Кучетата на фон Триер
Много обичам фон Триер. Ранните му филми са чудесни, а "Европа" е почти съвършен.
Никак не обичам фон Триер. Заради това, че след "Порейки вълните" започна да се занимава не толкова с кино, колкото със собствения си PR: първо провъзгласи манифеста на движението "Догма", чийто КПД е доста по-нисък от шума около него, и в рамките на този проект на бърза ръка спретна "Идиотите". А снимайки "Танцьорка в мрака" - пошъл и банален филм, все пак нелишен от блясък и въпреки това достъпен като хамбургер - той се превърна в някакъв кино-"пинкфлойд": днес всеки фен на "Матрицата", Боже опази, знае фон Триер като автор на "кино със смисъл".
Ето защо нямах особено желание да гледам новия му филм, а и всичко чуто за него само ме убеждаваше, че "Догвил" е поредната вариация на тема "вижте ме колко гениален режисьор съм аз, фон Триер".
Обаче не издържах. Гледах го. Изводите са: разпердушинени мисли и необходимост от тотална ревизия на мнението ми за "Танцьорка в мрака". Най-сетне проумях с какво точно се занимава фон Триер вече във втори филм.
Той наистина престана да прави кино - изработва инструменти за управление на чуждите емоции. Пуска в черепа ви малки червейчета, които в даден момент атакуват предначертаните цели. Плачете! Смейте се! Терзайте се заради вашата неувереност! Вие реагирате послушно, сякаш тези заповеди са изписани на екрана с еднометрови букви.
"Танцьорка в мрака" беше само пробна стрелба, първи груб опит за манипулиране на аудиторията. Той се оказа абсолютен успех - домакините от цял свят ридаеха за съдбата на Селма, а върху камината на фон Триер се подредиха куп всевъзможни награди, включително и "Златна палма".
"Догвил" е вече по-изтънчена провокация, адресирана към "по-извисена" аудитория.
Опитните зайчета са подготвяни много старателно: всички, разчитали, че ще гледат "Танцьорка в мрака-2", се изнизват към края на първата половина. Остават най-издръжливите. С тях именно режисьорът работи, прекарвайки ги през целия спектър от човешки емоции, лавирайки между надеждата и отчаянието, ненавистта и покорството, за да завърши накрая цялото това чудо като бурен коктейл от злорадство и ликуване.
Останалото няма значение. Можем, разбира се, да говорим за новаторска театрална постановка (целият град е "построен" почти изцяло с помощта на тебешир и на много условни декори); за сюжет (по време на Голямата депресия млада жена избягва от баща-гангстер в затънтено градче и се превръща в истинска робиня на същия този град и на неговите жители); за актьорски достойнства (Кидман е учудващо добра), ала просто няма смисъл да се хабим - със същия успех могат да се обсъждат красотата и изяществото на нотите. Защото в крайна сметка "Догвил" е не толкова филм, колкото партитура, и вие не сте зрители, а инструменти, на които фон Триер, едновременно композитор, музикант и диригент, изпълнява своята симфония.
Той е разчел всичко безпогрешно. Още докато е снимал първите дубли, вече е знаел, че интелектуалците ще излизат от кината с просветлени лица и ще твърдят, че Маестрото отново е създал гениален филм. Не им вярвайте. Той просто е извършил гениален експеримент с превръщането на аудиторията в глутница кучета на Павлов.
Не исках изобщо да оценявам този филм, тъй като той не е съвсем кино - изобщо не е кино, повече от кино е, но червейчетата, които гнусният провокатор-манипулатор фон Триер ми е пуснал в черепа, настояват да му поставя "десятка". Извинявайте.

www. squadron.ru

Константин Максютин
От руски Геновева Димитрова

Константин Максютин е един от емблематичните автори на екстравагантния сайт squadron.ru.