... И реформата не става, защото няма заради кого да стане...
- Докато уговаряхме интервюто, пишехте доклад за Световната банка, свързан със заема за образованието. Какво написахте?
- Истината в няколко варианта - нещата ще станат още по-зле, ако не се направи това и това. А именно - ако не се смени системата на финансиране, ако не се реагира на демографските изменения с нов начин на определяне на броя студентски места, ако не се избегне хабилитационната криза в университетите, ако не се въведе информационна система за актуално състояние на ресурсите, системата на държавно висше образование ще се разпадне докъм 2015 година. Ще се спасят няколкото определящи нормите й столични университета - нашият, техническият, медицинският и отделни факултети на УНСС. Останалите ще продължат да креят като пазар на дипломи и крупни работодатели в градовете си. Не броя изкуствата, защото те са особен случай. Не може да се разчита на сериозни частни инвестиции нито от институции, нито от отделни лица, поток чуждестранни студенти няма да залеят страната, най-добрите български средношколци няма да учат у нас, ще се постави под съмнение стойността на докторантурата, защото ще са все повече онези, които ще си плащат за написването й от специализирани фирми. Сега услугата върви около 1500 евро за хуманитарния профил.
Това е доклад по частта, за която няколко души трябваше да изработим заедно с финландски колеги модел за ефективно разпределение на ресурсите. Другите два компонента на проекта за висше образование бяха за кредитната система и за създаване на едно ресурсно звено, което чрез конкурентни проекти ще финансира различни дейности в университетите. Струва ми се, че предлагаме добра за сегашните условия система, която, ако бъде приета, ще повиши значително ефективността в разпределението на средствата във висшето образование. Става въпрос не само за финансови средства, но и за всичко онова, което влиза в представата за капацитет на висшето образование у нас. Този капацитет, общо взето твърде нисък, страда от две тежки кризи: едната е демографска, която нямаше да е толкова страшна, ако не се съчетаваше с криза в качеството на основния образователен ресурс - хората. В ниските нива на българската образователна система има все повече и повече деца, които няма да покрият дори принизените изисквания за средно образование. Това са огромна част от малцинствените групи, главно роми, но и турци, а сред тях, пък и сред българите, се прокрадва най-опасното според мен - постепенното изключване на жените от високите нива на образованието във фундаментални научни дисциплини. Това е и втората криза.

- В какъв смисъл изключване на жените?
- В буквален - за много жени вече образованието не е ценност, те могат да се реализират доста по-добре и без него. Има твърде скъсени представи за жизнен успен и планиране. Животът не е GSM, SMS и конкурс за красота, но се натрапва, че е главно такъв - вижте бодрите реклами. Поне 40 % от момичетата не са мотивирани да завършат средно образование, за да учат нещо друго след това. Ако го завършват, то е формално и празно. Ако някой си направи труд да влезе в големите гета - Столипиново, сливенските...
- ...видинските...
- ...видинските не са толкова зле, ако вярваме на Ферхойген, софийското "Факултето" - Горки би мечтал за такъв университет - по което и да е време, ще види маса деца, които стъпват в училище, за да дадат бележки на родителите им за "обхванатост". Голяма част от тях са 15-,16-годишни момичета, които не са ходили на училище, но държат в ръцете си бебета. Те са второто поколение неграмотни български граждани, и то неграмотни не само в техническия смисъл на думата, но някои от тях са и алалични, не могат да говорят извън позивите за глад и болка. Ако влезе в дискотеките, ще види нещо подобно, но без бебета. Или конкурс за асистентско място в Софийския университет, специалност "Европеистика", немски език - нула кандидатки. На другата сутрин дописка, естествено в "Труд", на конкурс за танцьорки в "елитен фолк-клуб дефилираха 200 топ-красавици"" - sic!, както пише Вл. Ил. Ленин. Не че искам да драматизирам, но това е маса, която подпира системата на образованието - откъм бъдещето.
