Мавзолейно и музейно
През лятото на 1999 министър Евгений Бакърджиев поведе епична борба с някогашния мавзолей на Георги Димитров и след едноседмични опити успя да го вдигне във въздуха, а след това заяви, че като се разчистят отломките, ще сложи табела с надпис: "Тук се танцува". Като изключим продължителността на операцията по събарянето, министърът явно бе намислил цялото си начинание като символична отпратка към разрушаването на Бастилията.
Три години по-късно там, където някога беше мавзолеят, издигнаха голям екран и прожектираха "На всеки километър". Тогава Бакърджиев беше зает с други работи, но се намериха една дузина интелектуалци, които - най-искрено - се възмутиха от прожекциите и заудряха неистово полускъсания тъпан на антикомунизма. Страшна работа! Дават "На всеки километър", значи, видите ли, тоталитаризмът се завръща.
Припомням тези две случки не само защото ги намирам за смешни. Моето поколение несъмнено усети революционния плам и политическата истерия от началото на 90-те, но ги употреби за свои собствени цели - вкара ги в игрите си. За разлика от възрастните, ние съвсем трезво си дадохме сметка, че просто си играем. След години, когато рухна мавзолеят, се вълнувахме от други работи и не обърнахме особено внимание на цялата тупурдия. А когато пуснаха "На всеки километър", много даже се изкефихме, понеже смътно си го спомняхме като още един елемент в игрите от едно време.


Евгений Бакърджиев не разбра, че е смешен, като събаря една изпразнена от символното си съдържание сграда. Ани Илков също не разбра, че е смешен, като видя в безобидната прожекция на едно забавно филмче завръщане към тоталитаризма. Но отвъд смехотворността на акциите им прозира нещо друго и то никак не е за смях.
Тия дни в разговор, в който участвах, бе употребена фразата: "Паркирам си аз пред Мавзолея..." Мястото срещу Националната Художествена Галерия не може да бъде празно място: то е мястото, където някога беше мавзолеят. Ако той си беше още там, навярно нямаше да го забелязваме; сега, когато го няма, все ни е пред очите. За мен именно отсъстващият мавзолей е символът на българския преход - защото този преход бе белязан от панически страх от миналото. Обзето от революционен ентусиазъм, поколението от 10 ноември искаше със замах да унищожи всичко, което му напомняше за омразния режим. Спомнете си, че и Паметника на Съветската армия щяха да го бутат по едно време. Изучаването на руски език в училищата също стана жертва на този импулсивен гняв. Прословутият закон "Панев" е пример за един от по-мрачните аспекти на обявената тотална война срещу тоталитарното минало. Сега можем да кажем, че всичко това беше съвсем естествено, предвидимо и - в своята ненормалност - нормално за едно общество, което фактически преживяваше революция.
Само че, подобно на пролетарската революция, и нашата продължи твърде дълго и заплашва да продължава още дълго. (Защото аз изобщо не съм съгласен с дълбокомислените заявления, че преходът бил свършил.) Позволете да напомня, че с разрушаването на Бастилията започва Френската революция - а ние взривихме нашето мижаво мавзолейче десет години след рухването на "стария режим". Това, разбира се, е смешно - от една страна. Но е и притеснително в своята абсурдност. Съвсем друго щеше да бъде, ако мавзолеят бе разрушен в самото начало на прехода - това щеше да е знак на категоричен отказ от предишното, освобождаване от миналото и тръгване в нова посока с по-лек товар. Но вместо това ние влачихме мавзолея на буксир десет години и после изведнъж рекохме да го вдигнем във въздуха.
Шумотевицата около "На всеки километър" изглежда по-дребна работа, но е още по-показателна за калпавия начин, по който си направихме (си правим!) прехода. Няма смисъл да разглеждам в детайли дискусията около излъчването на сериала: направи го тук, в този вестник, Марин Бодаков, в броя от 20.09.2002. Припомних си това забавно четиво и се убедих, че на прочутия дебат в Червената къща тогава са били казани само глупости - коя от коя по-големи. Приказки за доброто и злото, самосравнения с Гео Милев и "Ти пък кой си, господине с очилата!".
Реалната причина, поради която хора като Ани Илков и Амелия Личева се нахвърлиха върху прожекцията на сериала, беше паническият им страх от погледа назад. Те разчетоха тази прожекция като реабилитация на комунизма, като еманация на засилващата се носталгия по тоталитарния режим. Обърнете внимание какъв мотив бе изтъкнат в отвореното писмо, подписано от "20 интелектуалци и седем писатели - членове на Сдружението на българските писатели": "И защо младите поколения, които са най-честите посетители на лятната сцена, ще са принудени да се сблъскват с подмяната на историята, с лъжата?". Демек - незряло е нашето демократично общество, не трябва да гледа лоши неща по телевизията преди лягане. Че току-виж засънувало комунизъм. (Обърнете внимание, че пак с доводи за "незрялостта на обществото" безцеремонно бе отхвърлена идеята да се направи референдум за влизането ни в ЕС.) Противниците на "На всеки километър" не видяха опасната ирония в своето патерналистично отношение: много е лесно, както си бабуваш над гражданското общество, да се превърнеш в цербер на демокрацията, който с удоволствие би сложил бели страници в учебниците по история за периода 1944-1989, без да съзнава, че възпроизвежда модели от началото на 50-те: миналото строго забранено!
