Политологията,
наука ли е това?
Понятията "политика" и "политология" са едни от най-често срещаните в публичния език. Начинът, по който българските политолози обикновено коментират политиката обаче, е достоен за съжаление. Политиката се представлява като благо, към което с всички възможни средства са се устремили различни групи хора (политици). Коя от тези групи ще овладее публичната власт и кой ще излезе начело на съответната група, е основният въпрос на нашата "политология". Дали царят ще устиска властта? Иван Костов ли ще свали хубавата Надежда, или тя ще го изгони от СДС - това са най-дискутираните въпроси. Всъщност става въпрос за отдавна познатото на българина "бистрене (по кръчмите) на политиката". Сега то се пренесе в радиото, телевизията и "сериозния" печат. За съжаление назад не остават и университетите. Появиха се учебни дисциплини от рода на "Политическа реклама", "Политически маркетинг" и дори "Политически мениджмънт"?! Вероятно скоро ще се издадат съответните пособия: "21 правила, за да бъдеш депутат" и "Как да стана Софиянски?"...
Тази профанация на политическото говорене ме кара да си мисля, че няма да е лошо въпросът за предмета и задачите на политическата наука да бъде обсъден.

I. Най-характерната черта на науката е нейният утилитарен характер. Всяка наука, дори най-абстрактната, възниква в процеса на човешката практика и я обслужва.1 Политологията в това отношение има още по-подчертан утилитарен характер. По самата си същност политиката е свързана с понятието за полза. Политическата система съществува, за да подобрява условията на живот и дейност на хората. Тя трябва да постигне определени практически цели, от които зависи ефективността на обществената система. На първо място да осигури правовия ред (всевластието на закона) и да гарантира националната сигурност. Да създаде максимално благоприятния международен статус и съюзи. Политическата система трябва да реализира определени икономически (поддържане на инфраструктурата), социални (медицинско обслужване и социално осигуряване) и културни (образование, наука и култура) задачи, без които съвременното общество не може да функционира. Всъщност, ето я очертана онази част от действителността, с която политологията трябва да се занимава. Следователно предметът на политологията се свързва не просто с абстрактно политическото ("Що е власт?"), а с властта в нейното функциониране, в нейното взаимодействие със социалната среда, в нейната ефективност. От гледна точка именно на ефективността политологията трябва да анализира механизмите и институциите на политическата дейност и да предлага способи за тяхното усъвършенстване или промяна. Изхождайки от така очертания предмет на политическата наука, бихме могли да формулираме аксиомата, че политическа теория, която не цели усъвършенстване на съществуващата политическа действителност/система, не е научна. Оттук - и критичният заряд, който трябва да носи в себе си политическата наука. "Мъдростта" на стария мошеник Чърчил, че "Демокрацията е нещо лошо, но по-добро не е измислено", е обикновена демагогия. Ако нещо е "лошо", то трябва да бъде усъвършенствано или заменено с нещо "по-добро". Човешките дела са винаги несъвършени, но също така подлежат на непрестанно подобряване.

II. Бягството от съществените обществени проблеми не е български патент. Едва що заявила своето съществуване след Втората световна война, политическата наука изживява перманентна криза. Видима нейна страна беше суматохата около тезата за "Краят на историята" на Франсис Фукуяма. Претенцията на Запада, че развива политическа наука, се сблъска с безпардонната теза, че след рухването на съветския блок (комунизма) политическото развитие в историята е приключило. Предстои икономическо, техническо, културно и т.н. развитие, но в рамките на вечната и неотменима либерална система. Самото поставяне на тезата разкри абсурдността й. И много автори отговориха (методологически) с твърде общи (макар и верни) приказки: че историята няма край, че развитието не може да спре и т.н. Но никой не се осмели да каже, че Фукуяма изведе до логичен край това, което беше същността на западната политическа мисъл след Втората световна война (вж. и афоризма на Чърчил). Крайната егоцентричност, неприемането на алтернативно мнение, моралният - а в годините непосредствено след войната и открито физически - терор над инакомислещите на Запад много напомнят положението, което съществуваше в бившите социалистически страни. Ако българската политология се занимава единствено с политическа конкретика и й се вижда трудно да обобщава, то западната либерална политическа наука, и то при най-добрите си представители, е успяла да се издигне до едно средно равнище на анализ, засягащо отделни понятия и страни на политическата система. Например изследването за политическите партии (М. Дюверже), на политическата култура (Алмънд и Верба), многобройните изследвания на политическата социализация и политическото поведение, на понятието за власт и др. Това средно равнище на анализ, свързано преди всичко с бурното развитие на социологията от последните десетилетия, разбира се, е много ценно, но то губи смисъла си, ако не е изведено до една концептуална схема за функциониращата политическа система и нейното влияние върху обществото. До такава цялостна модерна политическа концепция западната политология - и преди всичко западната "либерална" политология - не успя да се издигне. Това, което всъщност господства в западните общества като глобална политическа теория, е един анахронизъм от ХVII век, често служещ си с откровено религиозни аргументи. Думата ми е за Джон Лок и теориите за естествените права, обществения договор и разделението на властите. Дъвкани и преповтаряни вече столетия, извадени от историческия контекст думи, превърнати в наукообразни понятия. "Бог ни е създал равни, надарени с неотменими права", казва Лок. Колко неистина има в тези думи, легнали в основата на нашата политическа система! Нито ни е създал бог, нито сме равни, а за "неотменимите" ни права (живот, свобода и собственост) да не говорим.
Слабото място на западната политическа наука след Втората световна война е, че успешните изследвания в отделните области не служат за формирането на цялостна политическа концепция, а една овехтяла теория се използва като идеология, ограничава развитието на науката. По какъв начин идеята за обществен договор се свързва с историческата наука? Как концепцията за вродените права се отнася към откритията на модерната социология за ролевото поведение и социализацията? Никой не може да даде смислен отговор на тези въпроси, пък даже не се и опитва. Може ли концепцията за разделението на властите и обществения договор да формира политическа система, която да осигури ефективно развитие на икономиката, възпитанието и образованието на младото поколение? Никой не поставя въпроса как тази концепция се отнася към ефективното функциониране на социалната система. Някой изследва ли резултатите от функционирането на либералната система в България през последните почти 15 години именно от тази толкова важна за науката точка - практическите резултати?2

