Кого и как не произведе
Просешка опера?
В Софийската опера мина поредната премиера - този път на "Просешка опера" от Гей - Бритън. Рядкo някое заглавие от оперния афиш е срещало толкова звучна реакция в медиите. За съжаление причините за това изобщо не бяха свързани с музикален контекст; контекстът тук лесно се откриваше в някои моменти от предисторията на спектакъла, свързани с коридорите на властта (или по-точно на културното й министерство) и с прекалено елементарното дефиниране на взаимната размяна на интереси. Размяната пък доведе до подмяна на чисто музикалните критерии в търсенето на определени художествени резултати. Което безпогрешно се надуши от пресата; там и по-компетентни, и (много повече) по-некомпетентни хора с потриване на ръце се възползваха чудесно от сервирания им сюжет, в който един конкурс се подмени с една премиера. Конкурсът бе за директор на операта, а досегашният директор на операта Христина Ангелакова насрочи премиерата горе-долу тогава, когато трябваше да се насрочи конкурсът. Нарочно казвам: "насрочи премиерата", защото "Просешка опера" не беше в предварителния репертоарен план на института. Идеята се е родила очевидно заради възможността да се намери заглавие за диригентската изява на младия Божидар Абрашев в Софийската опера. Подобни "жестове към началника", и то в "съществени моменти от драматургията на личния житейски просперитет", изобщо не са рядкост в нашия балкански, че и полуостровен бит (на Острова - откъдето на всичкото отгоре идва и творбата, тия неща ги правят по-рафинирано, сигурно по "на четири очи"). И не бих въобще си губила времето с лично участие в този ординерен антиспектакъл, ако този път с избора на заглавието, което трябваше да обслужи амбициите и да напише следващия абзац в СV-то на Б. А.-Джуниър, не се допусна твърде едрата за отминаване "грешка в преценката за предизвестеността на гафа".
Опитвам се да разбера и желанията, и амбициите, и стръвта, ако щете, на всяка цена да се стъпи тук и там, да се дирижира и в Пловдив, и в София (защо не, след като е имало Брюксел), но материята Бритън е добре позната най-малкото на по-опитния музикант в семейство Абрашеви, сегашния министър. Навремето тъкмо Абрашеви (без сина) взеха дейно участие в частната инициатива "Въртенето на винта" (постановка Светозар Донев, диригент Георги Чапразов), един много почтен опит в родната Бритънова постановъчна практика. Няма как те да не знаят, че "Просешка опера" в известна степен е доста по-комплицирана от "Въртенето на винта" поради нееднопосочната си драматургия, поради сложната смесица от сатира и пародия, поради спецификата в хумора на композитора, колкото и да се е съобразявал със създадената вече основа - специфика, която се контрапунктира на много пластове със злободневния маниер на Джон Гей. Ако трябва с две думи да го изразя, бих казала следното: в източника (Джон Гей) като че има по-малка дистанция, което прави и по-тясна зоната на контакта, според апарата на Бахтин; а Бритън изначално дистанцира, дори и когато уж е най-директен, и съответно разширява зоната на контакта. Дори в програмата към спектакъла е цитирана съвсем точната констатация на Доналд Мичъл: "Предполагам, че Бритън се заема ентусиазирано с преработката на "Просешка опера" на Гей, защото това му е дало възможност да упражни в по-голям мащаб и в една крайно сложна форма част от своята креативност, интереси и техники." Тези само "малки" подробности усложняват по особен начин търсенето на опорни точки за художествения резултат и изискват най-напред сериозен опит. Дотолкова сериозен, че, ако не ме лъже паметта, много по-способни от Б. А.-Джуниър млади диригенти първо трупат аргументите на занаята, след което започват с аргументите на "рядката слава" - т.е. първо се обръщат към заглавия, които не биха ги поставили в двусмисленото положение на зайци-ловци. Ето тъкмо в този пункт и директорката на операта като мениджър на този институт, и нейният пряк началник са проявили твърде скъпо, дори, бих казала, безотговорно лекомислие (то има ли отговорно?), като са дали в ръцете на младия човек тъкмо тази партитура. Или не са го посъветвали, че тази лъжица... А ако театърът действително е имал намерение да постави "Просешка опера", то в неговите собствени редици съществуват, освен главният диригент Георги Нотев, диригенти като Борис Спасов или Григор Паликаров (ако трябва да е по-млад човек), които във всички случаи разполагат с много повече практика, опит и някои други "аксесоари" на творческата личност, които са много важни... Но да не изброявам, за да не наскърбя някого.
