Мартенски музикални дни
Смисълът Пипков

100-годишнината на Любомир Пипков завладя, обзе пространството на фестивала "Мартенски музикални дни". Сякаш някаква сила завъртя музикантите като пеперуди около ярка светлина и ги примами да "жарнат" крила за пореден път; да приближат спомена за големия български композитор и интелектуалец. Да, пространството на фестивала е негово, Пипково пространство. Тези, които сме свидетели на движенията на живия, красив и привлекателен, ироничен и жесток, тихо отсичащ своите истини творец, изпитахме реално чувство за възкресение. Медиумът тук в Русе е музиката и сигурно не само аз с необяснимо безпокойство поглеждах крайния стол отдясно на първия ред, където винаги седеше председателят на организационния комитет на ММД Любомир Пипков. Бях сигурна, че е там и наблюдава какво става. И какво видя Пипков?
Видя как един негов колега намърда произведението си в авторския му концерт на откриването. И, облечен с властта на министър, не помръдна от поредния скандал, който предизвика ("Така че на много ниско ниво окачествявам изпълненията на госпожа Пипкова" - в. "Утро", 18 март - Абрашев за дъщерята на композитора, Яна Пипкова). И рекетът, който се извърши, е факт не нисък, а низък: фестивалът ти иска пари, отпускаш му 20 хиляди лева от бюджета (пак същото интервю) и щедро прибавяш бонус към отпуснатата скромна сума. Този бонус се нарича Концерт за две цигулки и оркестър.
Връщам се към същинските музикални сюжети: музика от Пипков доминира в първите няколко дни на Мартенските дни. Най-същностното е, че в любовните отношения с тази музика с удоволствие се включват младите. Тук поколенията си подадоха ръка наистина: Георги Димитров и Петко Радев с Концерта за кларинет, струнни, ударни (Румяна Михайлова) и пиано (до тях съвсем младата пианистка Божена Петрова); а вокално-симфоничната поема "Сватба" може би не бе изпълнявана десетилетия. Последният спомен, който имам, е пак от "Мартенски музикални дни" и Димитър Манолов на пулта - последната година от живота на Пипков (1974). Самата творба има вече 70-годишна история. Днес диригентската визия на Георги Димитров заостри драматизма, като "извади" още по-активно оркестъра; изчисти сякаш от всяка излишна боя образността; никакви ефекти, никакъв излишен патос. Всичко бе подчинено на някаква оголена графичност - сурова, затова още по-силна като въздействие.
Минавам през концерта на хор "Проф. Васил Арнаудов", в който песни на Пипков звучаха заедно с песни на Иван Спасов и Константин Илиев. И на Арво Пярт. Беше извънредно полезно да се чуе авангардната българска хорова линия (към която Пипков безусловно спада) с "Няма вечно да пее и спори" и "На баба" (из "Приглушени песни" по текст на Марина Цветаева или "Любовна нощ" по текст на Ваня Петкова) заедно със Спасовата "Лятна нощ" (текст Кирил Христов) или "Гората и птиците" на Константин Илиев. Преди тях звучи Cantate Domino на Арво Пярт - един автор, чиято фактура държи настрана хоровите диригенти в нашата практика. Великолепно изпълнение на хора, в което наследството придобива нюанса на необикновеност. Тук нотният текст като глина се "разточва" и придобива все различни, все изненадващи, неочаквани форми. Звуковите находки са неизчерпаеми. Драгомир Йосифов очевидно дълбоко цени тези автори, но най-малко ще ги подложи на "канонизация" - всеки път прибавя някоя идея в областта на звука; процесът изглежда безкраен.
Серията "Пипков" кулминира в камерното матине, където преживяването бе катарзисно. Няма нищо по-щастливо от това да видиш, че една музика интригува и младите, което е реална гаранция, че тя няма да се затвори в нотите.
Най-напред пианистът Марио Ангелов ни показа своята версия за "българската ритмична митология", наречена "Метроритмични картини и студии, оп. 69" - изведнъж музиката на Пипков напусна предначертаната ритмична графика. Ангелов бе добавил колорита на собствената си музикантска природа. Толкова интересен музикант е! 35 години след създаването си, свързани с имената на Марта Деянова и по-късно на Джени Петрова, тези, означени с авторски заглавия кратки пиеси, множество позабравени образи на Пипковата душа, изпята в звуци, раздвижиха пространството. Това не е само сантиментална метафора; след откритията си в пиесите, Марио Ангелов отново застана на пианото, този път като партньор на Павел Герджиков - един изпълнител, чието име отдавна по условие се свързва с музиката на Пипков. Ако не бе някак противопоказно на критическата рефлексия, бих само възкликнала: "И стана чудо!".
