Въпроси към себе си и другия

"Самият себе си като някой друг" е книга, която играе с философските категории аз и себе си, която поставя граници между тях, но и ги заличава, която пита какво е идентичността, кога азът става някой друг и какво е другостта изобщо. Защото за Рикьор другостта не е просто категория, фигурираща редом с противоположния, отличаващия се, различния, тя не е само сравнение, тя е основата, върху която се конституира азът. Оттук и типично френската формула "самият себе си като някой друг", която текстът умело интерпретира. Накратко, това е книга, която очертава двусмисленостите, сложността, неопределеността на понятията, с които в живота си служим относително леко и с които сме привикнали.
Споменатата проблематика не е нова за Рикьор. Тя го занимава в много от по-ранните му текстове. Така че може да се каже, че този труд продължава размишленията му върху персоналната и наративната идентичност във връзка с проблема за темпоралността. Неслучайно включените в това изследване текстове въвеждат мисленето за себе си чрез въпроса кой - кой говори, кой за какво говори, кой какво прави, за кого и за какво се прави разказ, кой за какво е морално отговорен. С убедеността, че тематичното единство в случая се базира на проблема за човешкото действие и неговата полисемия. А отделните текстове следват някаква постъпателна логика. Започва се със студия, която поставя въпроса за идентификацията, разбирана като възможност на другия да разпознае това, което търси или за което има намерение да говори, и за личността като нещо, което отличаваме посредством идентифицираща референция. Преминава се през студии, съсредоточени върху говорещия субект, върху ставането на аза през езика, върху философията на езика, която според текста играе ролята на organon по отношение на теорията на действието и отношението на действието към неговия извършител.
"Самият себе си като някой друг" се концентрира и върху наративната теория, като тук Рикьор се занимава не толкова в перспективата на нейните отношения със ставането на човешкото време, както е във "Време и разказ", а я разглежда в перспективата на приноса й за изграждането на себе си. А очертаването на наративната идентичност е разположено в контекста на диалектиката на същността и самостта.
И, най-сетне, Рикьор разглежда проблема за идентичността във връзките й с етичното и диалогизира с различните теории за отношението аз-ти, като се спира най-вече на вижданията на Левинас, Фройд, Хайдегер. За да заключи, че философът "трябва да признае, че не знае и не може да каже дали това Друго, извор на повеля, е някой друг, който аз мога да гледам в лицето или който може да ме гледа в лицето" и че трите модалности на другостта са тези на съзнанието, на тялото и на другия.
Ще завърша с простичката констатация, че е похвално да се превеждат подобни книги, нещо, което в България все още е възможно главно благодарение на "Сорос център за културни политики". Но отвъд превеждането стоят не малко въпроси - кога ще се случи известно уеднаквяване на философските и литературоведски термини, нужно ли е прекаленото утежняване и усложняване на изказа, което се наблюдава в някои от този тип преводи, особено в тези от френски. Защото има някакъв парадокс във факта, че автори като Рикьор и Левинас се четат по-тежко и трудно на български, отколкото в превод на английски, да кажем. Затова си мисля, че вече е време да говорим не само за преводите, но и за проблемите, които повдигат.

Амелия Личева







Думи
с/у думи



Пол Рикьор. Самият себе си като някой друг. Превод от френски Тодорка Минева. Издателство ЕА АД. Плевен, 2004.