Да се опитам да обясня причините за този невесел размисъл. Те са най-вече и предимно естетически. Защото целият спектакъл бе белязан със знаците на една естетика, която не се разчита нито в партитурата, нито в изначалните авторови ремарки, нито в текста, като се има предвид, че той е предназначен да се играе в камерно пространство пред малко публика. Да, пространството беше камерно и там се събираха не повече от 80 души. Но предложеното естетическо решение предпочете гръмката, шумна интерпретация; абсурдното за стила вокализиране, най-накрая - и в чисто актьорски план - нещо, което може да се определи като клонящо към не съвсем сръчно направен италиански буфо-театър, примесен с епизодични елементи на клоунада. Това бе една по-скоро площадна естетика, в която важните неща се казват силно. И понеже всичко е важно, викането не спираше. Най-тъжното е, че бяха ангажирани талантливи млади певци, певци, които утре ще мислят, че са изпели и изиграли Бритън. И че го имат в репертоара си. Повечето от тях бяха "поставени" в звукова среда, която няма нищо общо с вкуса, пак ще кажа, с дистанцията, с редкия художествен усет на композитора да "асимилира" в сферата на вокалното и инструменталното английската народна традиция. Както и традицията на "Просешка опера", впрочем. След като самият Джон Гей е предписал творбата да се играе в стая, не е трудно да се допусне, че събирането на артисти и публика в толкова малко пространство би трябвало категорично да определи характера на звука - вокален и инструментален, на комбинацията от двете, както и характера на репликите между певците: максимално семпло, никакво "театралничене" заради самото него, да не говорим за викове, за страдалчески или комични писъци и пр.
Още по-неприятно бе чисто музикалното решение, където работата е първо и предимно на диригента. Нямах усещането, че той знаеше това. Неговата грижа беше всички да пеят и свирят заедно, нещо, което той постигна без голямо усилие: все пак оркестърът е от 12 души по предписание, хорът - също; всички са близко, можеш да ги гледаш и съответно да ги координираш. Само че координацията е най-ниската задача за един оперен диригент. Въобще за какъвто и да е диригент. А за някакво усилие нещо да се коригира (все пак бях на третия спектакъл) в силовия италиански маниер на повечето от певците, в липсата на динамичен и стилов баланс между солистите и инструменталистите, изобщо не мога да говоря. Диригентът просто нямаше такъв проблем. Прекрасната музика, която въпреки всичко се чуваше, "пробиваше" от време на време, разполагаше с толкова много още темброви възможности, с възможности за реални идеи в музикалното пародиране; в самата музика има неочаквани завои, обрати, смяна на темпоритъма - трябва само да знаеш да ги чуеш, направиш и използваш. А сценичните идеи в областта на сатиричното, дори само на пародийното, не можаха да надскочат равнището на самодейния ентусиазъм, доколкото в днешно време може да се говори за такъв. Редки бяха интересните ходове, много чести - клишетата и повторенията. За съжаление това се отнася силно и към режисьорската визия на Петко Бонев. Вярно е, че неговата задача е изключително сложна; няма писание за "Просешка опера", в което да не се подчертава, че това е коварна за поставяне пиеса и че може много лесно да те дръпне надолу. Тук, за съжаление, това се е случило - с твърде ординерното третиране на пародийното, в което имаше малко вкус и много въртене на очи, мятания и някакво уж шаржово ("г-няв", например) произнасяне на българските думи от превода на Петър Щабеков, който е можело да бъде малко освежен и редактиран с днешна дата. Самият Щабеков, уверена съм, би го направил и би редактирал епизоди като този: "Мъжът е като шаран, всяка хитра жена го върти, мислиш се много обигран, а лапнал си въдицата ти." (What Gudgeons are we men! Evry woman's easy prey: Though we have felt the hook, agen... We bite and they betray). По-лошото е, че самият Щабеков би могъл да бъде много полезен и като репетитор-стилист на певците. За съжаление мястото му остана празно вече толкова години. (Доколкото си спомням, във "Въртенето на винта" бе поканена за същата работа, прекрасно свършена, Ирина Щиглич, чиято музикалност и ерудиция би могла да бъде много полезна на младите артисти). Най-тъжен за гледане беше секс-епизодът на капитан Макхийт с проститутките - там нещата отидоха до своята антикулминация, когато телесното се "разсипа" в ограниченото пространство във вид на парцали и кикот. Абсолютно бе "пропуснат" и шансът на финалната "нагласена" развръзка с милостта на краля; "обръщането" на финала просто не се случи. А в самото начало на спектакъла пък, не знам защо, бяха пропуснати някои чудесни идеи, които стоят в партитурата: настройването на оркестъра, "поставено и обявено" в спектакъла, вкарването на зрителя за кратко "в кухнята" и изваждането му в "официалното пространство" - не само защото го има като задача, но и защото този похват веднага поставя публиката в двойствено положение - като "задание" до края на спектакъла.
