артсен, който е манифестация на най-големи звезди от нашия занаят, отсам Елба има двама автори и това са Цочо Бояджиев и моя милост. Има, разбира се, висококвалифицирани колеги и в другите научни области - аз не искам да изреждам сега имена, но ги има. Проблемът е, че няма достатъчна критична маса от действително произвеждащи фигури и няма адекватни академични структури.
Аз на шега, мисля за първи път пред вас, направих една типология на българската философия и хуманитаристика. Има философи-аграрници, индустриалци и постиндустриалци. Искам да направя уговорката, че това е идеална типология. Във всяка страна бихме могли да открием тези типове, нещо повече - във всяка отделна личност се открива действие и на трите типа, въпросът е за пропорциите. Аграрниците са тези, които се реализират вербално на, така да се каже, местна почва. Тази почва се характеризира с два топоса: единият - ако изобщо е налице - е университетската аудитория, другият кръчмата или приятелският кръг, където те - наистина, някои блестящо, хвърлят сентенции, идеи, анализи, които остават акустични. Падат в земята и не гният само по изключение. Индустриалците са ясно кои - хората, които произвеждат текстове, критични издания, преводи, изобщо всичко, което се брои за траен продукт в една наука. Пост-индустриалците са тези, които пишат проекти и правят експертни оценки. Светът е такъв, че всеки от нас се занимава по малко с всичко това. Но пак казвам - въпросът е в пропорциите. Както е известно, България е предимно аграрна страна - и във философски аспект също. И това се отнася не само за философията, а за всичките ни хуманитарни науки. Това си има някакъв чар, но носи и проблеми.
Навремето Румен Даскалов написа за "Култура" статия, в която твърдеше, че българските хуманитаристи са разделени на две класи - такива, които имат международна реализация, и такива, които нямат. Това е правилно наблюдение. Между тези две класи текат напрежения. Те могат хубавичко да бъдат видени в работата на всякаквите научни съвети и разни подобни. Аграрничеството води до определен тип незадоволеност, защото модерната наука се мери по продукта, изкаран на пазара. В този смисъл другите два типа набират точки. А аграрниците набират ядове. Пак казвам, във всичките тези типове има талантливи и бездарни, но самото поведение, самият начин - демодиран, домодерен - на реализация в науката води до фрустрации, които пък лични фрустрации водят до задръстване в самата наука.
Има един ясен критерий за незрялостта на културата и науката в България: че културата и науката са неспособни бързо да отделят качественото от безкачественото. Ето защо в България като че ли няма постижения. Те се броят за лична работа и всичко се замазва. Затова за българския хуманитарист, който действително има нещо в главата си и може да се изразява писмено на някакъв друг освен българския език, е по-уютно да работи в западна страна. Там, от една страна, имаш шанс сравнително бързо да бъдеш оценен според класата си. От друга страна, изобщо никой не иска да разговаря с теб, ако не знаеш какво е излязло през последните 10-20 години в твоята област, особено монографиите. Хайде, някоя статия можеш да пропуснеш по невнимание, но не и тези, които излизат в сериозните списания. Не може! Коментира се, може отрицателно, с атака срещу тезата, може да има дебат, спор, но не може да се мълчи като пукал. Така доказваш дефицитите в собствения си професионализъм и след показването на няколко такива дефицита - отгърмяваш. Отгърмяваш по най-бруталния начин - просто не ти се подновява договорът. Там има контрол върху правенето на текстове или на критични издания, или на преводи, както и на преподавателската работа - перманентен, договорите са 3-, 5-годишни. Малцина са например тези, които в Германия се добират до статуса на "ординариус", тоест договор до пенсия. И това са вече световно признати академични фигури.

- В България за академичната общност няма ли такъв контрол!?
- Ами няма! Къде сте чули такова нещо? Да, мина акредитация, но се направи на казан - колко книги е написал факултетът. Факултетът книги не пише, книгите ги пишат техните автори. Ние също сме написали много книги в нашата специалност, но като се огледаш - няколко човека сме ги написали тези книги или статии. Разбира се, съществуват индивидуални научни критерии, но те не се прилагат. Всичко е уравнено "по щат". Наскоро в комисията по акредитация нашата специалност, иначе много ласкаво приета, успяла да предизвика скандал с няколко случая на колеги, назначени преди 20 години и още не представили дисертация, имаме даже асистенти пред пенсия.
- Но по какъв механизъм тогава остават в университета?
