Между Изгрев и Пролет
1958, "Изгрев". Уличка с къщи, разтварящи се в топла гама от преливащи се жълти и червени нюанси, в близкия план - самотна човешка фигура, на няколко крачки зад нея - дърво без листа. Следват пейзажи и един натюрморт, но най-ранна е именно тази картина - точно тя е "вратата" към живописния свят на Йордан Кацамунски, който е придал нови измерения на пространствата на галерия "Кръг +". Защо ли художникът се е спрял точно на нея? На една от стените в галерията ясно се открояват ранните му работи (от 50-те, 60-те и началото на 70-те години), които контрастират с по-късните, следващи единна посока на развитие. Търсена е съпоставката, изненадващият ракурс към добре познатият начин на работа в стил "Кацамунски". Винаги е любопитно да се проследи как е започнало разгръщането на дадена идея, похват или посока на мислене. Да се проучи дали, тръгвайки в нова посока на изразяване, художникът го прави съзнателно или почеркът, характерен само за него, се поражда спонтанно във времето, в работата, след което се развива и обогатява. Но най-точният отговор в случая, предполагам, би могъл да даде самият живописец.
Йордан Кацамунски разработва своя "дървесен" цикъл дълги години. Разглеждайки последната му изложба - неговите дървета и женски присъствия, няма как да не се запитаме дали развиването на даден цикъл може да бъде безкраен процес, дали в даден момент той не се изчерпва и не достига до повторения. Всъщност в този случай "цикъл" не е най-точната дума, по-скоро може да се говори за праволинейна посока, за път, по който художникът върви, без да се отклонява. Защото неговите картини развиват един и същ мотив, едни и същи образи с неотклонна последователност, с почти обсесивна страст. Дали това повторение е неосъзнато - или съвсем целенасочено, "намерил себе си", художникът попада в клопката на собственото си "откритие" и няма сили да продължи нататък, към нещо различно? Вероятно за този въпрос има много и противоречиви отговори.
Според начина на работа съществуват два типа художници - експериментатори и "традиционалисти". Първите имат склонност към работа с различни средства, в различни техники, докато вторите експериментират, но в рамките на собствения си стилистичен похват, най-вече променяйки колоритната гама или композицията. И в двата случая се постигат резултати - в първия те са по-хаотични, но имат шанса да бъдат много по-разнообразни и любопитни, докато във втория те са по-последователни, но и обикновено по-предвидими. Йордан Кацамунски определено спада към втората група. Ала интересното при него е, че, тръгвайки от съвсем класически изпълнени в композиционно и техническо отношение картини, в едни от последните си произведения (цикъла "Сезони" от 90-те) той достига до изненадващ резултат. В стилистично отношение художникът запазва обичайната си посока на работа, но се насочва към експеримент с формата на "изобразителното поле" или по-точно казано на "платното". Композиционно то се е превърнало в нещо като полиптих, но отделните му части са свързани в параван. Тук параванът е преобразен от предмет с чисто функционално предназначение - във форма на кавалетно изкуство. И тази сравнително рядко срещана форма носи белезите по-скоро на изящното, отколкото на декоративното. Въпреки че не става ясно каква точно е била целта на художника, той успява да "раздвижи" статичната природа на живописта, да подреди своеобразна "инсталация".
Множеството, двустранно изрисувани паравани, са разпръснати из двата етажа на галерията. Променяйки конфигурацията на пространството, те изграждат "препятствие" за сетивата. Предизвикват те да ги заобиколиш, да ги разгледаш от всички страни, да подредиш отделните им изображения в обща картина. Най-често това са "гори" и интериори, изрисувани изящно като китайски графики. Понякога тези картини са лишени от конкретни образи и въздействат на чисто абстрактно ниво, "трептящи" от цветове.
Това "откритие" на Йордан Кацамунски, което може да се определи като един от възможните крайни варианти на неговата работа през годините, поставено до ранните му произведения, предразполага зрителя към съпоставки, препраща към началото на "историята". Гореспоменатата "първа" картина от 1958 година (рисувана е, когато художникът е бил на 15) всъщност е част от група ранни произведения, които подчертават началото на посоката, която Йордан Кацамунски развива и днес. Картините от 50-те и 60-те години са главно пейзажи - с къщи, дървета и силуети на човешки фигури. Но в тях не виждаме отразена конкретиката на дадено място, пейзажът явно е бил само повод, предизвикателство за художника да наблюдава пречупването на светлината и разнообразието от цветове в природата. Работите от този период са по-наситени колоритно - всяка мазка носи своя богат тон, за да образува общата многоцветна мелодия. Образът на дървото без листа, така характерен за живописта на художника, тук все още е просто част от композицията. Първата картина, в която то е централно изображение, е "Пейзаж" от 1970 г., но то тук е все още "материално", "живо" и многоцветно, докато по-късно присъства по-скоро като проекция, силует, безплътен душевен образ, енергийна аура.
