Шамар на хуманността

Вчера 8. Международен София Филм Фест окончателно приключи. 17-те най-кино-дни на българската публика и критика се изнизаха като в шеметен каданс. Равносметките предстоят.
След "Догвил" на Фон Триер (вж. "Култура", бр. 12 от 2004) - най-концепираната и безмилостна филмова разправа с човешкия род, идва ред на неговия емоционално-етично-естетически антипод (както в цялостната програма, така и в личните ми пристрастия). Това е скромният и потресен дебют на Жюли Бертучели "След като Отар замина".
Разкрачен между Тбилиси и Париж, той представя тегобите на постсъветската грузинска мизерия и неизтребимата мощ на извечната грузинска виталност. Баба (разтърсващата непозната Естер Горинтир), майка (морната красавица Нино Хомасурдизе) и внучка (дистанцирано-ефирната Динара Друкарова, позната ни от "За изродите и хората" на Балабанов) сложно обитават окаян дом, съхранил франкофонския дух на предците. Рутинните делници си имат емоционален репертоар, сведен до мислене на Отар (синът, братът, вуйчото), заминал за Париж. Ние от самото начало знаем, че не му е провървяло (лекар е, а се бъхти като строител), но не и роднините му, особено майката. Той е героичното й чедо, реализирало нейната утопия да види земята на Русо, чиито събрани съчинения в семейната библиотека са й по-свидни от хляба. На дъщеря си, принудена да брани от глад семейството, своенравната госпожа е отредила ролята на обслужващ-емоциите-й-по-Отар-персонал. Внучката е благовъзпитано свързана с дома и поколенски нихилистична към роднинските екстази. Отар обаче загива при трудова злополука. Дъщерята отказва да съобщи на майка си, тъй като вестта ще я погуби. Макар и несъгласна с този избор, внучката пише, ли пише писма от Отар. Делниците се изопват в съспенс. За да стигнем до шока, когато майката и внучката се прибират от вилата и съзират опразнената библиотека - бабата е продала всичко, за да купи на трите билети до Париж. Ние обаче сме видели и друго - как тя победоносно се разхожда из Тбилиси и запалва цигарата на свободата. Заминават. Излъгват бабата, че Отар е отлетял за Щатите. Тя обаче предприема лично разследване и стига до неумолимата истина. Следва намигване към внучката. В Тбилиси ще се върнат двете с дъщеря си.
Позволих си да преразкажа грубо сюжета, тъй като филмът се върна на свой ред във Франция, но е страшно важно да се проумее смисълът на двупосочно спестената истина - да съхраниш другия, да му спестиш болката, да го освободиш от непосилно страдание... Прочее, подобна формула е разиграна и в немския "Good bye, Ленин", който все още е на екран (вж. "Култура", бр.4). Любопитни европейски вибрации...
"След като Отар замина" е сурово поетичен, социално травматичен, емоционално тръпен филм. През забавно-автентичното редуване на грузинския, руския и френския (според ситуацията), филмът е катарктично гео-културно пътешествие на благородството. От време на време иззад кадър се проточва я аристократичната сянка на Йоселиани (Жюли Бертучели е била негова асистентка), я палавият психологизъм на Нана Джорджадзе, но "След като Отар замина" си е съвършено автономно преживяване. Този филм въздейства като органично-документален шамар на хуманността. Прекрасен е. Необяснимо ми е защо не бе включен в конкурса, но е чудесно, че бе тук.

Геновева Димитрова



От пръв
поглед


След като Отар замина, 2003, Франция/Белгия, режисьор - Жюли Бертучели; сценарий: Жюли Бертучели, Бернар Ренучи, Роже Бобо; продуцент - Яел Фожиел, оператор - Кристоф Полок; в ролите: Естер Горинтир, Нино Хомасуридзе, Динара Друкарова и др.