Естествено, не го правя; опитвам се да изразя чрез думите как Павел Герджиков започна цикъла "Пет песни по стихове на чуждестранни поети", опус 64 с великото Ронсарово "Моя малка душичке, кротка мъничка ронсардовичка, на мойто тяло най-скъп гост" (превод на Пипков). Герджиков е пял тези Пет песни почти 40 години (първото им изпълнение е 1965 г. в Русе пред Шостакович, който малко по-късно пише своята Четиринайсета симфония за сопран и бас по текстове на различни поети; пише още изречението "Пипков е композитор, който поражда влияния.") Трудно ми е да предам какво извърши този толкова мъдър, интелигентен, гъвкав и емоционален музикант Герджиков - имаше някаква нова плът тази музика; времето в нея се пренареди; акцентите придобиха нов смисъл; смисълът придоби нови акценти. Акценти към своеобразния мистицизъм на Пипков, за който срамежливо си мълчахме. Но си го обговаряхме. А и до идеите на първоизпълнителя се подредиха и идеите на идващия, на следващия - беше изумително, като златен къс музика, в който две генерации обявиха обща съдба - съдбата на риска да продължиш с личните открития в българската музика.
"Изкуството заразява живота", ни казва Бродски и тази мисъл ме сполетя, когато млади музиканти от русенската филхармония се подредиха на сцената и под палката на Драгомир Йосифов изпълниха блестящо толкова спорния и (само)критикуван Концерт за духови, ударни и пиано, написан от Пипков през 1929 година. Тъкмо Драгомир Йосифов възкреси тази композиция през 1997 година; бе действително шанс да присъстваме на този концерт, в който времето се завъртя в кръг: до интелектуалната игра по Ронсар, Алберти и Гарсия Лорка, роденият с десетилетия по-рано концерт сякаш добави другата същност на великия български творец - първичните пластове, "изпяти" в метроритмични игри, в ядра на ладова фантазия, в метаморфози на тембъра, мелодическа суровост - все идеи, които малко по-късно тръгват към "Янините девет братя", дори и към Петте песни.
Джон Кени, виртуозният тромбонист от Великобритания, отново е гост на фестивала - този път той бе съчетал гласа на тромбона с този на пианото. Отново Марио Ангелов бе партньорът в една звукова материя, която се простираше в широкия диапазон от звуковата импресия на "Парче от хълма Блийклоу" (музика Джон Кени) до латино-джаз полиметрията в българската премиера на концерта subZero на Даниел Шнайдер (впрочем софийската публика може да го чуе в матинето на филхармонията с Кени в неделя, на 28 т.м.). Още един факт, който определя значението и функцията на фестивалните срещи - рециталът на Кени даде място и на български творби - "Рондо скерцандо" на Александър Танев и "Есенна елегия" от Милко Коларов.
И два концерта на Радиооркестъра, с двама гост-диригенти - Никос Атенеос и Марк Кадин. С първото изпълнение на Миса солемнис от Й. Хайдн (с хор "Дунавски звуци"), творба, за която все още не е напълно сигурно, че е от виенския "папа", представена едва миналата година от двама издатели. В него младият, много талантлив и професионален руски диригент Марк Кадин изгради монолитно конструкцията, в която частите са твърде несъразмерни и, общо взето, много детайли будят съмнения относно авторството. Две бляскави солистки имаше тази година Радиооркестърът - Ваня Миланова бе в страхотна форма (Брух-концерт сол минор); изпълнението й, белязано от красив и много стабилен инструментализъм, ще се запомни на този фестивал. Както впрочем и гастролът на виолончелистката Лилия Шулц-Байрова - Хайдн, концерт в до мажор, която намери съвършен естетически партньор в лицето на диригента Кадин - една стилова култура, която се изрази в изрядно изпипана фактура, щрихи, темпо и динамика, работеха в онова рядко съгласие, което създава голяма музика. Единствено в третата част имаше няколко моменти на криза в оркестровия рефлекс, но те бяха преодолени. Надявам се, че и Шулц-Байрова ще бъде по-често на фестивала. От чисто диригентските изяви отново ще спомена името на руснака - "Класическа симфония" на Прокофиев - колкото и да не можаха струнните да се преодолеят в първата и четвъртата част, мисленето на Кадин блесна с цялата темброва полифония на творбата, чуха се много детайли, обикновено отминавани в повечето стандартни интерпретации. Един професионален талант, чието име, убедена съм, все повече ще тежи по света.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо