Обикновените убийства

1.

Сто години четящите и слушащите българи изтръпват пред тези загадъчни думи, не си позволяват размишления на глас за убийството там и тук, не си казват приемат ли или не това обвинение на един чужд и същевременно превърнат от съдбата в тукашен наблюдател. Случайно изречени ли са тези думи в трагедията на Яворов, наистина ли звучат истинно-обобщително, или интелигентските поколения през редуващите се десетилетия са им приписвали мощна валидност, долавяйки тяхната актуалност във връзка с различни по мащаб, размах и оригиналност на уродливото събития, явления? Как наистина убиват в България и как се преживяват убийствата в новата българска публичност? От всички възможни посоки на размишленията избирам една-единствена тема: опитите да се нормализира чудовищното събитие на убийството, да бъде усвоено с дискурса на "нормалността" - без да бъде поместено редом с всички форми на всекидневно насилие, без рационално да бъде завинаги запомнено, да се превърне/превръща в недопустим прецедент, колкото и често да се случва.
Вече никой не помни, никой не преживява чувствено убийството на бившия премиер, на прокурора, на най-богатия, да не говорим за убийствата на далечен остров на наркотарикат или в северна столица на наркотрафикант и митническонарушител. Помнят се някак убитите, но не и убийствата, не и самите посегателства, самите пронизвания и разрязвания, самата уникалност и абсолютна невъзможност да се случва случилото се, самата чудо-вищност. Не се преживява отново и отново всеки отделен акт на убийство като отрицателно чудо, не се казва: с това не може и не трябва да се свиква. Напротив, публичните убийства стават поредица, тя има свой ритъм, обществото живее с този ритъм, създават се нагласи на очакване на следващото, едва ли не нараства раздразнение, ако не се случва отново и отново, ако няма поредност. Ритъмът на тези отрицателни чудеса се наслагва, интерферира с други ритми от битието на обществото, сплитат се "добро" и "зло", убийството не стои някъде отделно, маркирано завинаги със знака на недопустимостта. Напротив, то се допуска, допуснато е в кръга не само на възможните, но дори и на очаквани явления. Приписва се на убийството някъде в колективното полусъзнателно/полусъзнавано терапевтична сила, освобождаваща мощ, то изчиства, вади от играта, отваря място за нови играчи, размества пластове, пуска кръв от общото тяло - едва ли не като знаменитата пиявица в старата лечителска практика.
Свиква ли се с убийствата? И дори: желаят ли се убийствата?
В Сърбия убийството на действащия министър-председател бе възприето като нещо абсолютно ненормално, като създало свръхекстремна ситуация, която не само предизвика колективни емоции, но и драстични и последователни управленски действия (друг въпрос е, че и те доведоха по някаква логика до взаимно блокиране на политическите субекти), натрупа се някаква ярост, тя трябва да добие рационални форми. В България убийството на Големия Подмолен Бос с Арабско Име бе характеризирано като очаквано - въпреки недосегаемостта, въпреки всеобщата любов към него. Всичко е нормално - след "разбиването" на каналите ще има още и още, това е дори радостно, макар и зловещо, мяза на празник.
В средата на август 2003 г. тук, в българското общество, сякаш имаше нещо като консенсус: убийствата на скрити или вече придобили публичност фигури, които може би са имали нечист бизнес или са знаели за съществуването му и благодарение на властовите си позиции са го толерирали (вероятно срещу някакво възнаграждение), ще продължават. Ето така просто ще има нови убийства, това става твърде нормално, явно очаквано. Преразпределят се пазари, тези убийства са предизвикани и от успешни действия на органите на реда по пресичането на нечистия бизнес, на контрабандния внос, на износа на жива плът, на трафика на дрога, на силовото "икономическо" поведение. И т.н., и т.н.
