Ден на абсолютното зло
в Мадрид
Мадридското метро е едно от най-миролюбивите места, които човек може да си представи. Половината пътници си четат книгите и вестниците, докато отиват или се връщат от работа. Половината от останалите четат през рамото им, докато румънци или еквадорци свирят и пеят за дребни монети, циганки от Източна Европа просят с добре разработени жаловити интонации и някой кротко бърка в джоба на съседа си. В мадридското метро има музика, книги и такова човешко разнообразие, че ако на някого му хрумне да вдигне във въздуха няколко вагона рано сутринта през март, някъде около Аточа, където в метрото се влива човешкият поток от влаковете от предградията, може да е уверен, че ще изличи от лицето на земята представителна извадка от дребното мадридско ежедневие. А именно: студенти, ученици, чиновници, работници, майки с деца на път към поликлиниката и възрастни хора, тръгнали да пазаруват по намаленията. Също така: имигранти, магребийци с документи и без, дребни пласьори на хашиш, безработни, които си попълват документите за бюрото по трудоустройване, детегледачки (тук ги наричат "кенгуру"), тръгнали да водят някого на забавачка. Народ, който няма достатъчно пари да живее на по-централно място и пътува от понеделник до петък по линията от Алкала де Енарес до Аточа, с абонамент на специална цена.
Когато в мадридското метро гласът от високоговорителите започне с "Внимание, моля, внимание, по независещи от нас причини...", за да съобщи, че някоя линия е отцепена за половин час, значи нещо се е случило лошо. Последният път един сляп човек беше паднал на релсите и се беше контузил тежко. Този път гласът повтаря с часове: "Внимание, моля, внимание, за около час извън циркулация ще бъдат линиите към покрайнините", докато светлинни надписи съобщават, че гара Аточа е затворена, а от напрегнатия шепот на пътниците започва да изскача думата бомби, бомби? Аточа е прекрасно червено здание в центъра на Мадрид, на 200 метра от музея за модерно изкуство "Кралица София" с "Герника" на Пикасо и на километър от Прадо с "Менините" и зловещата "Градина на насладите" на Йеронимус Бош, туристическа атракция и основна транспортна връзка със югоизточните предградия. Никога името й не се е повтаряло толкова в един-единствен ден. Внезапно хората започват трескаво да броят наум близки и познати, и от опитите им да установят контакт, телефонните линии колабират. Внезапно всички градски шумове притихват и отвсякъде се чуват само радиа и диктори, които заекват, докато съобщават: "около 30 убити", "над 70 убити", "жертвите са повече от 100". Внезапно будките се покриват с извънредни следобедни тиражи на вестниците, с големи снимки на първа страница: изкривени железа, разпилени човешки крайници, особено често - една овъглена жена, чиято уста казва О! Никой нищо не разбира.