Няколко думи за певците, за актьорите в спектакъла, които очевидно бяха работили много. Пламен Кумпиков (Мистър Пийчъм) има органика в присъствието си, но щом отвореше уста, се превръщаше в герой от руската оперна класика - мощно, разпято, драматично, обемно. Страховито! Светла Николова като мисис Пийчъм бе по-подвижна вокално и сякаш инстинктивно вървеше в голяма степен "по ръба". Ролята на Поли Пийчъм бе поверена на младата Людмила Козарева - чудесна външност, много добре седи на сцената. Гласът й обаче е малко тежичък точно за тази роля - много сила, обем, вибрато; и ако е имала за цел да пародира по този начин, то някак си не се разбра. Мариела Александрова в ролята на Люси бе единственият глас, който "влиза естествено" в творбата като тембър; и сценично най-добре бе намерила мярката. Капитан Макхийт на Цветан Цветков никак не се случи. 90 процента от пеенето му ни отпращаше пряко във водите на италианската опера; някаквo съчетание между Радамес, Манрико и търсения герой - т.е. между пеене едно към едно, плюс пресиране, плюс подвиквания - "много облак - малко дъжд", както се казва. Цветков изобщо не е за тази роля; той по натюрел е тенорът за любовна роля, в този план върви неговата мисъл. Петя Балджиева би била доста завършена като мисис Трейпс, ако режисьорът бе "наместил" говоренето й - да бъде по-естествено (това се отнася за всички в различни степени, впрочем), но така или иначе това бе едно от случилите се превъплъщения.
А сега дойде ред на моето критическо задоволство, с което искам специално да подчертая хормайсторската работа на Анна Христоскова. Един прекрасен музикант, който много рядко излиза иззад кулисите; дори навремето предишният оперен владетел Пламен Карталов си позволи да я уволни, за да реализира някакво назначение. Много малко се използват културата и капацитетът на Христоскова, а спецификата на този институт изисква много повече подобен тип професионално мислене и можене (най-вече по отношение на музикалния стил, като се има предвид "белкантовият уклон" на това, което се нарича "българска вокална школа"). Тя изящно беше подредила музикално 12-те хористи, които изпълняваха ролите на "дами и господа от града" - малко вибрато, лимитирани динамики, деликатно, с нюанси (когато беше възможно да се чуят) - просто работа, свършена с вкус и култура. И сценографията на Радостин Чомаков стоеше добре - не много подробна (въпреки неудобствата на избраното пространство, в което очевидно огледалото бе важно за връзка с диригента, но пък твърде тясно по дължина и с много ниски тавани, което също бе "фатално" за екологията на слуха), но функционална, със "закачка" по отношение на различни елементи и детайли, с въображение и приятен лаконизъм в средствата.
Дванайсетте музиканти от Бритъновата "капела" бяха много повече от адекватни спрямо изискванията към тях; очевидно опитът им, а и нестандартната задача ги поддържаше в активна ансамблова кондиция; те се справиха и в ситуации на изпитание - моментите с ауфтакт бяха едно такова, например. Водени от Анна Такова (отдавна име в операта заедно със Сабина Бояджиева), и те имаха своите моменти на удовлетворение - където музиката е така написана, че абсолютно никой не може да й попречи.

Така изглеждаше "Просешка опера". Разбира се, уверена съм в няколко неща: много хора мислят като мен; много хора мислят като мен, но ще ми кажат, че не съм права; много хора няма да ми го кажат, но ще си го помислят. Не съм уверена обаче какво ще извърши министърът след тази статия с наема на вестник "Култура" и с парите от фонд "Култура", които миналата година бяха драстично окастрени! Та тъкмо от тях наблюдателите на вестника, сред които съм и аз, получаваха своите "страховити" хонорари. Но сметката "няма пари, няма наблюдатели" не му излезе. На министерството, искам да кажа! И сега се е запретнало да затрие и вестника. Може би в този факт вижда единствения си шанс да влезе в историята? Сатири като "Просешка опера" свършват с хепиенд, точно защото това обикновено не се случва. Не си спомням как беше във фарсовете.

Екатерина Дочева