Национално кино
по време на глобализация
Хората, които ликуваха при падането на Берлинската стена, може би не си даваха сметка, че честват по-голямо събитие - края на модерността
Зигмунт Бауман


От всички възможни предположения за времето, когато започва смяната на Модерната с Глобалната епоха, избрах това на Бауман, тъй като по-пряко ни напомня нещо, за което, струва ми се, сравнително рядко говорим. То е, че по нашите източноевропейски земи едновременно се извършват два процеса - обществено-икономическият "преход" и "глобализацията". В нещо сродни, в друго различни, техните трусове взаимно се умножават и изострят до степен на всеобщ стрес.
Киното със своята многоаспектна природа (творчество, икономика, индустрия, комуникация и т.н.) се превръща в средоточие на промените и не е случайно, че в полето на художествената култура именно то ги преживява най-болезнено, най-драматично. Всяка от страните в региона решава проблемите му по своему - в зависимост от случващото се в другите сфери на живота, според историческия си опит за справяне в трудна ситуация и по мярата на "обществения разум", култивиран впрочем в същата тази "Модерна епоха", за която казват, че си отива.
Много кратко бе времето (в самото начало на 90-те), когато в средите на унгарските кинематографисти се всели стъписване и се водеше неизбежният, труден разговор за вините и заслугите от миналото. Макар че някои видими или скрити колизии се пренесоха и по-нататък, механизмите на обновлението сравнително бързо се задвижиха. При съхраняване на контюитет за традицията. Запазени бяха преди действалите "творчески колективи" и се създаваха нови (последният от които в края на 2003, по името на ръководителя си назован "Ателие на Бела Тар"). В тях не навършили тридесет години дебютанти се съюзяват за работа с осемдесетгодишните майстори (и обратно). С производството на филми, съчетаващо държавното с частното начало, първи се заеха някои от най-опитните, най-именитите. Други, пак от тях, авторитетно и компетентно пледираха за подкрепа пред "Euroimages". Едновременно с това се подготвяше цяла армия от млади, днес вече действащи, продуценти. Постепенно източниците на финансирането, при наличие на значителна държавна субсидия, се фиксираха в ясни ангажименти и проценти. Координирането им осъществяваше новосъздадената "Унгарска филмова фондация" чрез своя "Национален офис". Парите, разбира се, все бяха недостатъчни. Нерядко в изповедите на творците можеше да се чуе, че някой на някого безплатно е снимал филма, той пък му е отвърнал с помощ при монтажа; че на актьорите изобщо не е плащано и т.н., и т.н. Солидарността, която по определение във висока степен е присъща на колективно създаваното изкуство, се превърна в естествена формула на оцеляването. Кинематографските и телевизионните структури, които там по традиция създават продукцията си при добро взаимодействие, засилиха интеграцията си.
Така или иначе, в началото на новото столетие годишният брой на игралните филми твърдо се задържа при цифрата 25-30. Документалните, анимационните и другите, често окачествявани като експериментални, бяха в още по-респектиращо количество. Създаде се значителна по мащаб индустрия, която не само произвежда актуално необходимия за националната култура аудио-визуален продукт, но и обезпечава работа на много хора. При това положение на нещата приетият в края на 2003 г. Закон за киното дойде не за да очертае неясни хоризонти, а да утвърди съществуващия опит, да легитимира добре действащи регламенти при съответни перспективи за стабилизирането им. В него окончателно се изясняват възможните източници на средства, правилата за действие на "Филмовата фондация", специфичните уредби при организиране на вътрешните и външните копродукции, обвързаността на продуцирането с разпространението на филмите и т.н. Разрешен е и дълго лелеяният въпрос за данъчните облекчения на спонсорите.
Законът се коментира като събитие в националната култура. С публичното му разясняване, включително пред стоте чуждестранни гости по време на последната "Седмица на унгарския филм" (27 януари - 3 февруари т.г.) - журналисти, продуценти и разпространители, се заема сам министърът на културното наследство (нашето "на културата"). Кинематографистите публично изразяват убедеността си, че държавният документ ще направи труда им по-спокоен и по-продуктивен. Би могло да се предположи, че ако Европейският съюз налагаше квоти и за кино, при предстоящото си влизане в него Унгария щеше да е сред страните с най-добре уредено киностопанство и с най-голям процент филмово творчество на глава от населението...