Обичайните заподозрени

В първия момент всички казват така: "ЕТА взриви влака от Алкала де Енарес." Когато стане нещо, свързано с гърмежи и насилствена смърт, испанците знаят - това е ЕТА. Еускади Та Аскатасуна (като абревиатура значи "Баската страна и Свобода", а като цяла дума, eta, е съюзът и) обикновено се разглежда като крайна проява на баския сепаратизъм, което е дълбоко нередно, защото автоматично зачита една от най-абсурдните претенции на бандата - да изразява цял народ, в огромното си мнозинство изпълнен с нежелание да бъде представляван от екзекутори. Учредява се в Билбао през 1959 година като реакция на безмилостния франкистки натиск над баското малцинство и оттогава се изживява като революционна организация, събира рекет от дребните и средни частници ("революционен данък") и вербува нови членове сред юношите, които си уплътняват времето с "кале борока" (букв. "улична борба", типичното за трите баски области в Северна Испания хулиганство, състоящо се в трошене на автобусни навеси и писане на свирепи графити по стените). Първият атентат на ЕТА е през 1961-ва, срещу влак с ветерани от Гражданската война. Начало на целевите убийства се слага 7 години по-късно, жертвата е жандарм от гражданската гвардия (военният еквивалент на полицията, който все още съществува в Испания). Първото масирано нападение на терористите е на 13 септември 1974-та, срещу кафенето "Роландо" в Мадрид, загиват 12 души. Вместо да утихне след смъртта на Франко през 1975-а, в края на 70-те "въоръжената борба" на ЕТА добива съвсем произволни измерения - голяма част от засегнатите са случайни граждани, които нямат общо нито с държавните структури, нито с баския въпрос. Като масови убийци членовете на ЕТА се затвърждават окончателно на 19 юни 1987, когато в магазина Хиперкор в Барселона заложена от тях бомба избива 21 човека и ранява 45.
Следва да се отбележи, че за цялата си история, освен временно затваряне на кафенета и гари, отменяне на симфонични концерти, както и насаждане на траен страх от безстопанствени коли и чанти, ЕТА никога не е успявала да се доближи дори на милиметър до който и да било от амбициозните си политически планове. След най-дългото примирие с испанската държава, цели 15 месеца, в края на 1999 година ЕТА заяви отново "революционните" си намерения и се върна към оръжията. Досега убитите от ЕТА са повече от 800 (1000, ако се окаже, че и 11 март е нейно деяние). Последният случай беше през май 2003-та, така че полицията заяви с облекчение в началото на тази година, че терористите най-сетне са загубили инерция, макар все още да имат пари, оръжия, закупени от Източна Европа, и около 1000 килограма краден динамит.
През същия месец Испания преживя един от най-грозните си политически скандали. Собствено разследване на вестник "АBC" разкри, че един от левите политически лидери на Каталуния, Джозеп Луис Карод-Ровира, се е срещал във френския град Перпинян с главатари на ЕТА, за да уговаря неприкосновеността на Каталуния в замяна на подкрепа на независимостта на Баската страна. Един вид - можете да нападате където си искате, не и в Каталуния, а ние ще ви дадем едно рамо на сепаратистките намерения. Карод-Ровира бе обезглавен политически, но усилието му за обвързване на каталунската левица с престъпния свят даде плод. На 18 февруари двама представители на ЕТА прочетоха изявление, в което Каталуния бе обявена за свободна от "въоръжени акции". "Етарите", четящи изявление, са сюрреалистична картина: две фигури без лица, с нахлузени до шията черни вълнени шапки с дупки за очите, седят рамо до рамо зад масичка и четат на своя език, че "ЕТА, социалистическа революционна баска организация за национално освобождение" няма да закача Каталуния "в рамките на процеса на освобождение", който ЕТА провежда "срещу испанските окупационни сили".
На 1 март 2004 властите заловиха двама 25-годишни "етари", които в бусче превозвали 500 килограма взрив и се канели да извършат покушение някъде между Алкала де Енарес и центъра на Мадрид. Не е чудно, че първите подозрения на 11 март, когато нещо наистина се взриви между Алкала де Енарес и Мадрид, паднаха върху ЕТА.

Каква е разликата?

След злощастното обвързване на каталунската левица с ЕТА през януари, социалистите, начело със Сапатеро, имат само един сериозен аргумент срещу показното възмущение на своите съперници, дясната Народна партия, начело с Рахой: твърдят, че отдясно са знаели за преговорите с ЕТА за частичен мир в Каталуния, но не са се обадили, докато не е станало време за избори. Генералната постановка и сега е такава - ако отговорник за бедствието от 11 март е ЕТА, левите само могат да се споглеждат гузно и да продължават да се разграничават от каталунския си колега Карод-Ровира. Ако обаче кървавото дело е на Ал Кайда и управляващата десница укрива улики, значи се опитва да продължи да дискредитира левицата с непозволени, долни методи, възсядайки потреса на хората.
Проблемът обаче е, че всичко това са свободни спекулации, които - все едно в каква степен са основателни - нито ще променят изборните резултати, нито ще помогнат да се запази трезвомислието в царящата обстановка на пълно недоумение. Народната партия, която управлява Испания от 8 години, оглавена от любимеца на испанските карикатуристи Хосе Мария Аснар, по принцип се движи с лека преднина пред социалистите. Дори успя да спечели местните избори в момента на най-голямо недоволство от правителството при влизането на Испания в антииракската коалиция преди година, та няма да е изненада, ако и сега спечели.
Някой изчислява, че покушението от 11 март (освен че е на единадесети) е точно 911 дни след 11 септември 2001 (телефонът за спешни повиквания в САЩ), както и че 9-11 е американският ред на изписване на европейското 11-9. Друг препрочита скорошен доклад на Европол, в който се предвижда промяна на стратегията на ЕТА и си прави изводи (ако ЕТА направи голям атентат в столицата и го припише на крайни ислямисти, Народната партия, вкарала Испания в иракската война, ще отнесе всички негативи и пр.). Трети открива в боклучийска кофа до една джамия видеокасета с изявление на някой, който се представя за военен говорител на Ал Кайда, и се позовава на Господ, на Мохамед и войните в Ирак и Афганистан, за да обясни взривовете около Аточа. Опитите за осмисляне на ситуацията и за вкарването й в причинно-следствени граници са най-разнообразни и еднакво безрезултатни.
Може да е ЕТА, може да е Ал Кайда, може да е съгласувана акция на двете, както се подозира с ужас, а може и да е която и да е групичка от 10 до 15 индивиди без никакъв тип човешка принадлежност и стройна мотивация. Едно е сигурно, тази вина не е на десните партии, не е на телевизията, не е на западното консуматорско общество, не е на МОСАД, не е на скинхедовете и футболните агитки, не е на Корана, не е на китайския комунизъм, не е на петролните босове, нито на борсовите спекуланти. Вината за 200 мъртви произволно взети работници и студенти от предградията и за стотици осакатени животи не се вписва в каквато и да била логика. Ако извършителите на серийното убийство от миналия четвъртък се числят към "социалистическата организация" ЕТА, изтребването тъкмо на онези, които, заедно с близките си, биха гласували за Испанската социалистическа работническа партия, е пълна безсмислица. Ако пък са от Ал Кайда, най-велика нелепост е да унищожат именно хората, които миналата година се изсипаха на площадите да викат срещу войната в Ирак, а по-рано настървено протестираха срещу тази в Афганистан.

