Обществените медии и политиката - международен опит
Когато Гевин Дейвис, председател на Съвета на директорите на ВВС, защити своя служител Андрю Гълиган, той направи изявление, в което между другото заяви: "Директорите и ръководството на ВВС следва да служат на британското общество и само на него. Те могат да правят това, защото BBC е така организирана, че да може да бъде ръководена по начин, независим от политически или икономически интереси, а абонаментните такси осигуряват безгрижно съществoвание в 5-годишен период. Без тези два стожера цялата конструкция би рухнала веднага." Дейвис обаче греши относно броя на стожерите на независимата обществена медиа. Третият - най-важният и задължителният - е посочен от Комитета на министрите на Съвета на Европа в Препоръка за гарантиране независимостта на обществените медии от 1996 г. В нея са изброени редица правни, структурни, институционални и финансови защити за обществените медийни оператори, както и въпросният трети стожер: Членовете на надзорния орган, на управителното тяло и самият персонал нямат право да приемат мандати, нареждания или инструкции от никого, особено извън структурите на медиата, с изключение на лица или органи с юридически пълномощия за издаването им.
Журналистическата или медийната независимост е преди всичко външна - от външни, необосновани в едно демократично общество правни, административни или политически ограничения или намеси. На второ място тя е вътрешна - независимост на журналистическия колектив в структурите на медиата от интересите (бизнес-, но и политически) на собственика или от рекламно-маркетинговия отдел, който може да настоява за такива форми на журналистическия продукт, които да носят най-голям приход. Вътрешната независимост е винаги относителна, но силната позиция на главния редактор, редакционният статут, накрая т.нар. клауза на съвестта и други решения могат да я укрепят. И на трето място е личната независимост на хората от дадена медиа, включително професионализмът на журналистите и решимостта им да служат на истината и да се ръководят от журналистическата етика и изискванията за обективност - без страх и фаворизиране на когото и да било ("without fear or favour", както казват американските журналисти).


