Джазови надежди край Марица
Здравето на джаза в България никога не е било цветущо, въпреки че у нас джазът е преживявал далеч по-добри времена от сегашните. А като прибавим и централизирания характер на културния ни живот изобщо, не остава много за гледане и слушане извън столицата. Спорадично блесват светлинки на надежда, скоропостижно потушавани от желязна икономическа логика. Джаз-клубове на практика вече няма. Местата, в които се свиреше само джаз, от няколко години изненадват джаз-феновете с всичко друго, освен с джаз. Ако изобщо успее да се промъкне в програмата им, той е на наше си, българско равнище, тъй като музиканти на международно у нас няма комай и за пръстите на едната ръка. За гости от чужбина не смеем и да си мечтаем. Подобна е ситуацията и с джазовите фестивали. Всичките международни, ама равнището - пак някак наше си. С едно изключение, колкото да ни припомни за птичката и пролетта. Цяло чудо е как Анатолий Вапиров успява да остане верен на оригиналната европейска концепция и да задържи високото европейско ниво на "Варненско лято". Не вярвам, обаче, да има джаз-фен, на когото да му стигат три дни джаз на живо в годината, колкото и да е интересен, разтърсващ и незабравим.
На 29 февруари тръгнах към Пловдив окрилен от надежда. Тази дата, мислех си аз, се появява в календара веднъж на 4 години. Сигурно ще се случи нещо извънредно рядко. Както се оказа, нещото приличаше на медала, който - казват - имал и обратна страна, но не ни казват какво има на нея. Е, в случая нямаше нужда много да ми се разказва, освен малко предистория.
Джаз-матине в ресторант всяка неделя от 12.00 ч. Идеята дошла отвън, от чужбина. Всичко започнало от една случайна среща. Васил Алтънов, басист, повече от 20 години в Германия, споделя с Огнян Видев идеята си за редовни джазови свирения в нещо като клуб и го помолил да се заеме с организацията - намиране на музиканти, съставяне на програмата и т. н. Намира се и място - "Олимпик". Не ходя често в Пловдив, но ако се вярва на афиша, мястото е подходящо - "духовният оазис на пловдивската бохема". Малко ме смути обедното неделно време - джазът не вирее най-добре тогава, човек е настроен за други (гастрономически) наслади, но явно традициите не са това, което бяха, а и за истинските фенове часът не е спирачка. И тъй, Огнян Видев се захваща с организацията, програмата за март е готова, скоро се очаква и тази за април и май. Трудности е имало, едва ли можем да очакваме друго, но началото изглежда поставено и непоклатимо. Дай боже да е така! Защото у нас много си падаме по новите начала (кой знае защо наричани "традиции"), докато ни трябват истински традиции. А те се постигат с постоянство като английската морава, простете за поредното банално сравнение. Това е и основната цел на Видев: "да има база да се стъпи и да има перспектива, и да се задържи". Задача трудна не само в Пловдив. За базата явно ще се работи през целия март - предложената програма разчита на отколешни фенове на пловдивски джаз-ветерани. Във всички мартенски матинета (както и във февруарското) ще свири самият Видев в компанията на различни музиканти, все от кръга "Бели зелени червени". С едно изключение - флейтистът Борислав Ясенов, не само най-младият предвиден засега участник, но и единственият от друго поколение.
Първото джаз-матине доста ме стъписа. Трудно ми беше да повярвам, че слушам същите бивши и настоящи "Бели зелени червени", триумфирали някога в Рино, Нюпорт, на "Джаз Ятра", "Джаз джембъри" и др. големи фестивали. В програмата - стандарти, вероятно заради деня, часа и (гастрономическите) настроения на публиката. Стандарти, изпълнени с доста оголена рутина и инерция. Инвенция - почти нулева с две изключения. Несполучливият опит за вмъкване на "Очи черные" в Blues in C на Дюк Елингтън (евтин трик) и хипарската версия (ала Майлс Дейвис от началото на 70-те) на Take Five от Пол Дезмънд. Хипарска, но не докрай, защото се оказа стисната в рамкиращи клишета (оксиморон, но факт).
А беше време... "Кой съм аз да го върна?", възкликва Огнян Видев. Да, никой не може. Но всеки може да помогне за идването на следващо добро време и знам, че и той, и аз, и всички ценители на вълнуващата и креативна музика се надяваме това да се случи. Не само в Пловдив, не само в София. Надявам се тези джаз-матинета да пребъдат, без да се превърнат в музей на восъчните фигури. За последното надеждите ми са в музиканти като Борислав Ясенов, които наред с ветераните могат да придадат многолик и жив образ на джаза. На добър час и Амин!

Милен Панайотов