Пронизителното мълчание на столицата

Един потиснат град е нещо, което умът трудно побира. "Това прилича на Сараево", казва Азра, босненска студентка в Мадрид, и добавя: "безумно е да се събира такова множество на едно място." На 12 март вечерта над испанската столица прелитат хеликоптери, хиляди хора вървят мълчаливо под студения дъжд към зоната на Аточа. Не са изплашени, а изумени. Охрана не се вижда, в метрото едва се диша от човешкия прилив. Излизането по площадите е една голо емоционална, безсилна и опасна реакция. Но хората отчаяно искат да направят нещо. В 12 на обяд на същия ден цял Мадрид застива в 15-минутно мълчание. Един окаменял, напълно безмълвен град е много страшна гледка. На самия 11-ти пред колите, които събират кръв за спасяването на ранените, се образуват километрични опашки, така че скоро след призивите за кръводаряване, радиата вече призовават към разпръсване на доброволците. После започват обажданията: къде мога да даря пари за засегнатите, как да помогна?
На 12 март вечерта стотици хиляди се опитват да шестват по улиците на испанските градове. Опитват се, защото са толкова много, че няма как да помръднат. Носят знамена и траурни лентички. Много от тях дори не са испанци, както и много от загиналите (словесното подхлъзване на Аснар "убиха ги, защото са испанци" се повтаря с негодувание от медиите). Викат "Кучи синове!" и "Убийци!", освиркват, но повече мълчат. Събирането няма да помогне, няма да помогне и извънредната поява на Хуан Карлос по телевизията, нито солидарното прекъсване на предизборните кампании. В мадридското метро хората четат вестници и си бършат очите, в панаирния парк от набързо импровизираната морга отпътуват ковчези с разпознатите тленни останки, от болниците пристигат вести за пострадали, прескочили границата на живота, в Интернет се публикуват портретчета на загиналите: Ана, 29-годишна, бременна в седмия месец с момченцето Самуел; Енрике, 27-годишен доминикански работник, убит от втория взрив, докато помагал на ранените от първия; Осама, марокански зидар със златна обичка на ухото, на 23. И много други.
Ако има абсолютно зло, то е такова: неразбираемо, безцелно, подло, безславно, болезнено. За него няма отговор, има само въпроси.
"Как е възможен толкова много ужас./ Какво правят, с кого живеят, кои са техните приятели./ Имат ли деца, баща и майка, причинителите на толкова много ужас?/ Поглеждат ли се в огледалото? Поглеждат ли ръцете си?/ Гледат ли в очите хората, с които се срещат по улицата?/ Отчупват ли от хляба си с тези ръце?/ Помагат ли на старците да пресекат отсреща?/ Галят ли някого, правят ли любов?/ Доплаква ли им се понякога?/ Аз само питам."1 13 март 2004 г., Мадрид

1 Първа страница на "Ел Мундо", 12 март 2004, думи на барда Виктор Мануел.

Нева Мичева



На 11 март 2004, около 7 и 40 сутринта в Мадрид, на гарите Аточа, Ел Посо и Вийа Вайекас в 4 влака на път от периферията на столицата към центъра, избухнаха 10 бомби, които отнеха над 200 живота и оставиха 1400 осакатени и ранени. Според полицията, бомбите са били заложени в 13 чанти в изходната точка на влаковете, три от Алкала де Енарес и един от Гуадалахара, и са се задействали почти едновременно, благодарение на алармата на мобилните телефони, поставени в близост до 10-те кила взрив във всяка от чантите.


Текстът на нашата колежка Нева Мичева е писан на 13 март, на 14 "следата ЕТА" беше вече силно разклатена - появиха се съобщения на испанското МВР за "следа Ал Кайда", както и писмо на "отговорника" на организацията за Европа, в което Ал Кайда поема отговорността за атентатите.
Също на 14 март, на парламентарните избори, вследствие на събитията, вотът на испанците се "обърна" - въпреки очакванията, те дадоха победата на социалистите, вместо на дясната Народна партия.
К