- Включително висшето?
- Да. В тази система на висше образование, в която ние съществуваме (и като че ли не искаме да забележим хаоса отвъд нея), пък е заложена обърнатата фуния на тесния вход и широкия изход, откъдето излиза другата голяма маса, която приема - и й приемат - само дипломата за реалност, не и знанията. Почти както прословутият "обхват" на ромите в образователната система и нормираните паралелки, без интерес какво точно е станало покрай формалното броене. Тъй като финансирането на висшето образование е обвързано преди всичко с единица студент, тъй като няма строга система за отчет какво става с дадените пари по-нататък, когато студентът се отвърже, почне да се прехвърля, отпада, прекъсва, напуска, то университетите са заинтересовани да имат на входното ниво достатъчен брой студенти, за да си запълнят държавната поръчка, но какво става иначе със самото образование, много-много не ги засяга. Излизат повече, отколкото са влезли, което е необорим довод, че трябва да се увеличават местата за прием. Това е проблем не само на бакалавърската и на магистърската степен; това е проблемът най-вече и на докторантското обучение, доколкото с него трябва да се възпроизвежда системата. Няма - не зная да има - прецедент някой да е върнал стипендията си, защото не е защитил или са му провалили защитата. Не повече от 10 % от докторантите у нас защитават в срок, поне 50 % изобщо не стигат до защита - стоят си освободени с "право за защита" докато са живи. И си се трупа масата средства, изсипани в системата на висшето образование - от бакалавърско до докторантско ниво - която се разширява от Петрич до Силистра и от Видин до Малко Търново на фона на оплакванията, че нямало достатъчно финансиране. Пресечна точка на линиите е пък Велико Търново, чийто университет "Св. св. Кирил и Методий" се прочу с центровете си из страната, даващи висше, божем, образование. Да видеха, светите братя биха си взели нимбовете и беж към Моравско да калесват Иречек да модернизира образователната ни система. Смисълът на нашия проект беше да се направят достатъчно ефективни стъпки, за да може това положение да се промени и Кирил и Методий да не бягат.
- Има ли шанс за промяна?
- Боя се, че много трудно ще стане. За това трябва политическа воля, а тя тук е престижно-корпоративна, свързана с откриване на все нови и все необходими висши училища и хитроумни специалности. Много се дърдори за качество на всички нива, но добър съвет е да се върнем дори към времената на социализма, когато качеството го мереха на първо, второ, трето, а имаше и световно равнище. Сигурно може да говорим за високо качество на българското образование и наука по отношение на някои области, но като цяло то е ниско. Препоръчителните тарифи за експертна дейност безстрастно доказват това: българските експерти биват заплащани най-ниско в Европа по една проста причина - като индивиди са много добри, имат опит в ненормална среда, имат постижения в областта си, работят под натиск, но като организирана група трудно стигат до резултат, който работи ефективно и предвидимо добре. Донякъде тези неща - наред с потежността на администрацията, случайният избор на чужди партньори, смяната на задачите - доведоха до прекъсване на заема и прехвърлянето му във форма, при която контролът отива към парламента. Зад това вероятно има и чисто политически съображения, но лично за мен е форма на недоверие на законодателната към изпълнителната власт. Независимо от това има няколко сериозни резултата. Първият е предлаганата кредитна система за подпомагане на студентите. Почти навсякъде държавата намалява прякото финансиране на висшето образование, търсят се форми, обикновено чрез заемни дейности, да се прехвърли значителна част от това плащане на образоващия се. Например правителството на Тони Блеър аха да падне при подобен опит. Вторият резултат е нашият - обилен справочен материал за обучение и работа с ефективни средства за финансиране, модел на информационна система, която е първа стъпка към национален регистър на студентите, система за договори между университетите и държавата, изисквания за публичност на бюджета. Някой може да изреве, че това е нова форма на полицейщина и проследяване, но въпросът не е в псевдодемократичните плачове. Държавните висши училища се издържат от бюджета, редно е да се знае за кого, за какво и как се харчат тези пари.