В същото време се решаваше и по-трудният въпрос - за духовното и артистичното обновление на унгарското кино. В миналото то в някаква степен бе обременено с проблемност и интелектуалност, при прокламирано нежелание на създателите му да "флиртуват с публиката". Сега обстоятелствата го задължиха да премине през стихията на постмодерното демократизиране на формите, а и през принудите на пазарната икономика. Необходими бяха компромиси, нерядко се стигаше до крайности. Ако се съди обаче по създаденото през последните две-три години, а най-вече по картината, представена на упоменатата по-горе тазгодишна "Седмица", пропорциите между филмите с развлекателен код и другите, в които водещи са анализът на действителността или търсенията в областта на филмовия език, са добре уравновесени. Големите майстори на кинематографичната изразност Миклош Янчо и Бела Тар съхраниха уникалните си стилове (83-годишният Янчо показва нов филм почти всяка година). Появиха се и техни млади следовници (Соболч Хайду, Бенедек Флигауф и др.). Известни комедийни актьори, на първо място Роберт Колтай, се заеха със създаване на хуморески в традициите на националния простонароден хумор, режисьори от средното поколение (Дьорд Сомяш, Петер Готар, Тамаш Шаш и др.) постигат добрата мяра на "комерсиалния филм", т.е. зрителски успех при наличие на сериозни художествени качества. Една дузина начинаещи, родени някъде в средата на 70-те , осъществяват дебютите си в разнородни стилове и жанрове, при смело новаторство най-вече в областта на видеокиното.
И днес, разбира се, могат да се чуят упреци, че творците остават встрани от истинските проблеми на живота. Те винаги могат да се приемат за верни, тъй като, знае се, че в това отношение предел не съществува. А и унгарският самокритицизъм е добре известен. Истина е обаче и другото - че от немалко филми лъха мирисът на трудния делничен живот. Първенеци от дългата поредица в тази насока са "Приятни дни" на Корнел Мундруцо (награда от миналогодишния София Филм Фест), "Дилър" на Бенедек Флигауф, "Сезон" на Ференц Тьорьок. Специално внимание и от тематична, и от артистична гледна точка заслужават новопоявилите се творби, минаващи отвъд границите на видимото, на "емпирията", за да проникнат в лабораторията на подсъзнанието. Там, както се знае, се утаяват пораженията от упоменатия в началото характерен за днешното битие по нашите земи стрес, които избиват сетне в почти масовите прояви на агресия. При съответна условност би могло да се каже, че именно подсъзнанието е главен герой в два от най-добрите филми в продукцията от 2003, високо отличени от журито и публиката - "На следващия ден" на Атила Янич и "Контрол" на дебютанта Антал Нимрод - главен герой е именно подсъзнанието. По-преките наблюдения върху всекидневната действителност закономерно, а и в унисон с много добрата национална традиция, се осъществяват в документалните филми.
При наличие на индустрия, мобилизираща целия ресурс за създаване на аудио-визуално производство, при множеството индивидуални почерци, стилистични и жанрови полета, в които отделните филми носят признаци на връзките си с общото, а и с традицията, отново може да се говори за цялостност на филмовото творчество. С други думи - за национално кино. Потвърждение за съществуването му е успехът на филмите сред публиката. Той е най-доброто свидетелство за това, че тя и днес преживява сътвореното от родните творци като "свое". Не е тайна отдавна битуващата у нас "черна легенда", че унгарските филми не се гледат в страната си. Дори в някаква степен да е била вярна за определено време, днес тя е абсолютно далеч от истината. Комедиите, за които стана дума, а и някои от т.нар. исторически филми, се показват в множеството мултиплекси, където мерят успех с американските мегапродукции. Останалите - с различен, но будещ завист (особено в нашето българско сърце) касов сбор, се прожектират в малките арткина, които само в Будапеша наброяват 13. Шампион за изминалата година (151 470 зрители) е споменатият "Контрол", получил в същото време 4 от годишните награди на филмовата критика. Прочутият режисьор Ищван Сабо, работещ сега повече извън страната си, бе казал някога, че един филм може да се счита за хубав, когато се харесва едновременно на създателите си, на публиката и на критиката... Явно, филмът на дебютанта Нимрод е създаван с формулата на това "златно сечение". Между другото, режисьорът е роден в Лос Анджелис, в семейство на унгарски емигранти, завърнал се е в родината, за да учи кино, и тук сега дебютира. С много широк интерес се посрещат и изявите на сравнявания с Тарковски Флиегауф. Преди "Дилър" той направи силно впечатление с дебюта си "Гора" (награда в Берлин, номинация за чуждоезичен "Оскар").
