Урокът, наречен
Константин Илиев
Когато вървеше из шумните и задимени коридори на Музикалната академия, разговорите леко стихваха. Беше краят на 60-те години, името му се споменаваше много често. Не забелязвах у никого желание и смелост за фамилиарничене. Сигурно мнозина са искали да бъдат по-близо. Но дистанцията се получаваше, без да разбереш как. Единствената проява на фамилиарност беше, че помежду си го наричахме Константин. Ще ми позволите и сега да го назовавам така. Само най-близките му приятели и колеги можеха да произнесат: "Коце..." Приемах го с разбиране, но това обръщение не ми харесваше. Името Константин Илиев звучеше някак си другояче - по-вярно, по-призивно, по-задължаващо.Той беше Филхармонията, Композиторът, Авангардистът, Различният. Той беше Константин Илиев.

Легендата

Като студенти не се интересувахме особено от взаимоотношенията между личност и институции, а и нямаше как да ги познаваме. Такива отношения рядко се демонстрираха. Общественото пространство на Константин Илиев беше сцената, най-голямата притегателна сцена - зала "България". Всъщност тогава в София имаше три основни сцени - зала "Славейков" (за камерни концерти), Студио "Музика" - малко салонче, което трудно побираше любителите на записи на международни величия, непознати автори, изпълнители и, разбира се, зала "България". Софийската опера? О, да! Но това беше друга опера...
В моето съзнание тогава се утвърди представата, че зала "България" е основният храм на музиката, в който Константин Илиев беше първожрец. Не че нямаше и други. Напротив! Какво ли не сме слушали там - Лайнсдорф, Маркевич, Добрин Петков, Мета, Рихтер, Гилелс, Коган, Ойстрах - за разлика от сега, гостуващите прочути артисти бяха много. В такава международна среда той продължаваше дълги години да бъде безспорният авторитет, жадувана страст за различност, за провокация, за вдъхновение. Много често се правеха съпоставки между отделните прояви на самия Константин - прочутите му концерти с Шостакович, първото изпълнение на симфонията "Турангалила" и гостуването на Месиен. Като устен фолклор се говореше за епохата Русе, когато заедно с Добрин Петков формират Русенската филхармония; за Варна и известното "публично обсъждане" на Втора симфония на Константин; какво му казал Шостакович, какво си говорили с Месиен. Въобще около името му винаги имаше особени вибрации.
Hе помня негова програма, в която да не са ясни целта и адресатът; в която да е спестил нещо от себе си, за да постигне намеренията си. Неговата цел беше реалният слушател в залата. За Слушателя беше всеотдаен. Освен всичко, Константин изглеждаше много красив и изразителен на сцената. Темпераментен, енергичен, подчиняващ, ясен в музикалния си синтаксис. Не можеше да откъснеш очи. Забравяш, че гледаш само гърба му. Но го виждахме отразен във Филхармонията. Да, същата Софийска филхармония. Но с много и различни личности. Какъв оркестър беше за нас! Наистина национална гордост: отляво Боян Лечев, отдясно Богомил Караконов, навътре Петко Радев, Георги Желязов, незабравимият Мисак Годжикян, съвсем младичката Лидия Ошавкова... Споменавам малка част от имената, за да припомня на по-младите, че силният оркестър се изгражда от силни личности. И цялото това прекрасно съзвездие се насочваше в орбита от Константин.
Тогава започнахме да долавяме конфликт между институциите, между личността и институцията. Особено категорично пролича през 1968 г. премиерата на "Фрагменти"-те на Константин Илиев. Мисля, че зала "България" не помни такъв аплауз. Всъщност това не беше аплауз, беше шумна демонстрация на подкрепа и одобрение. Предполагам, че в ложите се е споменала думата "скандал"... Вляво - на Съюза на българските композитори, там седяха живите класици, вдясно - на Съюза на музикалните дейци. Там бяха деятелите, някои от които са били и музиканти. Първият ред беше за партийни и държавни ръководители, които идваха рядко, както и сега.
Изпълнието завърши блестящо. При нас, на втори балкон, настъпи ураган, чудно как издържаха столовете. В партера и част от първи балкон - сходна ситуация. В ложите - "зона на тишината", виждаха се само ръкомахания и бърза размяна на реплики. Струва ми се, единствено Филип Кутев ръкопляскаше силно и невъзмутимо. Тогава нашата група студенти-пианисти възприе това противопоставяне само по оста стара-нова музика, авангардни-академични средства. Подозирахме, че има и някакво друго високо напрежение около глобалния въпрос "Как се претворява българският фолклор?" или "Как да съхраним националната си идентичност", казано в съвременен превод. Тъй като Константин беше бръкнал в дълбокото, зад "цитата" - и при това в неприемлива за правоверните композиционна система. Поне словесно се споменаваха подобни поводи. Но бяха само поводи. Причината е друга. Много силна беше гравитационната сила на Константин, потискащо беше присъствието му за тези, които искаха да блестят по всякакъв начин. Авторитетът, магнетизмът, ежеседмичното му присъствие привличаше толкова силно публичния интерес, че жадните за слава трябваше да се задоволяват с трохите. Той беше в центъра, Филхармонията, там беше блясъкът, виковете "Браво", вратата, през която влизаше Европа, разходките в историята на музиката. Там беше живата и търсена музика, първият и най-силен обект на завист. И още едно "утежняващо обстоятелство" - Константин Илиев беше не просто композитор, беше Композиторът, който проправя път на новата музика, на новите композиционни техники, подходи и слушателски навици. Това идваше вече много. И някои български композитори, със съответната им пишеща свита, искрено се възмущаваха от подобно всекидневно и непредвидимо доминиране. По-късно Марин Големинов ми обясни ситуацията по своему: "Големите риби изяждат малките."
В мисията за Новата музика негови съратници бяха Барток, Онегер, Стравински, Лазар Николов, Месиен, Шостакович, Георги Тутев. По-късно Васил Казанджиев, Иван Спасов и други, чиито премиерни изпълнения дирижира. И когато той, макар и рядко, поставяше свое произведение, търсеше мястото и смисъла му в обкръжението на автори и авторитети. Така, преди да го познавам лично, през 1970 г. 46-годишният Константин Илиев беше легенда и реалност в едно.