- За какво все пак се харчат тези пари?
- За заплати и поддръжка на една неразумно голяма и празна вече учебна база, за научна дейност на преподавателите - пожелават се 10 % от средствата, реализират се около 1 %, за пет-шест книги годишно на специалност... В абсолютни цифри нещата са драматично зле, унизително зле - цялото висше образование в България се финансира горе-долу колкото оборота на голям виенски супермаркет за година или далаверата на Киро Японеца за петилетка. 300 милиона лева със зор се достигат за всички университети и БАН. За приоритетността на висшето образование говори и симпатичният факт, че единствено субсидията на Софийския университет - тази година е 30 милиона лева - се доближава до субсидията на БНТ - тя е 49 милиона с право на реклами. Е, по-малко е от субсидията на цялата академия на науките - тя пък е над 54 милиона лева. Но това е тема, която не ми се захваща, не че не ми се заяжда с телевизията, която изобщо не гледам и вероятно пропускам неща, за които тези пари си струват. Включително и за образователни дейности. Една госпожа ми каза, че даже можело да спечелиш доста, ако им се обадиш по телефона и познаеш кой е автор на "Под игото". Сигурно е оправдано - Софийският университет и без субсидия ще си намери парите, докато телевизията, оставена на гол пазар и с такси на случайно гледащите я, току-виж загаснала. Загуба велика, както казваше Иванчо Йотата. Та затова законодателят мисли социално и крои такъв бюджет. Накъсо: бюджетът в България се публикува всяка година. Липсата обаче на интерес към съществените неща води до там, че у нас с четенето му се занимават онези, които имат интерес след това с неговата злоупотреба, ако мога меко да го кажа...
- Много интересна теза...
- Реалността е интересна. Божем образованата национална съвест, интелигенцията все с ей-такова "И", която много обича да говори за всякакви неща, не си прави труда да разгърне и да види публикувания в "Държавен вестник" в края на годината бюджет и да попита къде и за какво ще отиват парите на народа, напоследък с малко "н". И тъй като аз гледам парите главно за университетите и за науката (да повторя, тук се включва и Българската академия на науките), изведнъж виждам сума, която е самоосъждане по самопризнания на иначе будното ни общество. Ако човек направи едно изследване, тази сума е поне 5 пъти по-малка от цената на колите, които съпровождат българските абитуриенти по време на майските им шествия. Сигурно това няма нищо общо с точната социология на нашите маркетингови агенции, които не си играят с такива прости сметки, но ще го съобщя, а ако искате, вярвайте. Тази година пред ресторант "България" на 24 май, между 19 и 20 часа, минаха 98 мерцедеса, BMW-та и джипове със софийски номера, чиято средна стойност на око - дори крадени и наети - е горе-долу колкото издръжката на Архитектурно-строителния университет за цяла година. Барабар със заплати на чистачки, студентски стипендии, средства за ремонт и нормативни злоупотреби. Иначе обичаме да крещим, че нямало пари за образование. И тук темата, която Георги Каприев донякъде засяга - големите драми и трудности в нашия т.нар. преход бяха свързани с това, че у нас изчезна задължителният за редица дейности аскетичен етос - труд, образование, наука, изкуства, спорт, приятелства. Под аскетизъм разбирам съзнателното отказване от някакво жизнено или битово предимство за сметка на някой друг или с оглед на по-висши от тукашното съществуване ценности. За да се образова, човек се отказва от настояще, влага не само средства, но и време. Работното време на един добре учещ се ученик, студент, докторант е много по-тежко от работното време на всеки, който 8 часа се труди в което и да е учреждение. Но това работно време, този отказ от пряка полезност и изпъкналост минава за неработене, което е укоримо и неразбираемо не само откъм корекомските представи за социалистическо потребление и показност. То е укоримо и от онези търсачи на спектакуларни постижения на българския гений, които в лицето на Съюза на издателите на вестници повдигат самочувствието на читателите си, че еди-коя си световна промяна била предизвикана от българин. Което не им пречи да изтъпанват българки - като ялови жребици от развъдник - за пример на жизнен успех, който няма нищо общо с образование, а с хирургическо преобразуване на телесни форми. Това е отговор на въпроса "Що е Просвещение като публична изява на мислещия разсъдък за правилното състояние на нещата?". Къде ти тук Томазиус, Волф и Кант, къде ти онази 300-годишна традиция на публичен отчет в една вестникарска страница на образователни разходи, която може да свали правителство или да смени ректор?
- Добре, трябва политическа воля. А обществена воля, народоволие, нека го кажем така?
- Под политическа воля разбирам това, което изразихте като народоволие. Политическото - тук има в известна степен и професионална девиация на разбирането - е съ-в-местно-добро-съ-съществуване, полисът. Политическа воля и обществена воля аз не мога да различа. Лошото при нас е, че т.нар. политическа воля се асоциира с действия на хора, които бяха натоварени по служба или се самонатовариха по илюзии да оправят общите неща на обществото, следвайки добрия завет на Троцки, че "Който разпределя, колкото и справедливо да го прави, най-вече не забравя себе си". Една хубава политическа програма може да се напише много лесно. Но когато изтънява критичният човешки слой, който би могъл да я последва, тя си остава литературен израз на чистата съвест. По същество това е критичната маса на хората, които самоотвержено следват жизнения си избор и могат да се оправят без преки намеси на държавата. Мисля, че у нас тя започна да изтънява до изчезване при приемането на Живковата конституция.
Демографски това съвдпада с физическото изчезване на онези, които носеха спомена за своето самоосъществяване като средна класа. Това са нашите баби и дядовци, родени в началото на века, живели някъде около 10-12 години в състояние на едно еуфорично натрупване, след това съсипани по време на Балканските и Световната войни, съвзели се някъде между затегналата се гражданска война и 30-те години, след това отново опитали да направят нещо около 50-те. Те умряха след отчуждаването на къщите им и появата на панелните квартали. С тях умря моралът на вярващия в себе си човек. Мисля, че изчезна тогава, когато навлязоха поколенията, които бяха възпитавани в идеалите на социализма, но не вярваха в самия идеал. Това продължи и след 89-а година.
Косвена проява това има и сред т.нар. хуманитарна интелигенция - всички, които дотогава добре си живееха с марксизма, се сбогуваха с него и заедно със справедливия си гняв към тоталитарния социализъм изхвърлиха и онази културна традиция на протест, който идваше от самия марксизъм. Та нима цялата европейска традиция - философска, икономическа, историческа - да не навлезе през неговите цедки у нас? Че са пруско-руски, няма съмнение, както няма съмнение, че покрай него у нас се доукрепи едно световно-историческо самочувствие, което продължава и днес.

- Това ли беше българският модернизационен проект?
- Това беше изкривеният модернизационен проект, изкривен вътре и в самата страна. Особено пък около 1981 година, драматична за научните институции и славна с 1300-те години. Тогава спряха абонаментите за научните списания, които малко или много идваха в българските библиотеки от чужбина. Парите по второ направление бяха нужни за по-важни неща - за строежа на НДК "Людмила Живкова" например. Не бих казал, че е било съзнателно и злонамерено, макар да беше престъпно прерязването на онази струйка, която течеше по международен научен обмен. Лично е, разбира се, субективно е, защото тогава почнах работа в университета, но да спрат абонамента за Kantstudien, да разрушат един типичен квартал в София, да сложат там една огромна зала с много фоайета, чиято поддръжка изисква, общо взето, доходът на един среден окръг по времената на социализма, за да се радват грандомани на конгресите си, е престъпление. С взлом против здравия разум.
- НДК - надгробна плоча на международния научен обмен...
- Не че искам да го събарят като мавзолея, но нека стои и като такъв паметник - поне за мен е такъв - кражба с взлом на здравия разум. По същия начин, по който пак в онези времена разликата между село и град се преодоляваше с жилищен комплекс под формата на 3 панелни блока. Самото общество тогава не намери у себе си критична сила да заяви, че това е безумие дори и с оглед на социалистическата ортодоксия. То не вярваше на нея, но се разпищолваше като световен фактор и знаме на мира из цялата страна. Никъде няма в Източна Европа такава силно панелизирана страна, каквато е България. Силно панелизирана в онзи стандартизиран смисъл, който обаче създава илюзията за някакви битови предимства. И никъде нямаше такова безболезнено отказване от интерес към битието на онова, което крепи хората в тяхната реална общност - къщата, училището, семейните спомени и общите им книги.
Та така пресъхнаха библиотеките, обаче дрънчаха камбани на мира, предаваха се възторжени срещи с рекламирани творци по света и у нас и интересни разговори за твореца и огъня в него. Метафорите занастъпваха из Отечеството - без разлютена милиция, а такива едни добри и кухи.
Въобще не е за чудене, че сега се откриват много университети, много специалности, но ако ги попитате какво трябва за това учреждение, тутакси отговарят: "'Ми трябват ни сгради, преподаватели, трябват ни студенти, трябва ни бюджет". А това, че трябват и книги в библиотека, абсолютно не им минава през главата.

- Има ли нови постъпления?
- Има - дарения и случайни постъпления - 1000 лв. за специалност годишно. Било имало компенсиращи средства. Компютри имало - няма! Т.нар. хуманитаристика, където, разбира се, влиза и философията, е и носталгична дейност, тя не може да мине без съприкосновение, и то буквално, реално съприкосновение с историята чрез текста и книгата. Тя не може да мине без преводите си, без онова безсмислено за много хора самоотвержено занимание с Кант или Аристотел тогава, когато гражданските съвести скачат навън с: "Ние сме за Иван, ние сме за Жан!". Но очевидно може. Примерно, нито във Велико Търново, нито в Благоевград, нито в Пловдив, където има Философски факултети, може да намерите библиотечен фонд, в който да ги има книгите по теми, които номинално са в учебния план.
- Как тогава се справят студентите?
- Не се справят! Минават или с преразказ от страна на преподавателя, или с няколко универсални справочни издания. Не е речено всеки да се занимава, както се казва, фатално и фундаментално с философия; тя съществува не за милиони хора, но пък за културата на тези милиони съдим понякога и по това, че при някои от тях "Метафизика" на Аристотел се превежда едва в ХХI век. И преводът става личен подвиг, придърпващ всички към високата културна норма. Такъв превод-приобщаване е и това, което дава Цочо Бояджиев със "Сума на теологията" на Тома Аквински. Разбира се, това го казвам от позицията на просветител от пруско-руски тип, към което разклонение на европейската традиция принадлежи нашата хуманитаристика и един от нейните точни центрове - скромно това е Философският факултет на Софийския университет, а в него - катедрата "История на философията" с книгите, преводите и формата на езика на Цочо Бояджиев, Иван Стефанов, Георги Каприев, Христо Тодоров, Димка Гичева, Хари Паницидис... да спра, че ще стигна и до мене си. По външни обаче и чисто политическо-конюнктурни позиви този модел на тежки съдържателности, който се простира от Рейн до Амур, взе да се замества с проектно-инструктивна нагласа на мисленето, очевиден резултат на чевръстия прагматизъм.
- Както казва Георги Каприев: "пост-индустриална".
- Май не е и пост-индустриална, а конвейерна и според инструкция за успешна реализация.
- Научен тейлъризъм!?