Този мръсен, фалшив консенсус има различните си равнища като колективни преживелици. В средите на потърпевшите на ниско битово равнище от всички видове "силово" поведение очакването е, че "те" ще се самоизбият, вижте, вижте, изпокриха се, все пак всичко е справедливо възмездие, може би така стигаме до нормалността... Но цялата тази нормализация не е нищо друго освен свикване с невъзможното, с недопустимото, с това, с което не трябва и всъщност никога не може да се свикне.
Свикването се случва не само като наивни и спонтанни мръсни нагласи. Свикването е резултат и от последователно, макар и сякаш недомлъвъчно и откъслечно, пропагандно говорене. Ето какво бе казано за убийството на Най-богатия: "За съжаление подобни убийства се извършват и другаде. Тревожното е, че има смърт." (думи на Царя-премиер); "Не виждам каква вина има държавата, такива неща за съжаление стават по целия свят." (слова на Председателя на Народното събрание). И така, повтаряне и повтаряне, за да стане истина.

2.

В нормална държава ли живеем? По нормален начин ли управляват властниците? Нормален ли е животът ни, на нас, обикновените, "нормалните" граждани на България? Някак не можем да зададем докрай цялата възможна поредица от въпроси, някак все не успяваме - отговарят ни нервозно още преди да сме завършили формулировката. Някак ни порицават за гражданска незрелост още докато си отваряме устата. Любима дискурсивна практика на управляващи от различни равнища, разцветки и зони (а и на подкрепящи ги политолози и социолози) е наистина да ползват по одиозни поводи реториката на нормалността. Опитват се да ни хипнотизират, да ни убеждават, че и чудовищните събития, че дори и жестовете на уродството и нравствената перверзност са всъщност нормални проявления на едно динамично общество или на човешката природа въобще; че честотата на тези безспорни излизания извън нормата пак е в границите на статистическата нормалност.
Ето, пак Царят-премиер бе промълвил например в свойствения му маниер (одумван не по същество, а като банализирана вече екзотика) нещо като "това е едно нормално" (политическо) убийство - по повод на убийството на Прокурора, вече наистина позабравено от обществото. Демек, дори и в такива случаи нещата не трябва да се драматизират, обществото не трябва да се изнервя, ще се справим с всички зловещи, макар и нормални прояви на силите на мрака. Демокрацията е така пъстра, защото оставя пространства и за изблиците на насилие. Впрочем, подобна успокоително-приспивна употреба на реторическите хватки на нормализацията, на сякаш постигнатата нормалност е в традициите на българското демократическо живеене. Натрапва ни се още в последното десетилетие на ХIХ век, и то при обсъждането на възможно най-видимото и показно убийство от епохата - на Стефан Стамболов (3 юли 1895 г.). Запитан от представител на опозицията в Народното събрание за хода на полицейско-съдебното разследване, наследилият "диктатора" министър-председател д-р Константин Стоилов отговаря в деня на парламентарен контрол с образцова реч (тогава парламентарното питане се е наричало интерпелация). Ето пасаж от тази реч, произнесена на 3 февруари 1896 г.: "Господа представители, ако сте имали време да четете във вестниците писаното от тях по това убийство, аз вярвам, сте видели и сте се убедили, че всичко е тенденциозно, всичко е неистинско. Например, там се говори за изключителни обстоятелства, при които е станало това убийство. Аз ще отговоря, че това убийство е толкова обикновено убийство, колкото сума други убийства, които стават в България и навсякъде. Имахме у нас убийството на майката на д-р Шишманова сред столицата. Имахме убийство на министра Белчева, има и в други държави подобни убийства. Ако сте чели, преди няколко време стана едно убийство всред най-многолюдната част на гр. Лондон върху един виден политически мъж. Същото стана във Франция с Карно, председател на републиката; същото е ставало и в други държави, защото престъпления се вършат там, където има хора. [...] Каза се за мистериозност на това убийство. Никаква особено мистериозност няма. Има в България мистериозни съдебни истории и практики, има мистериозни дела за някои кории в Плевен, които ги знаете... (Ръкоплескания, верно)". И т.н., и т.н., удря го на партизанлък министър-председателят Стоилов.
