Гонг!
Както е по света, така и у нас създателите на интелектуалния продукт имат авторски права. Казано най-елементарно - при явяването на пазара на книгата, композицията, постановката, преводът, картината, снимката носят, трябва да носят на авторите си законно определени хонорари. Големи, малки, жалки, символични - те са неотменими и трябва да бъдат начислявани и предавани на създателите на творбите. Скритото им използване е незаконно, то е пиратство и е наказуемо.
Преди промените у нас към Комитета за култура съществуваше Агенция за авторско право, която беше с обществено-държавен статут, след създаване на Закона за авторското право през 1993 година се учредиха частни сдружения, които поеха тези функции, грижат се за своите членове. Такива сдружения са "Театъраутор", "Музикаутор", "Филмаутор". Членуването в тях е доброволно, основание да членуваш е да си автор от бранша на съответното сдружение. С чиновническия си апарат те събират информация, следят публикациите, сключват договори с ползвателите, складират отчисленията и ги разпределят на авторите съгласно определените нормативи. Кой колкото си е заслужил. Задържат, разбира се, и за себе си. Всичко това са преизвестни общи положения, аз само ги вземам за основа на следващите си думи.
Като отчислявали авторските права за 1999 година в "Музикаутор", 64% от сумите били за чуждестранни автори и 36% за българските. (Стотните са закръглени.) През 2000 година съотношението е било 55 към 45, през 2001 - 64 към 36, през 2002 - 66 към 34. Това е екранната картинка на цифрите, която е обективна и точна - и показва нагледно, че у нас не е както по света. Че екран, скала, концертна зала, подиум, ъгъл в ресторант са предлагали на зрителя, на слушателя двойно повече чуждестранен продукт. Две трети чужди автори и една трета български. Значи продължава старата схема от миналото, когато по националното радио, да кажем, българският дял пак беше една трета време, голямо друго присъствие от еди-къде си, сега друго голямо присъствие от друго еди-къде си.
Свободата на словото, свободата на печата се сбогуваха със системата на цензуриране, на дирижиране, сега няма и не може да има каквито и да било ограничения, стига да няма порнография и още там малки законно ограничени изяви. Всеки може да пише и да издава каквото ръката му роди, като е свободен създател, издател и разпространител на своя интелектуален труд. Нямам такава нагледна табличка като тази от "Музикаутор", но надникнете в програмите и в афишите, минете покрай сергиите на площад "Славейков" и ще видите, че такава е картината и при книгите, и при театрите, и при концертите.
Добра ли е такава национална художествена политика? Като използвам думите на поета, бих казал: "Мислете тъй както си щете, но вие грешите, приятелко, днес!"
Има радиостанции, които излъчват само чужда музика. Така са си го замислили, така го правят, имат си слушатели. Има издателства и списания, които са само или предимно за чужда литература - такава им е концепцията, физиономията, имат си читатели. Няма нищо лошо в това. Проблемът е в количественото съотношение на чуждестранна и национална култура.
Радио "Витоша" излъчва само чужда музика, БГРадио - само българска, но събирателната картина от програмите на частните радиостанции е 80 към 20 в полза на чуждестранното.
Така ли е по света? Така ли правят французите, носителите на либертето? Не говоря за милиардния Китай, а се питам така ли правят другите европейци - англичаните, немците, руснаците? Така ли правят гърците? Каква е интонационнатна среда при Вардар, зад Одрин, отвъд Дунава? Славим се зад паралели и меридиани с космически гласове, Христо Недялков света покорява със своите деца, усещаме ли присъствието на Величко Минеков и Павел Койчев, Стефан Драгостинов шества в Лондон, в Токио, в Холандия, във Франция, Венецуела, Италия, а у нас кой да го изпълни, колко пъти, къде? И колко още стойностни наши платни, партитури, страници и какво ли още не имаме, които понякога от скромност или от липса на самочувствие се тулят сами по ъглите или нагли грандомани ги тикат натам. Не съм такъв ретроград да не зная, че тези проблеми се съпътстват от серии въпроси като "Времената се менят", "Бащи и деца", "Защо да се самозатваряме", "Отреагираме на предишното", "Успехът се решава на пазара" и така нататък, и така нататък. Стоп! Този извод - "Успехът се решава на пазара", сиреч "продава се", "търси се" - в областта на културата е гибелоносен за бъдещето. Тук трябва да кънне гонг!
"Пазарът" с количествената си агресия завладява терена с лесносмилаем нискокачествен ширпотреб, наслоява го в уши и души, принизява вкуса, засища валенциите с печални примитиви, понякога просташки, снишава небето.
Може ли да се подпре това небе, има ли кой да го подпре? Колкото и трудно да е - може, има. Това биха били челата на съвременния атлант на художествените стойности, който да бъде високоподготвен професионалист, без задръжки готов на честен отговор, морално непоклатимо устойчив. Не надменен, но категоричен. При ниско качество да е безмилостно неотстъпчив. Да се е вслушал в думите на Санчо Панса: "Ако станеш мед - току-виж мухите те изяли." Този страж на стойностите няма да бъде мрачната представа за институцията цензура, той ще бъде мотивираната, убедителната преценка на институцията редакция, която колегиално, доброжелателно, с цялата си компетенция, добронамерено ще ти докаже, че никакви други съображения освен стойността на творбата водят към отговора "Намеренията нямат художествено покритие", "Липсва внушаваща идея", "Безинтересно е", "Изпълнението е бледо", "Всичко е препознато", "Композицията е сгрешена или въобще е несъстоятелна", "Банално е", "Средствата са бедни", "Неубедително е", "Навява скука", "Колкото и да ви е тъжно, няма смисъл" и така нататък, и така нататък.
Следователно, ако е и родолюбец, или ако е преди всичко родолюбец, този редактор, драматург, диригент, сценарист, режисьор, галерист може да задържи художествената висота, може в репертоар и съдържание да нормализира съотношенията, може да просвети непросветени, може да подкрепи таланта, може да укроти многочислени напразни амбиции, може, може, може да направи много неща чрез себе си, чрез погребаната без опело институция редактор.

Найден Вълчев