И все пак, ако за някого понятието "национално" влиза в противоречие с "глобално", идват наред и други пояснения. През предишните десетилетия търсенето на свое лице, на самобитност, присъщо и на унгарското, както и на всяко друго "соцкино", се пораждаше в друг социокултурен климат. В определен смисъл то беше средство за опозиция срещу "центъра", срещу уеднаквяването в границите на идеологическия и естетически ареал. Сега модусът е съпротивата срещу потенциалната, а в много отношения и реална заплаха от унифицирането в световен мащаб. Има значение и фактът, че унгарското кино се усеща като творчество на страна, готвеща се за приобщаване именно към европейската "глобалност", където националното многообразие е отглеждано в продължение на столетия ("Европа на отечествата"), а ако се съди от формулирани и подразбиращи се убеждения, и днес се зачита като специфично континентално предимство, като богатство за "Съюза". Налице са свидетелства и за това, че унгарците днес не преживяват по старому националната си общност. Така например все повече са филмите, отразяващи живота и на емигрантите - стари и най-нови. Тоест, нацията вече се осъзнава като диаспора, а битието й се разглежда като "битие в света". И още: появиха се филми, единият от които е на Миклош Янчо ("Битката за Мохач"), отнасящи се с известна ирония към митовете на националната история. Отличително в случая е и това, че именно маестрото, който създаде цял знаменит цикъл от благородно патетични, епико-поетически филми за всяко едно от възловите събития в унгарската история, сега започва пръв това, по неговите собствени думи, "не съвсем безопасно начинание". Другият филм с подобна насоченост - "Унгарски вагабонт" на Габор Херенди - е по-грубоват в направата си, нещо като кино, телевизионен театър и музикално шоу едновременно. Героите му, група древноунгарски конници, току-що пристигнали завоеватели от Азия, търсят из пустата сънародниците си, но те са се затрили някъде из многотията от по-сетнешни завоеватели - шведи, османлии, германци, руснаци и т.н...
Не на последно място е фактът, че в Закона за кино се обръща внимание на международните копродукции, силно актуализиращи като форма за създаване на кино в перспективите на обединяващия се свят. И се набелязват пътища към сътрудничество с големите световни разпространителски компании. Основната тревога за унгарците днес е именно пазарът (най-вече чуждестранният). Обвързано, разбира се, и с грижата по качествата, необходими за достигане до неунгарския зрител. Наградите от международните фестивали, както и информацията за зачестилите покупки от страна на чуждестранни телевизии, явно не са задоволителни за толкова голяма продукция, търсеща не само задграничен културен ефект, а и възвръщаемост на вложените средства.
При друг мащаб на изложението биха могли да се назоват още основания за извода, че унгарското кино и днес участва пълноценно в осъзнаването както на днешната национална действителност, така и на по-общата стратегия на епохата.

Вера Найденова

P.S. Винаги, когато през годините пишех за унгарското кино, съм се изкушавала за сравнения с българското. Бяхме съизмерими, в нещо дори симетрично допълващи се. Ще оставя читателя сам да прецени, защо в този случай прогоних изкушението...
Не мога обаче да не изразя огорчението си от факта, че не само обвързаните с пласирането на един тип филмова продукция разпространителски фирми, а и телевизиите ни не поглеждат към кинематография, която ни е близка по традиция, и наред с другите от "региона" имаше свои големи почитатели у нас. По-важното - която и днес казва важни, отнасящи се и за нас истини, и може да обогати репертоара ни с открития в аудио-визуалния език.


Проф. д-р Вера Найденова е кинокритик, преподавател в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" от 1977. Автор е на 8 книги и на многобройни статии за кино в специализирания и всекидневния печат.