Вълшебните носове

"Фантасмагории" напомня филма "Рапсодия в бяло" с лиричната си възхита пред отдадения на изкуството човек и "Комедия на слугите" с "вицовата" си композиция. Но в него няма екрани и познатите от представленията на Теди Москов игри с виртуални и сценични образи. В него вниманието е върху сегашния човек - разпаднат, или направен от множество образи. Впрочем това не е познатият от предишните му представления (особено от "Улицата") "малък човек". Опосредената чрез Водещия (Камен Донев) външна гледна точка изпълнява функцията на кинокамера, която режисьорът движи към сцената. Човек остава с впечатлението, че той следи доста "безпристрастно", от дистанция, играещият там човек.
Представлението е композирано от наниз кратки сцени, показващи видове междучовешко общуване, отдавна наблъскано с множество посредници - реклами, телефони, предмети, медии и прочие. (Толкова кратки, че се опитват да приличат на сценични афоризми, докато кръжат във възможностите на вица.)
Спектакълът носталгично "гледа" към хуманизма на класиците. Видимата дистанция, от която режисьорът движи фигурите по сцената, е сякаш самоиронично породена от известната Хамлетова реплика: "Човекът, този венец на всички живи твари, вече не ме радва." Ако има надежда за "венеца", тя е според представлението, в способността му да твори. А за Теди Москов, въпреки нескритата страст към киното, да твори означава да създава театър.
Затова на сцената се появиха отново със своите червени носове и трикове клоуните. Тук обаче те са повече тъжни. А сякаш няма в театъра нещо по-тъжно от тъжен клоун. Защото клоунът е хипостаз на сърцето, на емоцията, на пълната отдаденост, на нерефлектиранoто действие, на интуитивния "разум". Клоунът е веселата мъдрост на живота, докато жонглира с неговите кривици пред публиката. Затова е любима фигура на сцената, откъдето "прескача" и на екрана в образа на комика - любимец на нямото кино. Клоунът във "Фантасмагории" не е сам. Удвоен е от своя кино-събрат: тъжният комик. Христо Гърбов не е сценичният двойник на Бъстър Кийтън. Неговият тъжен комик е по-скоро реплика към Актьора, който е цял живот на сцената, например онзи от едноактната Чехова "Лебедова песен" или на Чаплин от "Светлините на града". Той е реплика а'парт, която отказват да чуят. Той е възможното сценично лице на Бекетовите Владимир и Естрагон, чакащ отново великия театър на комиците. Изобщо спектакълът се опитва да забавлява, играейки с класическите опозиции душа-тяло, високо-низко, естетика-антиестетика, театър-живот, наука-изкуство и т. н. Показва в доста отчетливи фигури не толкова забавния множествен образ на човека, "повреден" от науката и нейните малки, уродливи като Цахес подобия, за да им противопостави не толкова феите (доста чаровна немска фея е Никола Додов), колкото главно вълшебните носове на клоуните.
Има тъга, забавление от дистанция в новото представление на Теди Москов. И апология на изкуството. Има скепсис, разочарование, отврaщение, познати трикове, повторения, уморени шеги, дори назидателност. И упование в творящия човек. Има забавление с театралния език, превръщайки го в предмет на спектакъла, демонстрирайки как се създава образ на сцената. И дълбока вяра, че Изкуството може да спасява. Вяра, която подрива дистанцията, иронията, с която са разиграни "фантасмагории"-те на днешния човек. Може и да не е за вярване, но тя извира от дълбокия кладенец на романтичната убеденост в творческите възможности на човека. Може и да звучи странно, но ето едно представление, което е "верно" на своя автор-романтик - Ернст Теодор Амадеус Хофман.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата

Фантасмагории по Е. Т. А. Хофман. Сценарий, режисура и визуално решение Стефан Москов. Костюми Свила Величкова. Музика Антони Дончев. Участват Камен Донев, Христо Гърбов, Стефан Вълдобрев, Ненчо Илчев, Стефания Колева, Никола Додов, Мая Новоселска, Вяра Коларова, Борислав Стоилов. Копродукция на Театър "Българска армия" и Театър "Улицата". Премиера 12 март 2004.