Ние, българите, все си имаме проблем с историята. Твърде много я митологизираме. А това я прави лесен инструмент за манипулиране на цялата нация. Ту сме дали "на вси славяни книга да четат" (и на монголците, и на монголците!), ту не сме никакви славяни, ами я татари, я маджари, според както ни отърва; ту е турско робство, ту е османско присъствие; че българите са първите европейци, вече знаем, но наскоро прочетох, че навремето сме основали шумерската цивилизация, а после нещо сме се запилели за няколко хилядолетия със скити и хуни - кой знае защо. Така че той Ирак си е наш, като погледнеш - схващате ли сега защо пращаме войски там?
За тоталитаризма какви легенди ще се разправят един ден - хич не ми се мисли... Впрочем, от скорошните писания на Стефан Цанев вече излиза, че цяло десетилетие из България са бродели въоръжени въстанически чети, които са се борили срещу колективизацията. Бре! Всенародната антифашистка съпротива ряпа да яде. Да чакаме значи енциклопедиите да се изпълнят с "активни борци срещу комунизма и тоталитаризма". Впрочем, със сигурност има и редица люде, които не искат да се хвърля светлина върху тоталитарното минало по съвсем рационални причини: страх ги е, че бързичко ще изгубят ореола си на дисиденти и репресирани...
Съвсем наскоро в личен разговор по съвсем друга тема Йордан Ефтимов изрази мнение, че у нас пълната неспособност да се обглежда близкото минало и настоящето все се извинява с нуждата от историческа дистанция. Парадоксално, Йордан също бе сред хората, на които никак не се понрави прожекцията на "На всеки километър". Единственото ми обяснение е, че и за него близкото минало е до такава степен идеологизирано, че не може (или не смее) да го анализира. А тъкмо анализ на тоталитарното минало ни трябва. Не страх, не заравяне на глава в пясъка. Сериозно и трезво изучаване. За да си разчистим най-сетне сметките с това минало. За мен е чудно, например, че за четиринайсет години в българската литература не се появи нито едно значимо произведение, което да проблематизира епохата на тоталитаризма. Опитът на Ивайло Петров ("Баронови") се изроди в тенденциозно и не особено интересно четиво. Сам е, други няма.
Но в последно време започнаха да се появяват знаци, че най-сетне е дошло времето да се обърнем назад и да си дадем сметка какво се е случило. И ако не можем да достигнем до консенсус за това, какво се е случило, поне да заговорим за това, какво се е случвало. Романът на Анчо Калоянов "Девети" е явление - не в литературата ни, защото художествените му достойнства са по-скоро скромни - а в отношението към периода 1944-1989. Най-сетне за него наистина започва да се говори. Досега го отминаваха кой със страх, кой с погнуса, кой от временна или трайна амнезия. "Девети" не е единственият знак, че излизаме от периода на доброволно приета или насилствено наложена безпаметност. Например в статията си "Литературата и смъртта" (в. "Труд", 16.02.2004) Владо Трендафилов изплю камъчето: "...нещо, което в нашата култура още не е направено - рационалната оценка на наследството от социализма. По този въпрос засега преобладават неопартийните омрази и носталгии. Не сме излезли от етапа на идолопоклонството и демонизацията. А въпросът иска трезво разглеждане. Само така миналото ще си отиде при миналото и няма да се прави на настояще." Анджък, де... И макар че по самия анализ, който статията предлага, може доста да се спори, важното е, че такава статия въобще се появява. Най-сетне.
Тук искам да отворя скоба и да кажа няколко думи за следващата статия на Владимир Трендафилов в "Труд" от 23.02., защото тя е по своему (или по-скоро би трябвало да бъде) свързана с литературната политика на тоталитарния режим. Заглавието, изписано с огромни букви по средата на страницата, е "Литературният провинциализъм" и когато го видях, си казах: "А така!" Защото провинциализмът е една от най-характерните черти на българската литература - и на старата, и на младата. И беше целенасочено възпроизвеждан от литкомбината на тоталитаризма. За мое голямо разочарование, обаче, Трендафилов предпочита да бяга по тъчлинията. Ограничава се с общи приказки и няколко снизходителни забележки за произведенията на някои си Карол Николов и Анибал Радичев. Разбирам опасенията на автора, че ако се разговори истински за литературния провинциализъм, мнозина от съвременните български писатели навярно ще му се обидят. Но със същия успех можеше да си измисли двама писатели с пак такива екзотични имена и да се занимава с тях на цяла страница. А истината е, че и новата българска литература следва своя рефлекс, създаден от канона и старателно подхранван по идеологически причини от тоталитарната власт; този рефлекс се изявява тъкмо в това, което Трендафилов нарича "разсъждаване за центъра с логиката на периферията", "къс хоризонт", "махленски светоглед". С редки изключения, българската литература от последните години или е отчайващо затънала в посттоталитарна елинпелинщина, която понякога се опитва да прикрие под маската на интелектуална игра (пиши си за трактори и туршии, пък пусни един-два лафа за Барт и Фукуяма, да видят, че не си прост) - или пък се свежда до постен постмодернизъм, гарниран изобилно със скука и писан на полубългарски език. Постмодернизмът комай свърши, но у нас сигурно ще минат още 20-30 години, докато това се забележи. Така че и въпросната пост-скука, при целия си заявен авангардизъм, всъщност си е провинциална. Та, бай Трендафилов, те туй требеше да напишеш за провинциализмо...