- Механизмът е аграрната атмосфера. А бе, готини сме, говорим си сладко, лаф върви... А не се прилагат строгите, че даже и нестрогите академични критерии. Има правило в България, шегата настрана, има такова правило: че асистент, назначен без дисертация, ако не представи дисертация до 5 години, просто си заминава. Аз не съм чул някой да си е заминал.
- Но това е правонарушение!..
- Да, правонарушение е. За това пък на този, който произвежда активно, се гледа като на натегач, графоман, гад някаква, а не като на някой, който си върши коректно работата. Добрият стил е да снесеш една-две книги през живота си. Това не е никакъв стил, това е пълно безобразие.
В България, освен всичко друго, нещата стоят и политически лошо. Аз твърдя, че ние живеем в кентаврическа ситуация във всякакъв смисъл, включително академичен. Кое е кентаврическото? Кентаврическото е в едновременната и "органична" заедност на несъвместими структури и системи. Наистина, би било изключително пренатягане да кажем, че някакви стари, комунистически структури тегнат над Философския факултет на СУ. Но не така стоят нещата с Българската академия на науките. Боя се, че там такива структури съществуват...

- Как - съзнателно или по-скоро по нагласа, манталитетно?
- Манталитетно, както се казва на немски, rund um die Uhr (денонощно), а съзнателно, ако погледнем случая с Георги Фотев - понякога със сигурност да.
- Йордан Радичков, Бог да го прости, също...
- Това с Радичков беше безобразие по дефиниция. Но тук БАН ме интересува като структура, която прехвърля един модел на извъннаучни сметки и съображения върху общата академична структура: "Тоя е сериозен учен, но иначе еди-к'ъв си и...еди-к'во си...". И поради "еди-к'во си" той пати. Или обратното, качва се някой по някаква йерархия, за която изобщо няма качества дори да пристъпи в нея. За съжаление, на подобен тип аргументи робуват и научните съвети.
- И жертва стават творци като Радичков.
- Радичков стана жертва на партийна игра. Аз, разбира се, ако бях на мястото на Радичков, никога не бих се кандидатирал за академик, това е много под неговото равнище. Той носи друго звание, той е най-големият български писател за всички времена. Но да се върнем към по-малко великите и към всекидневието на науката.
Когато казах "политически лошо", аз имах предвид най-вече академичната политика. Тя е порочна. Ние имаме повече университети от Германия. При малкия брой сериозни учени тук, това има за следствия както "притичването" от един университет в друг, което води до сигурна научна дисквалификация, така и навлизането на хора с малка или направо никаква подготовка. Това ужасно принизява академичните критерии, компрометира институцията "университет" и самата наука. Повечето дипломи в България са нищожни поради никаквото им научно покритие. На това отгоре, тези "университети" си произвеждат професори и доценти с локална значимост. Днес званията са обезценени, професорите станаха повече от хората и мен понякога ме е срам да призная, че съм професор. Така не се прави наука. Трябва ясно да се формулира правилото, че университетът не е партийна школа, читалище или печатница на пари; и всички "университети"-недоразумения, работещи с такава мисия, да бъдат закрити. Мисля, че в някои от тях има неща, забавни и за прокуратурата. Сегашното състояние на висшето образование в България е самоубийствено.
В научните съвети често се работи с такива аргументи: "А бе, вярно, работата му е хента-пента, но той преподава в провинцията, няма среда, няма условия, освен това има 2-3 деца и болна тъща...". Ама научната структура не е профсъюз, не е земляческо дружество, не е благотворителна организация. Към науката трябва да се прилагат абсолютните научни критерии. Те отдавна са изработени и нищо не пречи да ги преведем на български. Понеже феноменът е интернационален, няма какво да се позоваваме на местни особености. Направо можем да ги приложим и ще видите какво ще стане тогава. Ще останат много вакантни места.
Апропо, вакантните места. На научните клонове, дори периферно свързани с комунистическата идеология, беше завещан огромен личен състав. Казваш, че не е хуманно да уволниш колегата, с когото си работил 20 години. Ами като се пенсионира, не назначавай нов на неговото място! Аз, разбира се, съм готов да водя война за всяко философско място, да се бия до кръв, за да се запази, но го разпредели към по-разумни дисциплини, не запазвай кухите структури! И за да не бъде насилствено тяхното унищожаване, защото нищо насилствено до нищо свястно не е довело, преразпределяй ги - към по-разумни, към по-перспективни, към по-флексибелни, в които може да се прави реална наука.
