Riccardo мълчаливият
На 17 март в зала 1 на Народния дворец на културата гостува Филхармонията на Миланската скала под диригентството на Рикардо Мути. Този концерт софийската публика чу благодарение на Уникредито-Булбанк с подкрепата на групата ЕНЕЛ.
Жестовете, които Булбанк прави към българския художествен живот, заслужават искрени адмирации.


"Най-великият жив диригент..." и прочие рекламни шумове сновяха из медийното ни пространство около месец преди гостуването на Рикардо Мути с оркестъра, наречен Филхармонията на Скалата. Което едва ли би зарадвало един истински артист като него, по-скоро би го подразнило с несериозността и олекотяването на появата му тук. Имало е някаква пресконференция, на която са присъствали не точните хора, които да задават точните въпроси, ами са се интересували повече от възможните списъци за по-евтини билети. Затова пък обичайната софийска публика на подобни луксозни събития събра цялата си светска енергия, пари и връзки и ги насочи в щурм към Зала 1 на Националния дворец на културата. Само че събитието беше луксозно единствено външно погледнато (приятно поведение на лица, проверяващи дали не носиш бомба в дамската си чанта и същевременно подаряващи програми на стойност около и вероятно над 10 лв), а колкото до "светскостта" - тя се изрази в няколкото сребърни лисици около дамски вратове и непресторените с неграмотността си аплодисменти между частите на Втората симфония от Йоханес Брамс.
Защо пък именно Втората симфония, това "миловидно чудовище", според самия Брамс, или любимият му ужас, неточно преведено, избра Мути за този гастрол? За - тъй да се рече, "гвоздея на програмата", който трябваше да разбие всякакви съмнения - в какво? В способността да се ориентират. В желанието да се покажат. Или най-нормалното мълчаливо съгласие с реалността. Симфонията, която противоречи на разпространените банализми за Брамсовата суровост, грандиозност, мащабност и всякакви общочовешки идеи. Което не пречи идеите във Втората на Брамс да са напълно човешки, само че вплетени в множество полутайнствени вътреши връзки.
Не съм човек, който си въобразява, че държи ключа към това "как се свири Брамс". Още по-малко бих ползвала изпитани хватки, като "направиха го по италиански" (със същия успех може да се каже по всякаквому), или "тръгнаха от обратната страна към музиката". Сиреч има толкова модели вече за Втората на Брамс (един Карлос Клайбер стига например), та Мути е решил да ни показва чисто нов "прочит", както е прието да се казва. Не, тръгнаха си от съвсем правата посока и не е тяхна вината, че Брамс изобщо не е мислел за акустичните клопки на Зала 1, ами най-скромно е предвиждал едно почтено звуково пространство от вида на нашата зала "България". И никаква грандиозност не е влагал, ако не броим близо 40-те минути продължителност на симфонията. Но - така си е, романтична им работа.
Да спра за малко с емоцията. Имаше повечето от предвидените по партитура неща в Симфония - 2 от Брамс, освен звука и сложната плетеница от линии във... О, я стига! Хората бяха доволни, дори прекалено, тъй като спонтанните им ръкопляскания стряскаха познавачите след I и II част, но какво от това?...
Ако онези, които не са били "под похлупака" на балкона, са чули известна песенност в това изпълнение, както се изразяват дилетантите, браво на тях! Други от публиката (между които и аз) повече "виждаха" симфонията в жеста на Мути, отколкото я чуваха в ъгълчето на залата. Не съм имала късмета да бъда на негова репетиция, нямаше как. Кой знае защо си представям крайна пестеливост по отношение на думите и крайна решителност по отношение на жестовете. Музика, създавана в мълчание, което е истинският климат на зачатието.
Сега няколко думи за началото и края. Краят действително беше "величествен" за всички присъстващи сноби и полупрофесионалисти, които решиха, че "Силата на съдбата" с увертюрата си е основанието им да запомнят този концерт. Ами хубаво, дотук не сме чули нищо едва ли не...
А в началото Мути дирижира непривична за подобен състав партитура, в смисъл - известни "модели" на контролираната алеаторика и известни други познати модални техники. Фабио Ваки, връстник на нашите Александър Кандов, Божидар Спасов и др., имаше шанса да бъде изсвирен от Филхармоника Делла Скала в една подозрителна тишина от недоумяващи, които едва ли биха се заслушали, ако не беше рекламата. Нищо повече от прилично сглобена пиеса, ще кажа, с претенциозното заглавие "Дневник на негодуванието". Да би дошъл тук Ваки, та да чуем дали ще негодува тъй мекичко!...
Колкото до танците от Макбет (Верди), ординерен баласт между две "явления" - там просто всичко си беше наред. Някак особено е да присъстваш на подобен тип интермедиално участие. Обаче какво от това. Щом имате пред себе си сцена, диригент, оркестър, а зад гърба си почти цялото кралско войнство, направо мълчите или викате "Браво!" с пълен глас, да не би да не ви забележат!
Така - тихо и подмолно, Мълчаливият Рикардо разби всякакви рекламни шумотевици около името си, показа на снобите, че са "без" благородство. Ама те как да го знаят? "Беше ли на Мути?" - "Да" - "И какво?" - "Нямам претенции, освен за цената на билетите"! Според мен за подобни "ценители" цената на билетите трябваше да е двойно по-голяма.
Всъщност истинският превод на фамилното му име е Немият. Което моментално ме кара да онемея пред сакралното действо на правенето на музика без много приказки. Добре! Млъквам.

Маня Попова