Медийната реалност на Кирил Вълчев
Кирил Вълчев е автор и водещ на "Денят" и "Седмицата", съботният политически обзор на "Дарик" радио. Той заявява, че книжката му "52 седмици", публикуваща 52 есета от "Седмицата" за периода 1994-2003, символизира "свободата в ефира на първото българско национално частно радио".
Защо обаче не му вярвам?
Политическата ситуация роди "Дарик" като надежда, но го превърна в медиa на неприкритата партийна индоктринация. Претендирайки, че е "национално", в повечето случаи радиото разпадаше чувството за национална общност, поляризираше, представяше дискутиращите фигури като врагове. Те бяха или "комунисти", или "демократи".
Нюансираните мнения ставаха неприемливи. Не обвинявам никого във фалшифициране на истината, защото в медиите тя е трудно измерима величина, но така конструираната от радиото реалност практически обсеби и порази истинската. (Да си спомним само акцията на репортажните коли на "Дарик" пред Народното събрание на прословутия 10 януари 1997! "Дарик" също вървеше с победителите...)
Подобно разбиране за "свободата в ефира" със сигурност обслужи работодателите и техните работодатели, но поне мен ме смути и разочарова. А "Дарик" радио ставаше все по-самодоволно, самодостатъчно, арогантно. Кресливо.
Есетата в "52 седмици" са не само наивна патетика и самоцелно художество, но и невеж популизъм, спекулиращи стереотипизации. Обидно за мен е противопоставянето на Севлиево - "проспериращ град на бъдещето", и Сопот - "град от комунистическото минало" (вж. 37-то есе). Трогателен е глупавият призив на Вълчев "Да защитим Париж!" от Саддам Хюсеин, да го защитим въпреки сложното отношение на френските политици към антитерористичната коалиция (вж. 49-то есе). Или безсрамното твърдение: "След като прогониха талибаните, Америка и съюзниците й трябва да върнат жителите на Афганистан, а и на много други страни, в лоното на цивилизацията, като ги научат на великите правила на демокрацията и им отворят очите за модерното образование, здравеопазване, правосъдие" (вж. 40-то есе). Класически манипулативна е интерпретацията на фразата на тогавашния водач на БСП Георги Първанов "Българският народ помни какво хубаво здравеопазване имаше преди 1989 г." чрез разказ за температурата на 10-годишния през 1967 Жорко (вж. 19-то есе). За същия този Първанов в поредно нищо незначещо съждение Кирил Вълчев е уверен, че не би бил на Шипка през 1877 г. (вж. 51-то есе).
Казано на езика на Уолтър Липман, в "52 седмици" опасно често водещият не гледа действителността, за да я дефинира, а прави точно обратното. И собствениците на медиaта, в която работи, го толерират, дори отпечатват в книжка произнесеното. При такива решителни събития като демократизация, съчетана с процесите на глобализация, е невъзможно да изискваме неутралност от автор на публицистика, но дори и този жанр се нуждае от мяра. А представяте ли си какви афекти "Седмицата" на Кирил Вълчев е внушавала на аудиторията си, за да стигне до най-висок рейтинг в "Дарик"? Представяте ли си какви нагласи е обслужвал той?
Каквито и обаче да бяха посланията на "всемогъщата" медиa, те не спасиха репутацията на политическите й родители, защото организационният упадък на една партия не може да бъде качествено компенсиран от инвестициите в медийното й влияние. В крайна сметка и "Дарик" се включи в руинирането на общественото доверие в политическия живот.
Щях да отмина тази книжка, ако авторът й не беше роден през 1973, ако не споделяхме едно и също журналистическо поколение. Това е причината есетата му от "52 седмици" да ме засягат лично. Защото виждам как посредством такива жестове съсипвахме легитимационните основания на демократичния преход; защото виждам как "анти-" в думата "антикомунист" ставаше излишна; защото виждам безотговорността, с която подхождахме към промяната. Към свободата. Нещо повече. Помня поведението на водещия Кирил Вълчев по време на предизвиканата от правителството на СДС криза в БНР. Тогава той престъпи професионалната етика, за да подкрепи опита на върхушката да възпроизведе и наложи сервилния модел на "първото частно национално радио" в истинското Българско национално радио. И мнозина не сме забравили услужливото му поведение спрямо председателя на НСРТ Александър Томов и наглото неглижиране на протестираща редакторка от Програма "Христо Ботев" в рамките на едно предаване.
Няма да питам защо есета от този период не са включени в книжката. Няма и да превръщам Кирил Вълчев в чудовището, виновно за провала на демократизацията на българските медии и самото общество. Мащабът му е твърде дребен за чудовище (макар и да е адвокат на конкретни интереси, макар и да затваря ред хоризонти).
Искрено съчувствам на някои негови наблюдения, но публикацията на съчиненията му има смисъл само за медийните изследователи. Тя - редом с нароилите се сходни издания - е тревожен симптом за безпочвеното самохвалство на най-младата журналистика.
А не е хубаво да се хвалиш с конформизма си, когато си на 30 години.

Марин Бодаков