Педагогът

През 1972 г. станах ученик на Константин Илиев. Формално това се постига след изпити, които не се славят като много лесни. Интересът ми към тази тайнствена и, както някои неточно цитират, "съмнителна професия" допълнително усилваше Георги Нотев, който учеше при Константин. Благодарение на него попаднах на часовете по дирижиране. Попаднах в очарователно тайнство и изпитвах усещането, че трудно се вниква в механизмите за постигането му. При пианото всичко ми се струваше по-ясно. Но, както за всичко, пак ми помогна проф. Мара Балсамова, която младите вероятно знаят само по име, а тя беше велик човек. За нула време разби страховете ми, подкрепи ме, покани Константин на един от поредните ни концерти и така се запознах с него. Часовете по дирижиране бяха публични лекции. Всички бяхме там през цялото време. Опитвахме се да попием всичко, максимално да разберем забележките му. Много по-късно осъзнавах, че е доста трудно да проумееш опита, който се крие в една препоръка. Мисля, че обикновено разбирахме само първия план на думите му, приемахме ги буквално - за конкретно място от конкретната партитура. Май твърде стерилни бяха мислите ни за музикална интерпретация. Не можехме да проумеем това гъвкаво и тромаво, сложно и живо, винаги различно построение, наричано симфоничен оркестър. Спасявахме се с повече старание в мануалната техника, като (за всеки случай) се опитвахме да имитираме жеста на Константин. Това изглеждаше гаранция за сигурност и непогрешимост. Не винаги проумявахме провокацията му да издирижира един и същи фрагмент по различни начини. Когато обясняваше защо го прави, ние кимахме в знак на съгласие, но мисля, че много негови думи трябваше да преоткриваме по-късно, в практиката. При това той предупреждаваше: "Ако не изстрадаш една истина, за теб тя не съществува..."
Писмена методика за обучение по дирижиране тогава нямахме. Ако е имало, тя е била в някоя канцелария и затова не съм я чел. Но вече знам, че в съзнанието на Константин Илиев такава методика не само съществуваше, но тя беше с такива показатели, които не могат да се опишат.
Вероятният първи раздел е "Диригентска техника" - двама пианисти свирят, а ти дирижираш. Препоръките на Константин бяха за яснота на жеста, за яснота на намеренията. Когато някой не проумяваше нещо, успяваше с малко думи да внуши образ. Например за началото на Четвърта симфония на Бетовен веднъж каза: "Не, не... Представи си замръзнала ледена пустиня, всичко е бяло-сиво, няма движение, няма емоции..." Вдигна плавно ръце, изпъна ги напред, прегърна това замръзнало пространство и леко, леко го раздвижи.
Роялът прозвуча съвсем различно...
Мисля, че за него този дял от методиката не беше най-важният. Веднъж влезе тогавашният ректор Александър Нейнски и запита: "Учиш ли ги?" "Уча ги - подсмихна се Константин, уча ги на гимнастика!"
Провеждаше и часове на анализ върху партитурата, обясняваше ни как да я подслушаме, какво е закодирано в нея, какво можем да откриваме и преоткриваме. Това беше сложна материя. Той подхождаше към нея и като композитор, и като диригент. Трудно го следвахме. Знанията, които имахме от часовете по инструментознание, история на музиката и музикални форми, бяха твърде теоретични и схематични.