Примерът с литературния провинциализъм показва, че има приемственост между тоталитарната и посттоталитарната литература - при целия гръм и трясък, и рушения на замъци... Напълно естествено: трудно е ей-така да се отърсиш от условностите и митологемите на културата, в която си израснал. Особено пък ако се правиш, че тя не е съществувала. За мен е изумително, че доскоро комай само Валери Стефанов се осмеляваше предпазливо да говори за тоталитарната литература. А, впрочем, достойнството на неговото изследване за образа на Вожда е тъкмо че се занимава с типично тоталитарната литература - онази идеологизираната, държавната, институционализираната. Не "добрата" (Константин Павлов, Блага Димитрова, Георги Марков), не и "другата добра" (Антон Дончев, Христо Фотев, Николай Хайтов). Не дисиденти,/ експерименти,/ честни писатели,/ отрицатели/ на режима,/ без свян/ буйстващи/ оплюватели/ и закусващи/ с Митеран.
А:
подмазвачи,/ слагачи,/ бесни лапачи,/ заклети/ поети/ - шут като шут -/ хиляди/ герои/ на соц. труд.
Ще ме прощавате за лиричното отклонение и преувеличенията. Но тъкмо тази литература, отречената, забравената - нея искам да я видя в изследванията и в антологиите. Защото тя е тоталитаризмът. Защото всичките тези усърдни писачи (я, още една рима!) съставляват една уникална сама по себе си литература, която може да е лишена от естетическа стойност по нашите критерии, но е била смятана за Правилната, Българската, Социалистическата Литература десетилетия наред... И тя заслужава да бъде изследвана. И не само изследвана. Тя трябва да бъде измъкната от прахта и представена на четящата публика - дори само за да видят хората какви глупости са се пишели едно време. Да, точно като "На всеки километър". Ние няма да сме начисто с тоталитарното си минало, ако не му изгледаме партизанските филми. И ако не съберем смелост да прочетем стихове като:
Лежи отдавна златното зърно/ в хамбарите на кооператива./ Превира вече младото вино/ и никне житото по равни ниви.// Елате ни на гости тая зима -/ не ще ви срещнем само с хляб и сол:/ вино във избите ни вече има,/ а ето го и овчето месо...
На всичкото отгоре, редица хора, писали подобни "произведения", съвсем не са били лишени от талант. Нито пък са били елементарни личности, отдадени само на славословие и преяждане. И тъкмо затова са най-добрият пример как системата на тоталитарната власт сдъвква културата и произвежда от нея полуфабрикат, лесно употребим за собствените й цели...
Това, разбира се, са вече тясно научни интереси. Широката общественост едва ли ще се заинтригува особено от една теоретизирана монография върху Марко Марчевски, например. Но произведенията на Марко Марчевски трябва да ги има в музея.
В кой музей?
Ех, ако не си бяхме разрушили мавзолея - какъв чудесен музей на тоталитаризма щеше да излезе от него... Щяхме да ходим там и да се забавляваме. Убеден съм, че в един момент и Ани Илков щеше да спре да псува баба си и щеше да дойде да се посмеем. Защото щеше да разбере, че мястото на тоталитарното минало не е в неизвестността, а в музея. Неизвестността митологизира, опоетизира, възвеличава. А музейното минало е опитомено минало. Не хапе. Не драще. Стои си мирно зад стъклото.
Затова именно смятам, че нашият преход не е свършил. Защото наследството от тоталитаризма не е зад стъклото, ами в главите ни. Все още не сме опитомили миналото си. И ако не го направим - чакат ни още много главоболия.

Ангел Игов

Ангел Игов е роден на 3 юли 1981 г. в София. В момента следва английска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на сборника с разкази "Срещи на пътя" (2002, изд. "Лодос"), с който печели Голямата награда в категорията проза на конкурса "Южна пролет" (2003). Носител на награда от конкурса "Рашко Сугарев" с разказа "Всичко" (2002). Носител на наградата "Клет" за Факултета по класически и нови филологии (2003). Освен в "Култура", има публикации в "Литературен вестник", в. "Сега" и др. Доскоро участваше в редколегията на уебсайта "Литературен клуб".