В посткомунистическите страни често се казва, че трябва да почакаме за политическата култура на развитите демокрации, макар да имаме вече демократически институции и механизми. Бих добавил, че само това не стига: ключова тук е високата лична култура на хората с обществени функции, а тя обхваща етоса на общественото служене, умението да се отдели собственият от обществения интерес в полза на втория, дълбоко усещане за достойнство и много нисък праг на търпимост към лично компрометиране.
Там, където я няма личната независимост на журналистите, външната и вътрешната независимост се изпразват от съдържание.
Колкото до международния опит, нека започнем от т.нар. близка чужбина. Естония е единствената посткомунистическа страна, в която политиците, изглежда, не са подчинили медиите. Навсякъде другаде имаме работа със ситуацията, описана в доклада за състоянието на обществените медии в Европа, приет от ПАСЕ на 27 януари 2004 г. Там ще намерим например такова изречение: "Може да се твърди, че много обществени медии в посткомунистическите страни са фантоми, проектирани за работа като такива, но неспособни за това. Сред причините ще споменем несъвършеното медийно право, политическия натиск, слабото гражданско общество (...) журналистическата автоцензура, слабото посвещение на колектива на ценностите на общественото служене, сред които са политическата обективност, некомерсиалността, високият професионализъм."
След като задължителен стожер на политическото безпристрастие на обществените медии е аспектът на съзнанието, културата и личността, нека се замислим дали политическата и обществената обстановка в посткомунистическите страни създава условия за функционирането на този стълб на обществените медии и на демокрацията въобще.
В цяла Източна Европа интелигенцията винаги е имала чувството за мисия (включително и политическа), така че, както писа Янош Хорват, моделът на ангажираната, мисионерската журналистика с аспирации за водач и глас на народа си е нещо естествено в нашата част на континента. В Русия, където журналистиката е много субективна и лична, журналистите, опитващи да правят обективна и безоценъчна журналистика, са третирани с презрение като "роботи".
Корените на днешната ситуация обаче са по-дълбоки. Проф. Елемер Ханкис, известен унгарски социолог и пръв председател на унгарската телевизия след 1989 г., който проведе обречена на неуспех битка за нейната независимост, писа в 1992 г.: "Днешните събития в посткомунистическите страни са въпрос на живот и смърт за всяка личност, семейство, група и класа. Днес се решава кой в следващите десетилетия ще принадлежи към победителите и кой към победените, кой ще спечели и кой ще загуби (...), чии деца ще бъдат богати, чии бедни." Така се ражда една интензивна политическа борба, непозната в стабилизираните западни общества, където тези дилеми отдавна са разрешени, а политиката е смятана за суетно занимание, в което разумният човек гледа да не се меси.
Но и в анализа на Ханкис липсва един елемент: днешната ситуация в посткомунистическите страни е въпрос на живот и смърт и за политическите партии, които се раждат и умират като мухи еднодневки. Тези партии вече знаят, че господството над обществените медии не осигурява стопроцентова изборна победа (а точно обратното) и все пак водят сметка за политическите печалби и загуби всеки ден, дори от гледна точка на присъствие на "синия екран". Затова се борят за влияние върху медиите, дори в далечна перспектива така да си копаят сами гроба.
Както навремето писа лорд Дарендорф, гражданското общество се създава с усилията както на държавата, така и на обществото. Ако липсва подкрепата и помощта на държавата, процесът на създаване и консолидация на гражданското общество като важен фактор за демокрацията ще бъде дълъг и болезнен. Без това няма истински обществени медии, защото само силното гражданско общество е в състояние да защитава тяхната независимост и да изработи аполитични механизми за избор и подкрепа на техните надзорни и ръководни тела. В същото време обаче в Полша и други посткомунистически страни "в политическо измерение основен проблем стана партийната колонизация на държавния апарат, равнодушието на политическата класа спрямо патологиите в обществения живот и мълчаливото признаване на правото й на плячка и политическо рентиерство"*. Това е придружено с "институционализиране на безотговорността" или с "отсъствие на готовност у гражданите да се ангажират в обществени въпроси, свързано с убеждението за неефективността на властовите институции и корумпираността на администрацията. Това позволява на политическата класа да пренесе центъра на тежестта на своите действия от обществения към партийния интерес. Един от ефектите на тази смяна на приоритетите е политизирането на публичната администрация, която става терен за сблъсък между частни и партийни интереси".
Ще добавим, вече традиционно, че и тук липсва един елемент: в посткомунистическите страни бе извършена политическа колонизация не само на държавата, а и на хорските умове. Никакво обществено действие не е възможно без "вторично политизиране", тоест безкрайно пресмятане и догаждане с кого се свързва дадена личност, за кого работи и кой стои зад нея. На практика няма друг интерпретационен ключ за анализа на обществените действия.
В тази ситуация човек - бил той журналист от обществените медии или който и да е друг - опитващ се да действа независимо или по подбуди, различни от партийните, се чувства като трезвеник на запой: все по-чужд, все по не на място, при рязко намаляващото одобрение на околните. Малцина са готови да приемат самотност и изолация, на каквито биха били обречени, ако упорстват да бъдат независими или аполитични. В обществените медии стремежът към независимост или аполитичност често се сблъсква с друга поведенческа норма на средата, произтичаща или от личната политическа ангажираност на другите, или от конформизма, кариеризма и мимикрията, или накрая от аномия и дезинтеграция на всички ценности поради това, че са загърбени или компрометирани от обществената действителност. Така че, преди да запитаме какво обществените медии могат да сторят за нас, да попитаме какво причиняваме ние на обществените медии и на тази база да формулираме очакванията си.
Сега за по-далечната чужбина. Анализът на обществените медии в Западна Европа, публикуван през 1998 г. от френския аудио-визуален регулатор CSA**, позволява открояването на два модела обществени медии в Западна Европа:
- англосаксонски (например във Великобритания и Германия) - обществените медии се радват на голяма независимост и достатъчно за нейното поддържане финансиране;
- латински или по-скоро "средиземноморски" (Франция, Италия, Португалия, Гърция, Испания) - обществените медии са в доста по-голяма степен подчинени на държавната власт и са недостатъчно финансирани, което допринася за постоянната им нестабилност. В тези страни се наблюдават явления, като "политически клиентелизъм", "държавен патернализъм" и "партокрация" (които не се различават особено от гореописаните за Полша от Мароди и Хауснер).