Най-важни бяха дните, в които се работеше с оркестъра на Академията. Независимо от заетостта си, успяваше да идва на някои от репетициите. Там понякога ни спираше и, за нескрито удоволствие на оркестъра, показваше малък фрагмент. Винаги беше на концерта - всъщност анализът и оценката след това бяха най-същностни и персонализирани, макар и изречени в броени думи. Днес съм убеден, че акцентът в неговата методика беше практическата музикантска работа, но не само като диригент, но и като изпълнител или оркестрант. Мен например ме изпрати за два месеца като оркестрант-пианист при Добрин Петков, и то във II симфония на Георги Тутев и "Мандарина" на Барток. След това ме изпрати при Данчо Дафов, който заедно с феноменалния Георги Бадев подготвяше цигулковия концерт на Константин Илиев. Тогава видях наистина "кухнята" отвътре, критериите на Данчо, Добрин и Бадев. Тази школа беше жестока и реална. Това, че подобни хора ме приеха да бъда с тях в такива отговорни програми, явно се дължеше на авторитета на Константин и доверието в целите, които той следва. Беше пълно с опитни и прекрасни пианисти, които сигурно можеха да свършат далеч по-леко и успешно работата. Мисля, че подобни подходи имаше и към другите си ученици, в зависимост от специалността. Повечето бяха и хорови диригенти.
Това, което прави методиката на Константин Илиев различна, е, че ние продължавахме да бъдем негови ученици и след като получавахме дипломи. Имаше, разбира се, няколко условия:
1. След дипломирането си диригентите постъпваха на стаж в провинциален оркестър. (Безработица в нашата професия беше неприлична дума, нещо повече, всички студенти подлежаха на разпределение.)
2. Местоназначението си научавахме обикновено от Константин, още преди да има административна заповед за това от Главна дирекция "Българска музика".
3. Статутът и заплатата бяха на стажант-диригент, който след година работа и изпит придобиваше статут на професионален диригент.
И така ние навлизахме в практиката, съгласувайки с него всичко - планове, репертоар, солисти и пр. Често Константин споменаваше: "Заминавам за Видин, защото Георги (Нотев) има концерт вдругиден..." Така беше и за Андрей Андреев, Алексей Измирлиев, Веселин Байчев. Така беше и с мен. Пристигаше в Плевен, слушаше репетиция, коментирахме, подсещаше ме за нещо, окуражаваше. Понякога и готвеше в моята квартира, за да обядваме заедно. (В скоби да спомена - Константин беше изискан и талантлив кулинар с инвенция, множество рецепти, някои от тях откровено предизвикателни на вид, вкус и аромат.)
Между учениците му, струва ми се, само Йордан Дафов беше поставен различно. Той беше първият, най-талантливият - за нас и пример за подражание. На него Константин имаше пълно доверие - поверяваше му своя композиция за първо изпълнение и го оставяше да работи сам до генералната репетиция.
В нашето общество, както често се случва, добрите дела често се одумваха. Чувал съм реплики: "На какво прилича това? Учениците на Илиев са навсякъде!?" Горките тези... Заслепени от комплекса, че не могат да блеснат, те не разбираха отговорността, с която Константин и административното ръководство на музикалния живот се отнасяха към формирането на диригентите. Те не искаха да видят усилията и последователността, които се съдържаха в "разстановката" на диригентски кадри, не се интересуваха, че Константин плаща от джоба си, за да бъде до своите ученици във важен момент.
В неговите напътствия се съдържаше комплексът от грижи за един оркестър. Казваше: "Диригентът трябва да е първи на работа, много преди оркестъра. Трябва да провери дали всичко е наред - от водопровода и осветлението до щимовете по пултовете."
Константин нееднократно беше преминавал най-сложния път на формирането и развитието на оркестър - от нулата до сценичния блясък. Той знаеше, беше изстрадал цикъла на създаването на този сложен организъм. Той беше и педагог за голяма част от българските оркестри, защото това беше част от мисията му. Един от паметните "строители на музикална България" - това е Константин Илиев.