Хронологическият подход към изложбата, която всъщност не следва точен хронологичен ред, ме предизвика да потърся отзиви за художника в периодичния печат през годините. Извън текстовете, писани за него в "Култура", открих осем статии, чиято бройка ме изненада. Мислех, че ще бъдат много повече, очаквах дори да попадна на каталог или албум... Може би пък творчеството на Йордан Кацамунски не е поставяло важни проблеми или не е било чак толкова интересно за критиката? Едва ли е така, отдавам тази "липса на интерес" по-скоро на непълните картотеки в софийските библиотеки, които посетих. Четири от статиите, които намерих, са писани по повод първата изложба на Йордан Кацамунски през 1974 г. в изложбената зала на бул. "Руски" 6. От статията на Димитър Аврамов (сп. "Изкуство", бр. 10 от 1974) разбрах, че първоначално Кацамунски е учил за инженер, тъй като е имал вродени математически заложби, но решава да напусне инженерния факултет и да стане художник - явно тази възможност е била далеч по-предизвикателна за него. След пет неуспешни кандидатствания в софийската Художествена академия обаче, той бил приет да учи в белградската "на собствени разноски, при условия далеч не от най-благоприятните..." Но, като потвърждение за качествата му на художник, идва фактът, че от момента, в който решава да се отдаде на живописта, далеч преди да бъде приет да учи, той е участвал в почти всички общи изложби.
В първата си самостоятелна изложба Йордан Кацамунски показва интериори, натюрморти, градски или крайградски пейзажи, терени, гори и цветя. Според Аксиния Джурова (в. "Пулс" от 22 октомври 1974) "дотогава той е познат предимно като художник на градския пейзаж", но в тази изложба представя "значително по-разнообразно в тематично и пластично отношение изкуство". Според тогавашната критика, иконографски погледнато, тези картини не показват нищо ново, но в тях има "подкупваща лична интонация, оригинално виждане и стил, превръщащи тривиалното понякога в изненадващо откритие" (проф. Аврамов). Подобно заключение можем да направим и днес.
Тривиалността на жанрове като пейзажа или натюрморта Йордан Кацамунски преодолява чрез специфичното си чувство за цвят и композиция. Всъщност чистотата на жанровата принадлежност на платната е ясно изведена в ранните му години, но с времето става все по-малко четлива. Двата основни образа - постоянни "обитатели" в картините му през годините, са женският и този на дървото. Дървото - без листа, но живо. Жената - без лице, но с физиономия. И двата образа присъстват сякаш фиктивно, но носят основната енергия в платната. Виждаме ги като част от природната среда или в интериор, нарисувани в различна пестелива гама, достигаща до ахроматизъм.
Картините на Йордан Кацамунски определено не са сред първите, които привличат погледа в една колективна изложба. Свикнали сме с тяхната образност и с близкото им като пластика и стилистика излъчване, с постоянно поддържаната проблематика. Подредени в тази негова самостоятелна експозиция обаче, те изграждат цялост - много по-интересна, защото проследяват процес, движение. Живописта на Йордан Кацамунски, с несъмнени художествени качества, не предизвиква емоционална буря, но тихият образен свят на картините му, лишен от драматизъм, провокира зрителя на по-изтънчено сетивно ниво, настройва го лирично и съзерцателно. Кацамунски сякаш отразява невидим за очите живот на природата. Дърветата, които сме свикнали да възприемаме като неодушевена част от света, при него са живи и емоционални. Жената, която обикновено с времето се превръща в обичайно присъствие, в разкрита тайна, при него е запазила ореола си на недосегаема илюзия. За него тя сякаш остава неразгадано и безплътно същество, но винаги е някъде наблизо, готова да помага, да подкрепя, винаги чакаща и разбираща. За него тя е първоначало, опора, животворен източник, символ. Виждаме я на прозореца, сред дървета и листа или седнала на чаша кафе. Жената сама или сред други жени. Жената - присъстваща и липсваща - стои пред нас с лишено от конкретни черти лице, с едва загатнати очи, но взираща се - едновременно навън, но и навътре в себе си. И всичко това, обгърнато от типичен за художника колорит.
Цветът при Йордан Кацамунски е другият определящ компонент в неговите картини. Тънкото му багрено усещане подсилва специфичното им излъчване. Четката на художника блуждае между почти чисто бялото до наситеното черно, сред което смътно изплуват образи. Платната съчетават контурно изрисувани изображения и цветни петна - понякога свободно пулсиращи, а друг път стегнати в услуга на рисунката. Въпреки тежките монохромни градации, които живописецът предпочита, в някои картини той се е отдал на живата игра на цветовете (преобладават тези в наситено синя гама с акценти в оранж и червено). В тях погледът потъва, омагьосан от абстрактната им калейдоскопичност и заиграва в плен на необикновената им поетична музикалност.
В изложбата на Йордан Кацамунски следваме спокойната и равномерна пътека на неговите живописни откровения. Те са ту алиенативно съзерцателни, ту весело трептящи. В края на пътуването, заставайки пред най-новата му картина, се чувстваме емоционално пълни и разбираме, че въпросите са станали излишни. Фини ахроматични нюанси, издигащи се до чистотата на бялото. Деликатни силуети на дървета. Сред тях - женски лица. "Пролет", 2004.

Светла Петкова


Йордан Кацамунски е роден през 1943 г. в Плевен. От 1967 до 1971 г. учи живопис в Академията за изящни изкуства в Белград при проф. Сърбинович. От 1974 г. до днес има 15 самостоятелни изложби, сред които две в Будапеща и Букурещ.
Йордан Кацамунски,
1958-2004,
живопис,
галерия Кръг +,
13 февруари -
5 март 2004