Израел: Алтернативата
Мирният процес в Близкия изток приключи. Той не отмря, той беше убит. Израел продължава да се подиграва на американския си покровител, като строи незаконни селища, цинично пренебрегвайки "пътната карта". Президентът на Съединените щати беше сведен до вентрилоквистка кукла, която жалостиво повтаря основната линия на изреалския кабинет: "За всичко е виновен Арафат". А израелците от своя страна мрачно очакват следващия атентатор.
Палестинските араби, оградени във все по-смаляващи се бантустани, живеят от подаянията на Европейския съюз. На осеяния с трупове полумесец плодородна земя всички - и Ариел Шарон, и Ясер Арафат, и шепата терористи - могат да претендират за победа. И те го правят. Стигнахме ли до края на пътя? Какво трябва да се направи?
В зората на ХХ век, в залеза на континенталните империи, поданиците на Европа са мечтаели за образуването на "национални държави", териториални родини, където поляци, чехи, сърби, арменци и други да могат да живеят свободно, господари на собствената си съдба. Когато империите на Хабсбургите и на Романови рухват след Първата световна война, техните първенци виждат удобен случай. Появява се цял рояк от нови държави; и първото нещо, което те правят, е да се заемат с привилегироването на своите национални, "етнически" мнозинства - дефинирани чрез езика или религията, или чрез древността си, или чрез трите заедно - за сметка на неудобните местни малцинства, на които им се присъжда статут на хора втора класа, чужденци с постоянно местожителство в собствения им дом.
Амбициите на едно националистическо движение - на ционизма - обаче били попарени. Мечтата за подходящо разположен дом на еврейската нация насред покойната Турска империя трябвало да почака до оттеглянето на имперска Британия - процес, който продължава още три десетилетия и една втора световна война. Чак през 1948 г. е основана еврейска национална държава в бившата Отоманска Палестина. Но нейните основатели са повлияни от същите концепции и категории като своите предшественици от Варшава, Одеса или Букурещ. Израел се самоопределя етно-религиозно. И никак не е чудно, че тази дефиниция, както и дискриминирането на вътрешните "чужденци" имат повече връзка с постхабсбургска Румъния, отколко можем да си представим.
Накратко, проблемът с Израел не е - както се приема понякога - че той е европейски "анклав" в Арабския свят. А по-скоро това, че той е закъснял. Внесъл е сепаратистки проект, типичен за късния XIX век в свят, който се е придвижил напред. В свят на индивидуални права, отворени граници и международно право. Самата идея за "еврейска държава" - държава, в която евреите и еврейската религия имат особени привилегии, от които нееврейските граждани са изключени завинаги - има своите корени в друго време и място. С две думи, Израел е анахронизъм.
По едно съществено качество обаче Израел твърде се различава от някогашните несигурни, поставени в отбранителна позиция микродържави, родени от краха на империите. Израел е демокрация. Оттук и сегашната му дилема. Благодарение на окупацията на териториите, завладени през 1967 г., Израел днес е принуден да избира между три неприятни неща. Може да разруши еврейските селища на тези територии, връщайки се към държавните граници от 1967 г., в които евреите имат ясно мнозинство. Така той ще остане и еврейска държава, и демокрация, макар и с органическия недостатък в тази демокрация да има общност от арабски граждани втора класа.
Алтернатива на това е Израел да продължава с окупацията на Самария, Юдея и Газа, чието арабско население, прибавено към това на днешен Израел, демографски ще стане мнозинство след пет до осем години. В този случай Израел или ще бъде еврейска държава (с все по-голямо нееврейско мнозинство, лишено от избирателни права), или демокрация. Логично е да не може да бъде и двете.
Най-накрая, Израел може да продължи да контролира окупираните територии, но да се отърве от заливащото ги мнозинство от арабско население. Чрез принудително експулсиране или лишавайки го от земя и препитание, като не му остави никакъв друг избор, освен да емигрира. По този начин Израел наистина ще може да остане и еврейски, и - поне формално - демократичен. Но с цената на това да стане първата модерна демокрация, извървяла цялата скала на етническото прочистване като държавен проект. Нещо, което навеки би осъдило Израел да бъде държава извън закона, международен парий.
Всеки, който смята, че този трети вариант е немислим, най-вече за еврейската държава, не е наблюдавал непрекъснатото увеличаване на селищата и конфискациите на земи в Западния бряг през последните 25 години, нито пък е слушал генерали и политици от израелската десница, някои от които в момента са в правителството. Центърът на израелския политически спектър днес е зает от Ликуд. Основната му съставка е партията Херут на Менахем Бегин. Херут е приемник на ревизионистичните ционисти на Владимир Жаботински, чието пълно равнодушие към спазването на законите и териториите му беше спечелило епитета "фашист" от страна на ционистите с ляв уклон. Когато човек чуе заместник министър-председателя Ехуд Олмерт гордо да твърди, че неговата страна не е изключила варианта за убийство на избрания президент на Палестинската автономия, става ясно, че етикетът е по-подходящ от когато и да било преди. Политически убийства вършат фашистите.