У нас се прави много виртуална наука, която продължава да произвежда предимно пушек, както казваше Владислав Тодоров за комунистическите заводи. И философията - предимно пушек и сигнали откъм свирката произвежда. Това е един голям проблем на българската научна среда и ето ви - о, богове! - контра-пример: в процес, така да се каже, на формиране е нещо с работно име "Гражданска академия за социални и хуманитарни науки". Тя се конституира от 4 частни - специално обръщам внимание на това - научни института: Институтът за средновековна философия и култура, Институтът за критически и социални изследвания, Центърът за академични изследвания и Югоизточно-европейска академична лига. Най-вероятно този състав ще се увеличи, но ние, основателите, държим да не влизат институти, занимаващи се пряко с политически проучвания...

- Общност на изследователи.
- Да, искаме такива, които правят академична наука. Тази академия се създава, 1) за да имаме една по-добра координация помежду си и в международен план и, 2) за да можем да се предпазваме от разни, нека ги наречем, непредпазливи действия от страна на други институции. В България има фундаментална наука, която се развива извън държавните структури. Това е новината от последните 4-5 г. Това е наука, произвеждаща видимо по-активно от тежките държавни структури. В частните институти няма работни места, там има проекти. И по тези проекти се работи...
- Постиндустриална наука.
- Да, продукцията е до голяма степен "индустриална", но в действие несъмнено е и "постиндустриален" ход. Някои такива институти нямат дори собствени помещения: защо са ми, когато имам електронна поща, имам телефон и винаги мога да събера 4-5 или 10 човека на някое място, без то да бъде офисът на моя институт. Това могат да бъдат виртуални институти, но доста реално произвеждащи.
- За разлика от другите - с масивни сгради и виртуална наука...
- Разбира се! Доста оптимистично съм настроен. Не само заради създаването на академията, но и от факта, че тази наука набира вече сила, самочувствие, има зад себе си история, авторитет.
- Това ли е алтернативата на старата академия?
- Една от алтернативите, и то мека, така да се каже, very soft. Не искаме да правим революция. Аз например съм убеден анти-революционер. В никакъв случай не казваме: "Ние сме алтернативаТА" на БАН. Боже, изобщо не ни трябва! Не, не, не, ние просто правим една независима структура, за която обаче, ако говорим отговорно, като погледнем хората в тези частни институти, не можем сериозно да си мислим, че би могла да съществува без сега наличните академични структури. Държавни университети, частни университети, БАН. Но! - успоредно с изпълняването на нашите служебни задължения (а ние добре си изпълняваме задълженията), мислим, че имаме потенциал да работим и по други проекти, които не е задължително да се влачат с познатия ни бюрократичен ход. Правили сме го спонтанно, сега съществуват частните институти, а и това обединение, което обаче не анулира отделните институти, те продължават да работят самостоятелно.
Разбира се, както не съм революционер и ако ме питате за моето строго лично мнение, ще ви кажа, че за благото на българската наука Българската академия на науките трябва да бъде преформатирана. Сегашният й вариант: с множество институти и стотици щатни изследователи, на които трябва post factum да се търси работа, е неефективен. От моя гледна точка най-добре би било слабите институти да се закрият, печелившите институти - а такива има - да се приватизират, навярно с някакъв дял държавно участие, или просто да преминат към университетите (и в двата случая не може да бъде съхранен раздутият щатен състав). Тогава самата БАН ще стане Академия в собствения смисъл на думата: малкото на брой назначени висококачествени учени и технократи ще се занимават с инициирането на стратегически научни проекти и намирането на пари за тяхното реализиране. Университетите и институтите пък ще трябва да се съревновават за тези проекти, защото те неизбежно са свързани с откриването на временни работни места. Така ми се вижда нормалното съществуване на една национална Академия. Това обаче е - подчертавам - личното мнение на човек, който, слава Богу, няма нищо общо с БАН и институциите, от които тя зависи.

- А не очаквате ли враждебност към Гражданската академия от, нека така да ги наречем, класическите академични структури? Особено след така изразеното от вас лично мнение?
- Не, не очаквам враждебност. Този, който би бил враждебен, би се показал като просто неграмотен да разбере за какво става дума. Той ще е някой, свикнал да мисли в други мерки.
- Но ако е "аграрник", нека използвам вашата типология, той едва ли би могъл да мисли по друг начин!