III. В чисто научен план пък стои въпросът може ли либералната доктрина да служи като метод за познание на новите обществени явления, да има някакъв евристичен заряд? Аз казвам - не може! И то е очевидно от следния факт. Има две явления от кардинално значение в съвременния свят - кризата на Запада и Китай - за които западната политология с години демонстрира, че не е в състояние дори да постави въпроса, а камо ли да ги анализира.
Сегашната политическа наука на Запад ("научният" либерализъм) отчайващо прилича на своя братовчед - научният комунизъм - по абсолютната си безпомощност да даде диагноза на кризата в западните общества и да посочи изход от нея. (Да си спомним за дискусията от времето на перестройката - "Има ли кризи при социализма?". Докато се решат да я започнат, и "социализъмът" си отиде). А криза в западните либерални общества има! Преди всичко морална - на ценностите и културата, но все повече кризата се очертава и като икономическа. Икономическият растеж в Германия през 2003 г. е отрицателен (- 0,1 %)3 (най-лошият икономически резултат от 10 години). Почти същото е положението и във Франция (растеж от 0,1 %; бюджетен дефицит от 4,2 %), а безработицата е 8% средно за ЕС.4 Следствие на тези резултати и двете страни не са в състояние да спазват изискванията на Пакта за стабилност. Това застрашава самото структурно изграждане на ЕС. В образованието пак Германия не е в състояние да подготви необходимите кадри за електронната си индустрия, а около 4 млн. възрастни германци едва знаят да пишат и четат.5 Кризата е също правна и политическа (наркоманията, престъпността, корупцията, неспособността да се изгради структурата на Обединена Европа. Само маркирах този въпрос, изцяло пренебрегнат от "науката", която трябва да се занимава с него. И ако някой все пак го е засягал, това са били не политолозите, а историците. Ето какво пише през 1992 г. Жан Батист Дюрозел, един от най-авторитетните изследователи на съвременността: Грешах изцяло, като казвах, че западният свят "бавно излиза от икономическата криза" и живее в "летаргия". Оказва се, че днес икономическото, финансово и валутно положение само се изостря, а "летаргията" понякога се превръща в силни сътресения; неговата (на западния свят - бел. авт) немощ нараства, включително в Европа. (Из предговора към 11-ото издание на "История на дипломацията".) Няма какво да добавим, освен че нещата са се задълбочили още повече.
Ако Западът живееше сам, изолиран от останалия свят, или без конкуренти в него, както Древният Египет, то и той би могъл да просъществува хилядолетия, самозалъгвайки се с приказки за вродени права и обществен договор. Лесната победа над един илюзорен противник (наследилия сталинизма брежневско-живковски социализъм) го главозамая. Той така и не разбра как пред него се изправи една наистина велика сила - Китай.
Китай - това е големият въпрос на нашето време. Днес, според една от прилаганите методики за изчисление, по своя БВП той вече е на второ място след САЩ; средногодишният темп на развитие за последните 20 г. е 10%, като след 2000 г. темпът на развитие на висшите технологии е с над 20% годишно; Китай има най-големия валутен резерв в света, а през 2003 г. излезе на първо място в света по обем на чуждестранните инвестиции. Да добавим, че същата година Китай стана третата страна, изпратила космическа ракета с човек на борда. Някои по-проникновени западни икономисти (но пак не политолози) пресметнаха още през 90-те години, че около 2020 г. Китай ще изпревари САЩ по обем на своя брутен вътрешен продукт.
Китай е вторият кардинален въпрос, на който съвременната западна политология не може да даде смислен отговор. Но хилядолетната човешка традиция ни учи, че този, който не осмисля действителността, впоследствие се сблъсква с нея. Китай за западната политология е като жирафа за шопа - няма такова животно! Остава да видим последиците, когато под натиска на китайската конкуренция започне да рухва монополът на западното производство, започнат фалитите, безработицата и ...техните политически последствия. А че това не е само мрачна фантазия, ни подсеща състоялият се наскоро фалит на "Грундиг", най-мощната някога европейска фирма за радиотехника.