Положението на Изреал не е отчаяно, но е близко до безнадеждното. Атентаторите самоубийци никога няма да катурнат израелската държава, а палестинците нямат други оръжия. Наистина има арабски радикали, които няма да спрат докато и последният евреин не бъде изтикан в Средиземно море, но те не представляват стратегическа заплаха за Израел и израелските военни го знаят. Това, което плаши израелците много повече от Хамас или Мъчениците от Ал Акса, е арабското мнозинство в "Голям Израел". Към това се прибавя и ерозията на политическата култура и на гражданския морал на тяхното обществото. Както наскоро писа изтъкнатият политик от Партията на труда Абрахам Бърг: "След две хиляди години борба за оцеляване, реалността в Израел е колониална държава, управлявана от корумпирана клика, която презира и се подиграва на закона и гражданския морал."1 Ако нещо не се промени, след пет години Израел няма да бъде нито еврейски, нито демократичен.
И тук в картинката се намесват САЩ. Поведението на Израел е разрушително за американската външна политика. С подкрепата на Америка Йерусалим непрекъснато и съвсем открито се подиграва с резолюциите на ООН, които изискват от него да се оттегли от завзетите и окупирани във войната земи. Израел е единствената страна в Близкия изток, за която се знае, че притежава оръжия за масово поразявяне. Затваряйки едно око, САЩ успешно дезертираха от собствените си все по-френетични усилия да предотвратят попадането на такива оръжия в ръцете на малки и потенциално войнствени държави. Безусловната подкрепа на Вашингтон за Израел, дори въпреки (мълчаливите) опасения, е главната причина по-голямата част от останалия свят вече да не вярва в нашата чистосърдечност.
Посветените мълчаливо признават днес, че причините Америка да влезе във война с Ирак не са непременно онези, които бяха обявени. Мнозина от сегашната администрация на САЩ смятат, че главното стратегическо съображение е било необходимостта от дестабилизация и после преконфигуриране на Близкия изток по начин, считан изгоден за Израел. Тази история продължава. Сега дрънкаме оръжие по посока на Сирия, защото израелското разузнаване ни уверява, че иракските оръжия са били пренесени там - твърдение, непотвърдено от никой друг източник. Обаче досега Дамаск снабдява САЩ с ключови данни за Ал Кайда. Подобно на друга дългогодишна мишена на израелския гняв - Иран, от който ние активно се отчуждаваме, Сирия е по-полезна на Съединените щати като приятел, отколкото като враг. За какво всъщност воюваме?
На 16 септември 2003 САЩ наложиха вето на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, която искаше от Израел да се откаже от заплахата си да депортира Ясер Арафат. Дори американски официални лица признаха (не пред микрофона), че резолюцията е била приемлива и разумна. Но САЩ все пак блокираха резолюцията, подкопавайки доверието в нас като в безпристрастен посредник в региона.
Израелските политици активно допринасят за собствените си трудности от много години насам. Защо продължаваме да им помагаме и да поощряваме грешките им? В миналото САЩ за известно време се опитаха да окажат натиск върху Израел със заплахата, че няма да дадат част от парите от годишната помощ, предназначена за заселниците на Западния бряг. Но при последния опит - по време на управлението на Клинтън - Йерусалим се изхитри и взе парите като "разходи по сигурността". Вашингтон се включи в това извъртане и от 10 милиарда американска помощ (за четирите години - между 1993 и 1997 г.) бяха задържани по-малко от 775 милиона. Заселническата програма продължи безпрепятствено. Сега дори не се и опитваме да я спрем.
Този отказ да са говори или да се действа не е в услуга на никого. Той подрони и вътрешния дебат в Америка. Вместо за Близкия изток да се мисли честно, американските политици и учени глави клеветят европейските ни съюзници, когато те не са на същото мнение, говорят незадълбочено и безотговорно за възраждащ се антисемитизъм, когато Израел бива критикуван и строго порицават всяка публична фигура вътре в страната ни, която се опитва да наруши консенсуса.
Само че кризата в Близкия изток няма да свърши. И рано или късно някой американски държавник ще трябва да каже истината на израелския министър-председател и да направи така, че той да я чуе. Израелските либерали и умерените палестинци от две десетилетия безрезултатно настояват, че единствената надежда за Израел е да събори почти всички селища и да се върне към границите от 1967 г. В замяна на това ще получи истинско признание от страна на арабите на тези граници и стабилна, чиста от терористи палестинска държава, призната (и държана под контрол) от западни и международни организации. Това продължава да бъде нормалното единодушно виждане и някога то беше и най-подходящото и възможно решение.
Но аз подозирам, че вече сме твърде закъснели за него. Има прекалено много селища, прекалено много израелски заселници и прекалено много палестинци. Те всички живеят заедно, макар и разделени от бодлива тел и гранични разпоредби. Каквато и да е идеята на "пътната карта", реалната карта е тази, която е нарисувана върху земята и, както казват израелците, тя прави фактите. Възможно е над четири милиона тежко въоръжени и подкрепяни със субсидии еврейски заселници доброволно да напуснат Арабска Палестина. Но не познавам никой, който да вярва, че това ще се случи. Много от тези заселници ще предпочетат по-скоро да умрат - и да убиват - отколкото да се махнат. Последният израелски политик, който можеше да тласне Израел към държавническа политика, беше Давид Бен-Гурион, който през 1948 г. насила разоръжи нелегалната милиция Иргун на Бегин и я интегрира в новосъздадените израелски отбранителни сили. Ариел Шарон не е Бен-Гурион.2
Дошло е време да мислим немислимото. Може би решението за две държави - сърцевината на процеса от Осло и на сегашната "пътна карта" - вече е обречено. С всяка изминала година ние отлагаме един неизбежен, труден избор, който засега са признали само радикалната десница и радикалната левица, всяка по свои собствени причини. Истинската алтернатива, пред която ще се изправи Близкият изток през идващите години, ще бъде между етнически прочистен Голям Израел и отделна, интегрирана, двунационална държава на евреи и араби, израелци и палестинци. Всъщност по този начин и хардлайнерите в кабинета на Шарон виждат избора. И затова те приемат премахването на арабите като неизбежно условие за оцеляването на еврейската държава.