Преди обаче да се възхищаваме от "англосаксонския" модел, си струва да не забравяме за системата на партийна номенклатура, господстваща до съвсем неотдавна в обществените медии на Германия и Австрия, тоест за т.нар. пропорционална система ("proporz-system"). Нейните корени са в Бавария отпреди Втората световна война, където, ако шофьорът на градския автобус е бил католик, кондукторът е трябвало да бъде социалист - или обратното. Тя е била развита след войната особено в Австрия, където всички, дори най-маловажните и несвързани с политиката длъжности и работни места, включително тези в обществените медии, са разделяни между двете управляващи партии - социалисти и консерватори. Така са делени редакционните места и в Германия - шеф от ХДС, замът му от СДП или обратното. Дори пилотните проекти за кабелна телевизия са били поделени така, че две да има в провинциите, управлявани от едната партия, две - на другата.
Подобна система е позната, разбира се, в Италия, но и в Холандия, в Белгия. Сегашният белгийски премиер Ги Ферхофщат през 80-те беше нарекъл страната си "партийна клептокрация".
Механизмите за присвояване и парцелиране на медиите и обществото от партиите са повсеместни. Следователно все по-голямо значение има личната независимост на хората в медиите. Такъв случай имаше във Великобритания, където през последните години трите главни медийни номинации от правителствената квота - генералният директор на ВВС (Грег Дайк), председателят на Съвета на директорите там (Гевин Дейвис) и председателят на новия мощен радио-телевизионен-телекомуникационен регулатор OFCOM (Лорд Къри) се паднаха на известни привърженици и дори дейци на Лейбъристката партия. Обаче и Дайк, и Дейвис спечелиха уважението на работещите в ВВС, защото демонстрираха независимост от правителството на Блеър въпреки обвързаността си с него.
Ирландската изследователка Мери Кели различава три форми на отношения между обществените медии и света на политиката:
1. Политиката над обществените медии - когато държавните органи могат да се месят в дейността им, както е в Гърция, Италия, Исландия, Франция и Португалия.
2. Политиката в радиото и телевизията - когато управителните или надзорните органи на обществените медии представляват главните партии и политически сили, както е в Германия, Дания, Белгия.
3. Автономия на обществените медии - без непосредствени връзки между политиците и тях, както е във Великобритания, Ирландия или Швеция.
Тези три типа отношения могат да бъдат определени като характерни за трите различни етапа от развитието на демокрацията:
- слабо развитие при първия тип;
- по-напреднало при втория (където все пак системата не създава възможност за конституиране на поне формално аполитични ръководства на обществените медии, а само се грижи за представителността и плурализма в тези органи, превръщайки всеки от тях в малък парламент, сиреч в поредната територия за политически борби);
- относително най-напреднало при третия тип, където степента на стабилност и консолидация на демокрацията и разрешаването на базовите обществени конфликти позволява поверяването на обществени функции на хора без формални връзки с политическите сили.
Навсякъде в страните, представящи тези три типа, решенията за надзорните и управителните тела на обществените медии се взимат от политическите субекти - правителство или парламент. Във Франция и Швеция има и представители на работещите в обществените медии, а в произволно взети посткомунистически страни, като Унгария, Хърватия и Естония, положението е следното: в Унгария работещите излъчват онзи член на надзорния съвет на МТВ, който се занимава с финансовия контрол, в Хърватия обществени номинации са всички, а в Естония - по-малката част. Освен в Испания, навсякъде надзорните органи определят генералния директор или управителното тяло, което ръководи текущата работа на медиата и нейната програма. Струва си да отбележим, че механизмът за обществена номинация на кандидатите за надзорните органи е относително най-често прилаган в посткомунистическите страни - което обаче ни най-малко не означава, че тези органи са деполитизирани. В същото време относително най-авторитарният способ за определяне членовете на тези органи е във Великобритания - от кралицата, практически от правителството, но тъкмо там степента на независимост и безпристрастност на цялата медийна организация е най-висока!
Втората група обществени медии се представлява от немските. Там е създадена друга система за номиниране на съветите на ARD и ZDF, характеризираща се с липса на доверие в безпристрастността на кандидатите, но пък с всички черти на споменатата proporz-system.
Третата е представена от RTVE - Испания. Там системата за определяне на 12-членния Административен съвет се изразява в подялбата на пълномощията между двете камари на парламента (по 6 души с 2/3 от гласовете) за времетраенето на един парламент, което на пръв поглед изглежда по-демократично от английския способ, но трудно бихме определили RTVE като безпристрастна и аполитична - нещо повече, през 2002 г. тя беше осъдена за начина си на информиране за генералната стачка през юни с.г. в Испания.
Така че това, от което обикновено се възхищаваме в такива случаи, тоест от методите, процедурите и принципите за определяне на медийните органи, всъщност има второстепенно значение за начина на отношения между обществените медии и света на политиката и възможностите за подчиняването на обществените медии от политиците. Ключът към обективността и независимостта на медиите е другаде - в общите обществено-политически условия, в политическата и в личната култура. Можем дори да кажем, че "демократичният" и "плуралистичен" начин на определяне на членовете на медийните ръководни органи е доказателство, че в обществото съществуват подялби и конфликти (етнически, религиозни, политически и др.) и че липсва взаимно доверие между различните му сегменти. А там, където демократичните механизми са пренебрегвани и въпреки това обществените медии са обективни и аполитични, решава просто човешкият фактор: дълбока вкорененост на ценностите на общественото служене и убедеността във всеобщото им признаване.
И след като тази наша конференция е в Сената на Република Полша, какви изводи следва да се направят? В посткомунистическите страни си позволихме да институционализираме нашата лична безотговорност към обществените медии. Искаме от тях да уважават ценности, които самите ние всекидневно тъпчем и нарушаваме. Досега на обществените медии не се удаде това, което очакваме от тях: да бъдат различни - "по-добри" - от обществото, което ги е създало. Какво ще стане в бъдещето, ще видим, но ако искаме да създадем истински обществени медии, трябва най-напред самите ние да се променим.

* Проф. Йежи Хауснер и Мирослава Мароди в "Меката държава", сп. "Политика", бр.50/2000.

** Conseil Superieure d'Audiovisuel, "La television publique en Europe", La Lettre, No 111, Decembre 1998).


Проф. Карол Якубович
Превела от полски Силвия Борисова

Карол Якубович е заместник-председател на Комитета по масмедии на Съвета на Европа. Публикуваният тук текст е изказване на конференция в Сената на Република Полша, 24 февруари 2004 г.