И така, обикновено, нормално убийство! Както и в другите демократични държави! Само че истината по убийството на Стефан Стамболов така и не е окончателно установена до днес, век и нещо по-късно. Нищо, че министър-председателят уверява народните представители: "Моето първо разпореждание (относно въпросното убийство - б.м., М.Н.), което бях длъжен да направя, беше да дам на всички подведомствени власти заповед да се подчиняват изключително на разпорежданията на съдебната власт".
Трябва ли точно този мотив за прибързано обявената нормалност, за уродливата нормалност на пренебрегваното, скриваното, потулваното насилие да бъде свързващото между епохите, между времето на бродещите разбойници, ликвидирани като масови изяви може би със стамболовистки замах и отмъстили си след това на самата ул. "Раковски", и времето на страховитите и комично-нелепи при това мутри, сдържани от време на време с полицейски акции, те самите едвам прикриващи досадата си от необходимостта да се направят на уплашени, от играта да се повозят закратко на стари коли и да се отказват временно от любимите си церемонии, от черните си шествия с вълчата глутница от бодигардове и ръбести джипове? Може ли да има нормалност, ако дори едното-едничко публично убийство не бъде обгрижвано, не бъде разчепквано, не се помни непрекъснато? Нормално ли е министър-председатели да пропадат така лесно в безсмислието на "нормализиращия" дискурс по отношение на публични убийства? Плашещият деца и чужденци паметник с накълцаната глава на Стамболов в градинката срещу Военния клуб в София е мощен знак за незавършеността, недоправеността на демокрацията при Стоиловото управление. Превръщането на БИАД от достолепно седалище на Българското инженерно-архитектурно дружество в място за разгул и черни буйства (а и никой не знае значението на тази абревиатура) е живата просташка всекидневна метафора за самовластието в долните етажи на живеенето в нашата епоха.
Стабилно утвърдена е представата,че управлението на министър-председателя д-р Константин Стоилов (1894-1899) е класическото време на българското буржоазно-демократическо развитие, период на неговия умерен, спокоен ход, време на европейска нормализация на България. Тази историографска представа се конструира още при упражняването на властта със самото говорене на правителството - то трябва да успокоява, като шефът му витиевато ползва точно реториката на нормалността. Д-р Константин Стоилов се брои за един от големите български политически оратори, речите му са грижливо събрани и издавани. Но ако днешен коментатор се реши да ги използва, да ги цитира по някакъв повод, сблъсква се с многословие и антихуманитарна юридическа обосновка, с казване сякаш вън от историята.
Нормализиращият правителствен дискурс не е заблуждавал умните критически анализатори. В знаменитата си статия "Размишления за една държава, в която убийствата са обикновено нещо", яростно вдъхновена от убийството на Алеко Константинов, д-р Кръстьо Кръстев (подписан тук, в сп. "Мисъл", 1897 г., г. VII, с псевдонима Cognitus) прави противопоставен паралел между двамата министър-председатели, между режима на единия и управлението на другия: "Стамболов имаше всичката доблест на един престъпник-джентълмен и всичката наглост на един тиран, когато д-р Константин Стоилов притежава всичката безличност на един царедворец и всичкото двуличие на един гуммиластичен, безпринципен и безволен султански везир. Нека читателят по своите вкусове си избира между тия два типа, а частно за себе си ний няма да премълчим, че за нас първият тип представлява и като личност, и като фактор в социалното развитие на един народ, нещо много по-предпочтително."