IV. Говоренето за Китай като за комунистическа държава в западната политическа наука (и в нашата съответно) и в журналистиката демонстрират интелектуалната немощ на политическата наука в либералния свят. Кое, бих попитал, е комунистическо в съвременен Китай? Сигурно ще ми отговорят, че там има комунистическа партия, портрети на Маркс и Ленин и т.н. Очевидно е, че съвременните политолози характеризират Китай като комунистически поради външни белези - поради формата, видимостта, която често е привидност. Но каква наука е това, щом подменя съдържанието с формата и привидността.
Комунизмът в Китай отдавна си е отишъл. От последния конгрес на ККП в нея започнаха да приемат и капиталисти. Тези дни промениха китайската конституция и вписаха в нея неприкосновеността на частната собственост. Капитализмът днес е основна икономическа и социална съставка на това, което поради глупост наричат комунистически Китай. Китай върви по своя път, започнат от Дън Сяопин, интуитивно - чрез метода на пробите и грешките. Този път дължи успеха си на прагматизма в икономиката и на прагматизма в политиката, който караше китайските ръководители да съхранят политическата стабилност, опирайки се на големите възможности на тоталитарната система и отказвайки да започнат теоретичен дебат, който би дестабилизирал обществото. Марксизмът, без да е преоценяван, тихомълком е подменен с един стихиен нетеоретичен национализъм. Този политически маньовър (историята вече му е поставила отличен) обаче не може да продължи вечно. Стабилното развитие ще изисква все по-голямо развитие на социалната наука, т.е. на социологията, и формулирането на собствена политическа концепция - идеология. Именно това е големият проблем в бъдещото развитие на Китай. Ще съумее ли ръководният елит да формулира собствена политико-идеологическа концепция, без каквато бъдещето стабилно развитие на страната ще бъде застрашено?
Явно е, че пред политическата наука, противно на предразсъдъка на нашите политолози (всичко в политологията е отдавна открито), стои огромно предизвикателство - да се осмисли световният политически опит и да се формулира модерна политическа теория за съвременността. Човечеството вече разполага с необходимите инструменти. Социологията на малките групи придоби през последните десетилетия в САЩ и Европа забележително развитие. Големи успехи постигна и историческата наука, притискайки все повече белите петна в историята на новото време. Всъщност анализът на историята с методите на социологията ще даде ключа към загадката.
Бих казал, че за решаването на тази задача политолозите от бившите социалистически страни имат едно значително предимство пред колегите си от Запад. Те са имали шанса да живеят в две глобални политически системи (комунизма и либерализма) и да ги познават отвътре. Те са имали и предимството да видят отвътре как се срутва в съзнанието на хората авторитетът на една политическа идеология, считана с десетилетия за непогрешима. Т. е. те са прескачали вече бариерата. Останалото е въпрос на анализ и синтез.

Румен Дечев


Румен Дечев е роден през 1956 г. в София. Работил е като учител по история в 97 ЕСПУ - София. Бил е главен асистент по политология във ВА "Г.С. Раковски". Преподавал е политология в УНСС и Нов български университет. Понастоящем работи в издателство КАМА. Член е на Българската асоциация по политически науки и Дискусионен клуб "Паисий Хилендарски".
Този текст по наше мнение повдига важни въпроси около политологията, нейните граници и възможностите й да осмисля ставащото. Погледът отстрани, непрофесионалното говорене имат понякога предимството да хвърлят различна от обичайната светлина върху предмета.
К





















1. Математиката например възниква в Древния Египет, за да обслужва землемерните, мелиоративни и строителни дейности, характерни за цивилизацията по поречието на река Нил. Арабите по-късно измислят цифрите не защото са араби, а защото по това време са основен посредник в търговията с Индия. А търговията изисква смятане.






























































2. Ще ми се да припомня критичния начин, по който Айнщайн се отнасяше към своите изследвания. Когато формулира общата теория на относителността, той я приема единствено като хипотеза и определя три независими и крайно сложни, изискващи години за реализирането им експерименти, за да се съгласи с валидността й. Нищо такова няма да намерите нито в западната, нито в източната либерална "наука". Но ще намерите безкраен низ от морални аргументи и поучения, много забранени теми и автори, премълчавания и чести фалшифицирания на историята, които да служат като аргументи. Като че ли става въпрос не за наука, а за някакво теософско учение.





































3. Данни от 15 януари 2004 на германското статистическо бюро.


4. Вж. Le Monde, 14 януари 2004


5. Journal of Historical review, 17/6 (nov. dec., 1998)