- Той ще привижда призраци. Някакви академично-политически ходове или държавно-политически ходове, защото не може да си представи нищо друго. Ще заподозре някакъв заговор, конспирация, насочена срещу нечии интереси, но тъй като такъв заговор не се вижда нито на хоризонта, нито под хоризонта - такъв просто няма, той ще бъде ужасно разочарован и ще ръкомаха в празното пространство. Има едни неща в световната академична структура, които се засвидетелстват с реални постижения и когато зад дипломите стоят постоянно нарастващи резултати, ти ставаш все по-малко зависим от ръкомахащи аграрни плашила. Те, наистина, могат да се опитват да ти направят горчив живота, но го правят главно чрез клюки и, разбира се, с дребни апаратни ходчета. Когато не участваш в тези пара-академични ходчета, тогава какво става?... Нищо не става. Керванът си лае, кучето си върви.
Не, нашите притеснения са главно от финансовите проблеми, които опитваме да решаваме по някакъв начин независимо от държавата. Защото държавата дава, както е известно, за изследвания нула цяло нула нула лева. В този смисъл ние се съобразяваме с държавната воля и търсим други източници.

- Ресорното министерство какво прави? На образованието и науката?
- Министерството със сетни сили благоволява да отпуска срамна субсидия за държавните университети; нашите заплати са истинска подигравка за работата, която вършим. Един от аргументите обаче е, че са много лицензираните именно от държавата университети и преподавателите им - също много. Това се отнася и за Академията. Правителството не прави нищо, освен да се гаври с нас.
- Това не е ли елемент на демотивация?
- Как да не е, и то още какъв! Защото всеки от нас върши някакви странични неща, за да изхрани семейството си, не за друго. Да намериш пари за изследвания, особено за изследвания в чужбина... Ние правим чудеса от храброст, за да си намерим сами парите. Това е ходене по мъките, което е винаги различно и сега не може да бъде типологизирано сериозно, но една голяма част от тези пари все пак идват от чужбина. От тези, които оценяват смисъла. В България няма интерес към развитие на науката. Аз изобщо не знам към развитието на какво има интерес България, но към науката категорично не. Не съм компетентен да го твърдя за техническите или природните науки, но за хуманитаристиката съвсем спокойно мога да кажа, че е оставена на саморасляк. Каквото израсне, израсне. Не е израснало кой знае какво, но е израснало повече, отколкото позволяват условията. Просто има хора, които казват: "Тук съм, сега съм и докога?" И започва да гребе срещу течението.
- Няма ли някакви стимули за това?
- Не. Философският факултет, понеже има някакви средства, отпуска пари, частично покриващи разходите по печата на една или друга книга. Намирам го за много хубаво. Но някакъв специален стимул, за да направиш нещо повече - не! Разбира се, че не! Изследвания обаче има, защото има работещи изследователи.
Да се разберем, нашата наука по цял свят е финансово зависима. Наистина, говорим за различни количества, но за един и същи принцип. Нашата наука не може да се развива без спонсорство, тя няма възвръщаемост в парични знаци. Или поне няма пряка възвръщаемост. И в този смисъл, ако се намери организация, която има такава възвръщаемост и реши да отпусне минимална част от своята печалба за спонсориране на науката, тя върви. Мога да дам примери, за съжаление те всичките са небългарски. Но там, където е направено, вижда се, че си струва.
В Германия съвсем наскоро бе приет закон, разширяващ възможностите за спонсорство, и големите индустриални и финансови компании една през друга създават фондации за стимулиране на изкуствата и хуманитарните науки. Във връзка с подмятанията на български финансови експерти, че все е тая дали има такава възможност, аз ще ги помоля да направят справка колко са докторите по хуманитарни науки в управителните бордове на тези фирми. Внушителен брой. Това са хора, които сами са имали и продължават да имат афинитет към науката и изкуствата. И те с удоволствие финансират културата и науката в своята страна, а не хазната на ЕС. В последните 15 години и в САЩ в хуманитарните науки се инвестират суми, които ние в Европа не можем да си представим даже.

- Без, както е прието там, да се очаква практически резултат?