Описани са сюжетите на съграждането и експлоатирането на мита за Стамболов, показана е тази особена радикалност, с която са обсъждат личността и делата на най-големия ни силов политик (вж. работата ми "Биографският образ на Стефан Стамболов - типове митологизации и демитологизации" в брошурата ми "Три студии", 1992). Наивно е възкресен днес този мит - за липсващия в новата българска демокрация Стамболов, за необходимия Стамболов или за явилия се Стамболов. Изкушението да се правят едри и бързи исторически паралели би ни завлякло да виждаме Иван Костов като нов Стамболов (и това, както знаем, се прави), а Симеон Сакскобургготски евентуално като съвременно въплъщение на д-р Константин Стоилов (би могла да се преекспонира и ироническата парабола, че първообразът е служил при дядото на актуалното въплъщение). Още един пасаж от статията на д-р Кръстев силно ще охлади апологетическия ентусиазъм да се правят исторически паралели в която и да е посока: "Ний и днес мислим, без да можем логически да докажем основателността на това свое мисленье, че, изцяло, Стоиловият режим не е тъй лош, колкото беше Стамболовият. Но той е не по-малко развращающ. Стоиловото управление, безспорно, няма оная чрезмерна жестокост, която Стамболов тъй обичаше и която ускори неговото паданье. Така напр. днес не се чувствува нито онзи страшен натиск, който не даваше въздух за дишанье, нито пък онзи безсмислен терор, който въоръжаваше против него дори неговите приятели. Но всичко туй липсува днес не защото принципите на д-р Стоилова и на неговите другари са по-добри, не защото техните партизани не го искат или би го осъдили, а защото не могат да го направят."
Но ако персоналистическите исторически паралели са твърде рискована операция, то за масовите обществени реакции относно публичните убийства може да се каже, че сто години по-късно сякаш нищо не се е променило. Отново пасаж от статията на д-р Кръстев "Размишления за една държава, в която убийствата са обикновено нещо": "Всякъде другаде едно такова злодеяние (убийството на Алеко Константинов - б. м., М.Н.), извършено при подобни обстоятелства, би имало за следствие, ако не революция, то нещо по-лошо." И още: "Всички негодуват, всички възмутени до дън душа и всеки се свил в кюшето и кръстосал ръце и гледа."
Битието в нормалността е застрашено, когато се опитват по повод на пределно ненормални събития и практики да ни убеждават, че всичко е нормално, че това са "обикновени" работи, че всичко е всъщност под контрол, ще го анализираме, ще го преценим спокойно, не трябва да се вълнуваме прекомерно. Въобще не трябвало да сме прекомерни хора - дори и пред отвратителното лице на всевластната грубост, на всепроникващото в тъканите на обществото насилие. Убийството винаги е уродство, трагедия, нещо изключително, извън мярката. На никого в Америка не би му хрумнало да каже, например, че убийствата на Кенеди, на Мартин Лутер Кинг или на който и да е зам. прокурор (дори и когато е имало съмнение за корумпираност) са нормални, обикновени убийства. Затова в Америка убийството на Кенеди е вечно кървяща рана. Колективното преживяване на убийствата на Кенеди и на Мартин Лутер Кинг промениха цялостно Америка. Не само разследването, но и точно отново обществената реакция на убийството на Алдо Моро също драматично направи Италия друга страна, друга държава. Нормална - според нормите на демокрацията - може да бъда само процедурата по разкриването и наказването на убийците.
Докато тази ясна норма стане безалтернативна за мисленето и нагласите във всички равнища на българското общество, думите на г-жа Амели от "В полите на Витоша" ще ни стъписват, ще ни ужасяват, ще ни преследват като зловеща съдба.

Михаил Неделчев



В тая страна има много слънце, но има и някаква тъмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа... Не че другаде не стават страшни работи; напротив, биват и много по-страшни! Но там няма - както тук - онова, което изтръгва от нас, пред една трагедия, не сълзи на човешко страдание, а вик на ужас... Дори и когато убиват, там хората убиват сякаш с игла от злато, а не с дърварска секира, както тук - в полите на Витоша.
Из монолог на
г-жа Амели, картина втора на Пето действие от В полите на Витоша