Композиторът

Странно е как обществената мълва може приживе да разкъса един човек, да "гризе" с неприкрита злоба тази част от дейността му, която й е достъпна. Оценките за композитора Константин Илиев бяха полярни. Обединяващото беше, че нямаше произведение, което да мине тихомълком, и фактът, че цялостното му творчество и досега е трудно достъпно. Много малко са неговите партитури, които можете да намерите в библиотека, няма записи, които един простосмъртен музикант може да си купи. Слава богу, че наскоро излезе един каталог, за да можем по него да се ориентираме колко не знаем за композитора Константин Илиев. И колко условни и неверни са оценките за него в претенциозните си обобщения. Произведенията му познаваха изтънко тези, които ги изпълняваха, и добрите му приятели - колегите Георги Тутев, Иван Спасов, Лазар Николов, Йордан Дафов.
Той беше сдържан, дори донякъде свенлив, когато ставаше дума за произведенията му. Когато го поздравяваха, изслушваше много внимателно, изпитателно и често загатваше съмнение дали е постигнал целта си. По отношение на класиците беше възторжен. Случваше се по време на часове да спре и да извика: "Ти представяш ли си как е измислил това въведение. Това е нечовешка инвенция. Това е геният..."
Веднъж ми каза: "Пиши! Трябва да се пише всеки ден! И като минат 10 години, изгори всичко, което си написал!" Стреснах се. По-късно проумях, че в тази фраза се съдържа цялата му настройка към композицията - непрекъсната работа и огромна отговорност към написаното. Малко говореше за творбите си, но много се интересуваше от технологичните подходи в композицията. Анализираше, изследваше партитури на колегите си от Европа. Когато се връщаше от чужбина, винаги носеше по няколко партитури и плочи, събираше ни да слушаме и търсим логиката, инвенцията, новото, необичайното. Макар и в устна форма, той разпространяваше най-последователно същината на различните композиционни системи. Следеше и познаваше развитието на Булез, Щокхаузен, Хенце и, разбира се, Месиен и Букурещлиев. Кореспондираше си с много от големите имена (Константин не обичаше телефонните разговори, предпочиташе писмото като средство за разбиране), но никога не го демонстрираше публично.
За собствените си опуси можеше да се "отвори" само ако усетеше искрен музикантски интерес. Така през 1978 г. в тясна среда донесе запис и подробно обясни личната си проекция върху тропите на Хауер в Триото - за мен един от редките моменти, когато за собствено произведение не само говореше, но лицето му придоби светлина и одухотвореност, като че ли беше на диригентския пулт.
За себе си имам един възможен ключ-хипотеза към произведенията на Константин Илиев и евентуалният им анализ: Като най-всестранният действащ български музикант на своето време, той беше наясно с вкусовете и потребностите на нашето музикантско общество. Като ръководител на Софийската филхармония не само знаеше каква е реалната публика на всеки музикален жанр, но и какви са специфичните музикални предпочитания. Знаеше какви книги и плочи се продават в страната, следеше развитието на музикалните вкусове. Но винаги е бил добронамерен към слушателите, знаеше, че не може да очаква прекалено много. Пределно ясно му беше каква е потенциалната публика на "Фрагменти"-те с инструменталния език, който използва, каква свръхавангардна цел се крие зад плакатното послание на "Поема за мъртвите, посветена на живите", едно-единствено изпълнение. Той беше наясно и със слушателите на камерните си произведения, и на хоровите си творби. И спрямо тези доста конкретизирани слушатели той търсеше и намираше езика за общуване.
На това може да се възрази... Нима другите композитори не правят същото, не търсят общуване с конкретния слушател. Търсят го, разбира се. Но не всички го намират. Защото не са толкова навътре в музикантското ежедневие и често се заразяват от някакъв специфичен композиторски егоизъм. Същият този егоизъм или комплекс, който ги кара да излязат от залата веднага след като е прозвучало произведението им, дори следващото да е от Бетовен, Брамс или Чайковски. Комплекс ли е това или страх?
Който има представа от музиката на Константин Илиев, нека си припомни детските му песни, лиричните послания, пресъздадени от Васил Арнаудов, или строго новаторските предизвикателства в серията "Темпи кончертати". Желанието за общуване с модерен, чувствителен, информиран български слушател е в основата на композиторската му мотивация. Другото е посвещението към близки, приятели, колеги, съмишленици: "Violongio" (за Георги Бадев), "Venzicello" (за Венцеслав Николов), "Klavistella" (за Стела Димитрова), "LI in memoriam" (в памет на Лиляна Илиева)... Мисля, че това е възлов момент в подходите към произведенията на Константин Илиев - вслушвайки се в конкретната насоченост на всяко отделно произведение, да намираш и логиката в световната еволюция на музикалния език. И обратно... Той вярваше и знаеше мисията си на просветител. Никога не се отклони от нея. Казваше: "Има два вида компромиси - голям и малък. Малкият е допустим, но големият е грях..." Дали е правил компромиси? И какви? Само той би могъл да каже, ако беше между нас. Сега си мисля, че е направил компромис. По-скоро е проявил наивност. Много е вярвал на музикалната същност на нашето общество, на развитието му, на дълбочината му. Мисля го днес, когато много от нещата, които постигнаха заедно с Добрин, Васил Стефанов, Иван Спасов, се срутиха така, че в останките с мъка различавам титаничния им целеустремен труд и вяра...
Есента на 1976 г. в Русе беше премиерата на "Еленово царство". Всичко беше както трябва. Веселин Байчев (диригент), Константин Илиев (като режисьор) и целият колектив на Русенската опера се бяха постарали максимално да постигнат тази сложна и трудна партитура. Беше успех, разбира се, с цветя, поздравления... Седях по-назад в салона. Виждах и слушах реакциите. Не бяха много хората, които успяха да обхванат езика и смисъла на посланието. Човек наистина чува това, което може...