- Нещо такова. То стана масова практика, дори се толерира: за да спечелиш някой проект, трябва да работиш в тази форма. Това е точно инстинктивно-тренингов тип, който явно има своя източник в семплия бихевиоризъм, от друга страна е малко по-очовечена форма на изкуствените рефлекси при кучето на Павлов: проектният стимул предизвиква слюноотделяне и създава илюзия за засищане със значимост, по научната сцена се мотаят хора, които са представители на позитивното мислене, имат готов отговор за всичко и могат лесно да ви решат всякакви проблеми...
- Вие очертахте едно островче, една страна Аркадия, но другите какво правят - другите университети, БАН? Каква е и има ли я университетската воля, академичната воля за промяна?
- Какво да правят? Оцеляват, което е една твърде героична добродетел, защото запазва хората. Университетът не е длъжен да изразява изцяло интересите на онези, които се занимават с висшата наука. Университетът има и много други функции, едната от тях е да бъде брачен пазар, например. Нали трябва да се възпроизвежда ученото съсловие? За промяната - интересно е, че воля има, ала тази воля се блокира в разликата межу трактатно изразяващите се и визуално възпитаваното поколение, което доста по-бързо стига до ясен образ на желаното и много по-лесно може да напусне капищата на научното свещенодействие. Винаги е имало генерационни разлики; сега те са и в начина на разбиране, и в средствата на съобщаване, и в целите на заниманията. Това е процес не само в България, това е световен процес на изместване на волята към бърза реализация. И тя се намира, естествено, в Новия свят...
- ...номади, както пишат Бауман и Атали.
- И да, и не. Защото все пак са номади, които се ориентират по точни картинки тук и сега и мислят най-вече за себе си, не за племето. Да не говорим, че старейшините им изглеждат дълбоко архаични и понеже номадите са добре възпитани, ги третират като музейни предмети и не ги убиват ритуално. Това са хора, които много лесно напускат музея. И си тръгват, и реформата не става, защото няма заради кого да стане. Институцията застарява. Няма достатъчно храбри и смели хора, които като варвари да кажат: "Ние искаме това място!". Те просто не искат това място след време, те искат друго място в това време. В този смисъл и Университетът, и Академията започнаха да застаряват, застрашително да застаряват. Не само по манталитет, чисто възрастово застаряват. Затова и законите са старешки - тройни и постоянни йерархии за научни степени и звания, еднолична подопечност на докторантите, пенсионна възраст, тангираща към безсмъртие и сенилност, държавна поръчка, щатни места. После ходете разправяйте на кандидат-варварите, че в един университет или в един институт не е най-важно тъкмо счетоводството, а много повече научната себеотрицателност в името на общността. Която бива разделена и счетоводно - науката и парите за нея - в БАН; преподаването и парите за него - в университетите. Така малкото пари стават все по-малко.
- Избягаха ли, обезкуражиха ли се, примириха ли се по-младите?
- Някои си намериха по-достойни места, други се обезкуражиха, трети не срещат разбиране в самите институции и започват да бият главици в онази монолитна образователна постройка, която се крепи на чудо за здравия разум - липсва каквато и да е връзка между едното и другото образователно равнище, но пък има железни входни конкурси. Те се адаптират към по-горните равнища именно съобразно техните изисквания, което означава, че цялото ви образователно минало е било в голяма степен излишен труд. Пък и мъдрият законодател постановява, че никой не може да отмени решение на висшестояща инстанция и че даването на научни степени и звания е свързано с отчитането на морално-политическите качества на кандидата.
- Продължава да стои!?
- Естествено, стои. За жалост на ирониците, които четат закони, махнаха верността към социалистическите идеи...
- Е, чак и това да го има!...