Но какво ще стане, ако в днешния свят не се намери място за "еврейска държава"? Ако двунационалното решение е не само все по-вероятно, а е всъщност желаният изход? То не е толкова странна идея. Повечето от читателите на това есе живеят в плуралистични държави, които отдавна са станали мултиетнически и мултикултурни. "Християнска Европа" е мъртво словосъчетание, с позволението на Валери Жискар Д'Естен. Днешната западна цивилизация е пачуърк от цветове, религии и езици, от християни, евреи, мюсюлмани, араби, индуси и много други - както ще се убеди всеки посетител на Лондон, Париж или Женева.
Самият Израел е мултикултурно общество във всичко. Обаче че той се различава от демократичните държави, защото прибягва до етнорелигиозни критерии, за да назовава и класифицира гражданите си. Той е причудливост сред модерните нации, но не - както твърдят по-параноичните му поддръжници - защото е еврейска държава, а никой не иска евреите да имат държава; а защото е еврейска държава, в която една общност, евреите, е поставена над останалите - и то в епоха, в която за такъв тип държава вече няма място.
Години наред Израел имаше специално значение за евреите. След 1948 г. той прие стотици хиляди безпомощни оцелели от войната хора, които нямаше къде другаде да идат. Без Израел положението им щеше да бъде крайно отчайващо.
Израел имаше нужда от евреи и евреите имаха нужда от Израел. Така обстоятелствата около неговото раждане обвързаха необратимо идентичността на Израел с Шоа, германския проект за изтребването на евреите в Европа. В резултат, всяка критика срещу Израел неизбежно препраща към спомена за този проект. Нещо, което американските апологети на Израел експлоатират с безсрамна бързина. Щом критикуваш еврейската държава, значи мислиш лошо за евреите. Щом си представяш Близкия изток по различен начин, значи приемаш геноцида.
В годините след Втората световна война милионите евреи, които не живееха в Израел, често намираха успокоение в това, че той просто съществува. Независимо дали го възприемаха като застрахователна полица срещу възраждането на антисемитизма или просто като напомняне към света, че евреите могат и ще се съпротивяват. Преди да е имало еврейска държава, еврейските малцинства в християнските общества боязливо са надничали през рамото им и са се снишавали. След 1948 можеха да вървят с изправена глава. През последните години обаче нещата трагично се преобърнаха.
Днес евреите извън Израел отново се чувстват изложени на критика и уязвими на атаки за неща, които не са извършили. Но този път не християнска, а еврейска държава ги държи като заложници на собствените се действия.
Евреите от диаспората не могат да влияят върху израелската политика, но те косвено биват идентифицирани с нея - не на последно място и заради постоянните изисквания на Израел за вярност към него. Поведението на тази, самоописваща се като еврейска, държава влияе върху начина, по който всички останали гледат на евреите. Растящият брой нападения над евреи в Европа (и на други места) е преди всичко резултат от погрешно насочените усилия - често на млади мюсюлмани - да си отмъстят на Израел. Потискащата истина е, че сегашното поведение на Израел не е чак толкова вредно за Америка, макар със сигурност да й вреди. То дори не е толкова вредно за самия Израел, както много израелци мълчаливо признават. Потискащата истина е, че днешен Израел е вреден за евреите.
В днешния свят нации и хора все повече се смесват и се женят помежду си, както си искат. В този свят културните и национални пречки за общуване са почти изчезнали. В него все повече от нас имат избор между няколко идентичности и бихме се почувствали ограничени, ако трябва да избираме само една от тях. В такъв свят Израел наистина е анахронизъм. И не просто анахронизъм, а нефункционален анахронизъм. В днешния "сблъсък на култури" между отворени, плуралистични демокрации и войнстващо нетолерантни, верско-етнически държави Израел действително рискува да попадне в погрешния лагер.
Няма да е лесно Израел да се преустрои от еврейска в двунационална държава, но все пак не е толкова невъзможно, колкото изглежда. Защото де факто процесът вече е започнал. И на повечето евреи и араби той ще струва далеч по-малко сътресения, отколкото твърдят неговите религиозни и националистични противници. Във всеки случай не знам някой да има по-добра идея. Всеки, който искрено си представя, че спорната, натъпкана с електроника стена, която се изгражда сега, ще разреши проблемите, е пропуснал последните петдесет години история. Тя заема, разделя и краде от селскостопанските площи на арабите. Тя ще унищожи села, средства за препитание и всичко, което е останало от арабско-еврейската общност. Тя струва приблизително по един милион долара на миля и ще донесе само унижение и неудобство за двете страни. Също като Берлинската стена, тя потвърждава моралния и институционален банкрут на режима, който е предназначена да защитава.
Една двунационална държава в Близкия изток ще изисква смело и непреклонно ангажирано американско ръководство. Ще е необходимо сигурността и на евреи, и на араби да бъде гарантирана от международни сили. Макар че една легитимно конституирана двунационална държава би контролирала много по-лесно всякакъв род бойци вътре в територията си, отколкото ако те се инфилтрират отвън и се обръщат към едно отхвърлено и разгневено население от двете страни на границата й.3 Една двунационална държава ще изисква появата на нова политическа класа и сред евреи, и сред араби. Самата идея е неутешителна смесица от реализъм и утопия и трудно може да се определи като светла отправна точка. Но алтернативите са много, много по-лоши.