Контрапункти

Преди много години Йордан Дафов ми каза: "Има един период от живота на Константин, където не е ясно дали въобще е спал, дали се е хранил..." През цялото време близо до него се удивлявах на енергията и динамичността му. Дори до последната ни среща във Видин, след поредицата удари върху здравето му. Като че ли се състезаваше с времето, с тялото си. Вулканичният му нрав сигурно е притеснявал много хора, острият език е сковавал неразбиращите го. Около него можеше да бъде нормално и спокойно само когато се търси смисълът на явлението, когато има напрежение на мисълта. Когато се слуша музика, чете се поезия, когато изказваните от някого думи носеха дълбочина и познание. Малко хора знаят колко нежен бе всъщност Константин, каква ранима чувствителност криеше зад маската на родения лидер, на непоколебимия бунтар. Тъмните му очи бяха обградени с много гъсти и черни мигли. Тези очи гледаха изпитателно, гневно, решително. Но в тези очи аз съм виждал сълза. И знам повода за тази толкова трудно отронена сълза. Сълзата, която няма да забравя, докато съм жив, и заради която не приемам едномерността спрямо личността му.
Тези, които не познават Константин Илиев, могат да се опитат да го разберат, ако прочетат поезията, която той превърна в музика.
Много хора се сковаваха при срещи с него. Сигурно са го смятали за непредвидим. А всъщност той беше безкомпромисно последователен. Малцина от музикантите от Филхармонията и другите български оркестри знаят, че условията им на работа, щатове, ноти, инструменти се дължаха на непрекъснатия натиск, който Константин и Добрин оказваха на административни и партийни фактори. Никога не съм чувал от тях двамата да се гордеят с това, което са постигнали. А постигаха много...
Ако смисълът на един живот се измерва и с въпроса: "Какво си взел и какво си дал ?", то Константин и Добрин решително са в категорията на много, много даващите. В някои случаи дори трудно обяснимо. Константин Илиев включваше в свои програми солисти и "композитори" още от студентската скамейка (мен и Велизар Генчев например). Симфоничната литература е пълна с шедьоври, а той се спрял на нещо мое. Защо го правеше? За да даде криле, да възпитава чувство за отговорност, за да видиш живота си като в мечта? Смел човек беше Константин. Щедър и непоколебим... Но и нетърпим към балканската отпуснатост и небрежност. Затова бяха и острите му реплики и избухвания по време на репетиции, язвителните и остроумни бележки по повод на мудност и незаинтересованост в професията. А всъщност беше съвсем наясно за манталитета по нашите земи. Знам го, защото го слушах как прави паралел след гостуване в Белград, Скопие, Анкара и много цветисто, анекдотично описваше поведение и реакции в съответните оркестри. Понякога ми се струва, че интуитивно е усещал, че трябва да бърза... Не към успеха, не към признанието. Той ги имаше.

Кода

Бързаше заради Времето. Или той самият ускоряваше времето на живота си. Защо ли? За да го изживее пълноценно, смислено? Заради собственото си самоусъвършенстване? За да изгори в него? Изгоря... Но остави много искри у много хора, в нотните листа, в писмените знаци.
Дали го разбираме, дали го признаваме и оценяваме? Едва ли... За да разбираш, чувстваш и чуваш, трябва усилие. Но урокът, наречен Константин Илиев, отзвучава много дълго, разпростира се нашироко. Защото той беше Учител не само в музиката. Такъв беше и в живота.
Старата ми учителка по литература казваше: "Дългът към родителите и учителите не се връща. Той само се пренася към поколенията..."

Пламен Джуров