- Ами стоеше си! В най-плътното управление на Иван Костов си стоеше забит този член, но се случи някой да го прочете. Същата работа като с бюджета - може да злоупотреби оня, който чете сериозно. Иначе нормалният човек се смее - до плач. Някой легитимист, като види този член, ще каже, че г-н Митко Новков не е никакъв учен - няма морално-политическите качества, защото неморално се развежда, за да се ожени за докторантката си, политически неправилно пише във вестник "Сега", неразбираем е за масите и темата му няма нужната мобилизираща ефективност с оглед на евроатлантическата ни ориентация, понеже се занимава с алтайски езици. И прас - провалят го с 12 бели бюлетини, а после цялата комисия, понеже гласуването е тайно, му казва: "Какво стана, братче, пуснах за тебе, ама сигурно другите..."
- Е, нищо от това не е така с Митко Новков.
- Добре де, нека да е с Новко Митков. То не беше така и с Георги Каприев, ама отгърмя при първия си опит да става професор. С десетина книги, включително и в Германия, ама млад, неукрепнал още из коридорите, морално неустойчив, щото пише за театъра на някакви си Теди-Московци и средновековна философия без връзка с "реалната действителност", както се казва.
- Споменахте сблъсъка между поколенията, школи... В България като че ли няма хуманитарни школи? Защо е така? Малко е мястото ли?
- Не съм и сигурен дали е много плодотворно в тази посока да се мисли - защо няма школи... Те не стават насила. За да има школа, освен всичко друго - собствен предмет, собствен метод, медийни акции - трябва да има много силен морален ангажимент на хора към дадена тема, който се превръща и в ангажимент помежду им. И то не защото се обичат като приятели, а защото темата, която ги е събрала, ги ангажира жизнено. У нас може да се говори за кръг около някого, предполагащ много повече лични, приятелски, политически или дори полови връзки, но не единствено и само научни. Кръгът изисква пълно себеотдаване - изискване, което една научна школа не бива да има. Но тъй като моралният ангажимент между нас става много по-важен, отколкото ангажимента ни към предмета, всяко мръдване на личните диспозиции води до изцяло забравяне на предмета и оценка на чисто лични взаимоотношения. В този смисъл съм по-склонен да изповядвам не много здраво, но поне за мен убедително отношение, а именно, че образованието и науката са, първо, дейности сами за себе си, и после - заради другите и другото. Както поезията за поезията. Ефикасните дейности се извършват най-вече заради самите себе си. И когато се извършват така, могат да бъдат самоценни и жизнени. Самото им присъствие е дар. Ако не беше така, никое общество не би отделяло средства и за наука, както и никой в бедни общества не би се занимавал с видимо нелепи дейности в диапазона от морфо-синтаксис на алтайските езици до крива на смъртността в мравуняците. Стане ли така, че хората в съвместния си живот пренебрегнат важността на тези видимо нелепи теми с оглед на преките им нужди, те набързо ще пренебрегнат и основния ангажимент на съжителството си - мисленето за другия и за другите.

9 март 2004

Разговора води Митко Новков


Димитър Денков (1956, София) преподава история на философията в СУ "Св. Климент Охридски", където е завършил философия. Специализирал в Лайпциг, Загреб, Виена и Берлин. Кандидат на философските науки от 1986 с "Мартин Хайдегер. Онтология на трагичното", хабилитация по история на философията през 1992. Автор и съавтор на 4 книги, 3 учебника, 3 антологии и множество статии на български, немски, английски, руски и френски, превел е основни трудове на Хегел, Маркс, Хайдегер, Гадамер и др. Под негова редакция са "Тъй рече Заратустра" на Ницше, "История на Западната философия" на Ръсел, "Ерос и цивилизация" на Маркузе, "Тотем и табу" на Фройд, съчинения на Валтер Бенямин и др. Член на редколегиите на "Критика и хуманизъм" и "Ново време".
Разговор с
Димитър Денков



С този разговор продължаваме обсъждането на качеството на висшето образование и науката в България. Очакваме и други мнения.