- Не се очаква, но той е налице. Невероятни пари в последните, повтарям, 15 години, вложени във фундаментални хуманитарни изследвания. Най-бавните и тежки изследвания. Резултатът например в нашата професия е, че в САЩ се създадоха поне 4-5 института, съизмерими със западноевропейските. Пряката полза - инвестират много по-малко пари в европейското образование, например. Когато млад американски колега дойде при нас, вече виждаме един готов учен. А не както преди идваха някакви такива пернати-мъхнати и за 4-5 години той става учен но, разбира се, с една раздвоена идентичност и т.н. Когато човек мисли в държавнически мащаб, той може да прецени и тази полза. Т.нар. "прагматика" има много широки измерения. Тя е стратегия, вкл. държавническа стратегия, аз поне така я разбирам. Тя не се задоволява единствено с изкарване на пари; само някаква балканска прагматика е щастлива с това да изкараш днес 50 лева и да ги изпиеш довечера. Не, тук се работи с десетилетия напред, в този срок се връщат и парите. Американските институти имат средно 10 пъти по-голямо финансиране от европейските. Обратно, Германия дърпа сега назад с един криворазбран прагматизъм. Закриват се традиционни специалности, акцентира се върху инженерните науки и върху хай-изследвания. Германия ще плати за това горчива цена след 20-25 г., когато попълненията ще се окажат слаби и няма да има кой да прави тези хай-изследвания. Тогава ще трябва да си внасят американци. Най-важното в науката е да се знае, че тя не може да се развива в една отделно взета страна. Няма такава наука. Там, където я било уж имало, това не е било наука, а жалки имитации - и в Съветския съюз, и у нас, и във всички други нещастни страни, които са минали през тази система. Или глупавият опит на Хитлерова Германия. Напротив, непрекъснатото движение на интелектуалните енергии, обменът им движи науката напред. А енергиите се култивират на различни места. И като се култивират на различни места, те имат и различни криви на своето действие. Когато се стигне до преплитането на тези криви и до конфронтацията на тези криви в световен мащаб, тогава има наука. Не може да има българска философия. Да, като изключим Йоло Денев, разбира се. Днес не може да има българска или датска, или германска философия. Няма провинциална философия. Няма локално литературознание дори, макар че литературата е силно свързана с такива локални явления като езика например.
- Очертахте като доста печална нашата ситуация, има ли начин за измъкване?
- Начините са известни - те са два. Е, има и трети - потъване на дъното. Обещавам обаче, че това няма да се случи, не защото съм пророк, а защото знам, че живият човек е жив човек и няма да остави някакви тъпанари да определят съдбата му. Има две стратегии, едната се провежда и в някои балкански страни, като Сърбия, Македония, Гърция, където се инвестира в националните академични структури. В местния потенциал. Македонските колеги, мисля, получават двойно повече от нас. Румъния напоследък също започна да инвестира в собствени хуманитарни изследвания. България обаче не. Значи едното е държавата да се плесне по челото и да спре да произвежда пушек. Но тя не иска да спре, защото се води от едно лошо мислене, не задължително марксистки шпековано, според което икономическата база определя надстройката. Това са отчаяни глупости и те могат само в едни малки глави да имат място. Другият път е това, което очертах - на частната инициатива. Тук е много трънесто, много трудно се захваща, особено при липса на реални донори. Значи трябва да се разчита на някакви международни мрежи, което също е изкуство, но изкуство от друг порядък. Науката в България ще я бъде, въпросът е анти-наука докога ще има. А анти-науката не се произвежда по поляните, тя се произвежда в университетите и академиите. Докога ще има анти-тела в тези институции и докога те самите ще ги произвеждат - това е въпросът. И как ще бъде това преодоляно?
- Дайте една кратка дефиниция за анти-наука?
- Анти-наука е дъвченето на едно и също в продължение на 30 години. Анти-наука е липсата на производство или производството на пушек. Анти-науката е липса на открития. На перспективи. Тя е корупция на ума. А когато на всичкото отгоре анти-ученият е и слаб преподавател, което е всъщност неизбежно, тогава той става вече опасен. И такива хора просто трябва да бъдат безмилостно изхвърляни, както се прави в нормалните университети. Всякакви състрадателни напъни тук са безсмислени, трябва да се спазват строго научни критерии, а не партийни, махленски и какви ли не.
- Да се върнем на научните мрежи...