23 септември 2003
New York Review of Books, октомври 2003


Тони Джуд
От английски Ирина Илиева

Тони Джуд е директор на Института за европейски изследвания "Ерих Мария Ремарк" към Нюйоркския университет. Британският историк е автор на книги и многобройни статии за следвоенната и най-новата история на Европа, както и на политически анализи. Публикува редовно в "New York Review of Books" и "New York Times".
На 22 март израелските въоръжени сили умишлено убиха шейх Ахмед Ясин, духовния водач на Хамас. С което противопоставянето в Израел навлиза в нова фаза.
С удоволствие ще поместим и български мнения по размишленията на Тони Джуд.

К














































































































































































1. Вж. есето на Бърг "La revolution sioniste est morte", Le Monde, 11.9.2003. Бивш директор на Еврейската агенция, авторът е бил говорител на Кнесета, израелския парламент, между 1999 и 2003. Сега е член на Партията на труда в Кнесета. Есето му излезе за първи път в израелския ежедневник "Yediot Aharonot" и беше препечатано от много издания, включително и от "Foreward" (29.8.2003) и London Guardian (15.9.2003)






























































































































2. През 1979 г. съгласно мирното споразумение с Ануар Садат, министър-председателят Бегин и министърът на отбраната Шарон действително заповядаха на армията да закрие еврейските селища на територията, принадлежаща на Египет. Враждебната съпротива на някои от заселниците беше сломена със сила, макар че убити нямаше. Но тогава армията се изправи срещу три хиляди екстремисти, а не срещу четвърт милион, а оспорваната територия беше Синайската пустиня, а не "библейските Самария и Юдея".
























































































































3. Както отбелязва Бърг, сегашната политика на Израел е най-доброто средство за набиране на терористи: "Ние сме безразлични към съдбата на палестинските деца - гладни и унизени. Тогава защо се чудим, че те ни взривяват в нашите ресторанти? Дори да убиваме по 1000 терористи на ден, това няма да промени нищо." (вж. Burg, "La revolution sioniste est morte")