Напусна ни

Сергей Аверинцев.

След дълго и мъчително заболяване Сергей Сергеевич Аверинцев остави този свят и премина във вечността. Още приживе той беше наричан "енциклопедист". Но за разлика от "полиматите" на италианския Ренесанс, Аверинцев не беше нито гениален художник, нито изобретател на апарати, конструирани след 500 години. Той беше изтъкнат филолог, специалист по късноантична и раннохристиянска история и по поезията на Сребърния век, проникновен преводач, блестящ преподавател, автор на нови преводи на Библията и на такива книги като "Плутарх и античная биография" (1973), "Поэтика ранневизантийской литературы" (1977, 1997), "Проблемы литературной теории в Византии и латинском средневековье" (1986). Тъй като в Русия тиражите никога не достигаха, тези книги на Аверинцев бяха разкъсвани на части и заучавани наизуст. За разлика от някои справедливо забравени днес "повелители" на литературата от близкото минало, Аверинцев не остави корпуси от многословни томове, които да прикриват липсата на мисъл. Книгите му бяха създадени предимно като плод на предходни негови печатни или устни изказвания.
Аверинцев е един от малкото хора, които можем да наречем велики, но неговото величие не беше в светско измерение. Макар и роден през 1937 г., в епицентъра на най-страшните сталински гонения, той беше изключително морален човек, в когото нямаше и сянка на противоречие между думи и дела. Всичко изречено и написано от него излъчваше вътрешна свобода и страстно търсене на истината. Той защити дисертация за Плутарх и за първи път разкри дарованията си, когато започна да пише статии за "Философската енциклопедия". През 1969-1971 г. Аверинцев беше поканен да чете курс от лекции по византийска естетика в Историческия факултет на МГУ. Те напомняха много по-ранните "Четения за Богочовечеството" на Владимир Соловьов и всъщност бяха лекции по история и теория на християнството. На тях се стичаха хилядни тълпи, които оставаха поразени от изключителната ерудиция, широтата на светогледа, духовната нагласа и нерядко парадоксалните обрати на логиката на лектора. Партийните органи окачествиха лекциите като "радения" и ги забраниха като "религиозна пропаганда". Но като интелектуалец от най-висока проба Аверинцев докрай остана самотен и уникален. Той не остави ученици.
През 1989-1991 г. Аверинцев се оказа въвлечен в политическия живот. Като депутат във Върховния съвет той участваше в междурегионална група, която разработваше Закон за свободата на съвестта. Тук Аверинцев, който в очите на мнозина въплъщаваше свободолюбието, настояваше да се въведе нравствена цензура, предвиждайки посткомунистическия хаос в културната сфера.
Аверинцев не се колебаеше да дава категорични нравствени оценки, в които мнозина се вслушваха и с които почти никой не спореше. Той беше едновременно кабинетен учен и площаден трибун. Неговият духовен авторитет беше изключителен, защото сам извървя пътя от привърженик на Юнг до смирено вярващ в Христос. Негова любима църква в Москва беше тази на преследвания от Московската патриаршия свещеник Георги Кочетков, в която Аверинцев често обличаше стихар, качваше се на амвона и размишляваше на глас за живота и смъртта. Църквата беше винаги препълнена. През последните години Аверинцев живееше и преподаваше в Австрия и пътуваше из цяла Европа. Въпреки демократичните промени в Русия той беше отблъснат от атмосферата в нея. Не беше краен "евразиец" или провинциален шовинист, а човек на вселената, който изхождаше от вечните, непреходни ценности на християнската цивилизация. Изключително скромен, живеещ в свой особен свят, Аверинцев не приемаше неофициалния си статут на култова фигура. Последните му книги - "Поэты" (1996), "Скворешниц вольных гражданин... Вячеслав Иванов: Путь поэта между мирами" (2001), "Стихи духовные" (2002), още веднъж потвърдиха неговата привързаност към отминалата епоха на "дисидентския романтизъм". Ако според римската пословица "оmen est nomen", фамилията Аверинцев означава "човек от друга (различна) вяра".
Именно тази чиста, детска, хуманна вяра в доброто и истината Сергей Сергеевич излъчваше и предаваше на другите.
Вечна да бъде паметта му!


Архим. доц. Павел Стефанов
Шуменски университет