- Да, през миналата година в България бяха инициирани два много интересни проекта. Първият е спонсориран от фондациите "Тисен" и "Александър фон Хумболт" - създаване на югоизточноевропейска мрежа на философските списания. Събраха се около 25 човека, между които главни редактори на 10 списания от почти целия Балкан плюс Унгария, и създадохме тази мрежа. Тя произведе собствен сайт, който е жив и здрав на име - www.SEEPHJ.cit.bg. Там са поканени всички списания. След като бъдат преценени като действително философски от излъчения борд, съставен от авторитетни учени, те могат да се представят с кратка обща анотация, със съдържанията на новите си броеве, с резюмета, с електронни адреси на авторите - абсолютно безплатно. Четири специализирани балкански списания бяха номинирани за регионални, тоест за такива, които ще концентрират изследователските усилия на целия регион в конкретната си област: "Архив за средновековна философия и култура", списание "Rizai" - българо-гръцко списание за антична философия, "Studia phaenomenologica" на румънските колеги и интересното хърватско списание "Synthesis philosophica", което прави специализирани блокове, но с център върху херменевтиката. Списанията бяха длъжни да се сдобият с международни бордове и ние привлякохме към "Архив"-а един страхотен борд - западноевропейци и балканци от много едър академичен калибър.
Оказва се, че на Балканите се чете философия. Нашите списания имат тираж, равен на западните, често по-висок. Ние имаме повече автори от западноевропейските. Нещата съвсем не са така тягостни, колкото някои си въобразяват. Е, финансовата перспектива е сумрачна. Но, Бога ми, и за западните колеги е такава. Техните списания също имат сериозни проблеми. Вместо да хленчим, ние просто трябва да си издаваме списанията. С тази мрежа аз съм много горд, защото става дума за кооперация тъкмо на Балканите. Мисля, че с това правим история.
Вторият проект е иницииран от комисията "Византийска философия" в Международното общество, на която съм президент, по предложение на Стен Ебезен от Копенхаген. Стартовият етап на проекта е финансиран от Фондация "Отворено общество" - София. Проект с най-малко 30-годишен срок за цялостна реализация (това е оптимистичният срок), който иска да каталогизира коментарите върху Платон и Аристотел във византийския културен регион. Този регион обхваща не само доста хлъзгавите държавни граници на Византия, а всичко де що е Балкан, Кавказ, Мала Азия, Близък изток и т.н., там, където византийското е оказало своето влияние.

- От Колхида до Равена. А Русия?
- Включително. Проектът е с много ясна форма, по която ще се действа стъпка по стъпка, набелязаха се приблизително хората, които ще работят, библиотеките, с които ще започнем. Западноевропейските са по-лесни, те са готови, за седмица може да се обработи Френската национална библиотека. Анкарската и може би нашата са доста по-трудни. Това е една чисто научна работа, тя не може да бъде шумен медиен факт. Дори сама по себе си не е кой знае колко фрапантно въздействаща върху културата. Обаче: за да се реализира такъв проект, нужни са огромни екипи. Става дума за привличане на много мощен потенциал от различни страни и региони. Ето това е важното - координацията между различни специалисти, дето понякога не са и чували един за друг, която ще им даде възможности и за по-нататъшна съвместна работа. В този проект ние сме много внимателни, макар вече да има адрес (www.bycopa.zwap.to), самият проект още е в производство, международният борд се консултира с експерти от цял свят. Искаме да работим бавно и темелно, защото това е огромна по обем работа и искаме да я свършим както трябва. Изобщо нещата се развиват. Аз съм оптимист за бъдещето на науката в България, но, така да се каже, в тесни кръгове. Съгласен съм с Александър Кьосев, че България няма читава научна макроструктура, но това не означава, че няма наука, защото в същото време има микроструктури - той не възразява, понеже сам прави такива, които работят на съвсем нормално европейско равнище.
- Това ли е идеята на вашето обединение - от микро- към макро-структура?
- Е, дай Боже! Но засега не. Просто искаме да заявим наличието на качествена наука вън от държавните институции. А пък другото - не, това е далечна перспектива. Сигурно няма и да доживеем...

14 февруари 2004

Разговора води Митко Новков


Проф. дфн Георги Каприев (1960, Бургас) е преподавател по средновековна философия в СУ "Св. Климент Охридски". Специализирал е в Германия и Франция. Издал е 12 книги. Ръководител е на катедра "История на философията" към ФФ на СУ "Св. Климент Охридски". Президент е на секцията "Византийска философия" към Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Има множество публикации и преводи в нашия и чуждия печат.
Този разговор с професор Георги Каприев "Култура" е началото на обсъждане на състоянието на академичната наука у нас. Очакваме в дискусията по очертания кръг проблеми да се включат и други автори.
К