Отиваме по дяволите!
- Поздравления за "Пупендо"! Филмът е създаден върху доста хлъзгавата тема за художника и властта, но въпреки всичко успяваш да изградиш анализ на соцвремето, без да се подхлъзваш в крайности. Любопитен съм защо пропусна образа на злодея-комунист? Той присъства във всички филми, обърнати към онова време.
- Не обичам много комунистите. За мен е важно не толкова зрителите да се идентифицират с персонажите, колкото да ги разберат. Еднозначните герои за мен са непонятни, пък и няма смисъл след краха на комунизма да се зъбим на бивши свирепи злодеи. По-лесно ми е да разкрия същината на даден проблем, когато разкривам човешката същност на участниците в историята. Не знам дали ти се е случвало да тичаш по стълбите на ескалатора в метрото и да се подхлъзнеш, но на мен ми се случва и то често. Аз винаги избухвам в смях в такъв момент и така разсмивам и другите пътници. От една страна, нямам вина, че съм се подхлъзнал, от друга имам, защото все пак съм бързал. И понеже съм просто момче от село, предпочитам да се смея, въпреки неловката ситуация. А що се отнася до комунизма, Петр Зеленка, чиято дипломна работа беше за Кърт Вонегът, развива теорията, че ако Вонегът се беше родил в Източния блок, отдавна щеше да има Нобелова награда за литература.
- Харесва ми богатството на полутонове у твоите типажи. Имаш ли някаква общовалидна рецепта, по която работиш?
- Това се получава, защото моите герои имат свои прототипи в живота. Ще ти кажа как режисирам: питам актьора, с когото работя, дали не познава някого, подобен на описания герой, и тъй като сценаристът е описал леля си или братовчед си, т. е. използвал е реален прототип, актьорът също припознава в типажа реален образ - баща си например. След това викам художника по костюмите и тримата заедно отиваме в дома на бащата на актьора, там преглеждаме гардероба, харесвам си едно кафяво сако и типажът е готов. Старая се във филмите ми винаги да присъства нещо лично. Ние не можем да ползваме американската матрица, за да бъдат филмите ни лесни за възприемане, а по-скоро начинът е в тази лична обвързаност на героя - от една страна с мен, а от друга, надявам се, с публиката. Трудно е да направиш комерсиални хитове, но е още по-трудно да се прецени какъв подарък за Коледа е толкова неподходящ в дадена ситуация, че да възбуди смях у зрителя.
- Доколко има бъдеще националното кино?
- Не вярвам да имаш задълбочен интерес към чешката фантастична литература, но със сигурност познаваш българската такава. Дори и да бях на нивото на Аки Каурисмаки като режисьор, пак не бих могъл да заснема неговия "Мъжът без минало". Единственият ни шанс е в личната ни оригиналност. Ако сме просто добри разказвачи, то нашето място е в Америка. Това е изборът за всеки от нас. Няма междинно положение, абсолютно безсмислено е да се правят американски филми в Чехия или България. Няма да можем да ги направим. Дори си мисля, че колкото по-странна и обвързана с националността е една творба, толкова по-лесно ще бъде възприемането й. Разбира се, ако поискам да направя романтична комедия, с която да шашна света, задължително трябва да я заснема в Холивуд.
- Имаш ли такива амбиции?
- Всеки има своите болни амбиции, но аз много обичам работата си, екипа си, актьорите си. С тях работя вече десет години. Всичките са ми приятели, събираме се, понякога ходим дори и на почивка заедно. Докато подготвяме режисьорската книга, взимам оператора и сценариста и заминаваме заедно накъдето ни видят очите - за Париж, да речем, после по време на постпродукцията пък, с монтажиста и главния актьор отиваме на остров Корсика. Наистина се обичаме. Но филмите се правят в Америка.
- Не съм съвсем съгласен...
- Това, че си ги гледал, потвърждава думите ми. Има и истинско кино в Америка - Уди Алън, Джим Джармуш, Спайк Лий...
- Джим Джармуш!
- Спайк Лий!
- Добре. Ходиш ли си често на село? И каква е ситуацията там?
- Моето село е прекалено близо до Прага, но аз пътувам из провинцията и впечатленията са ми понякога еуфорични, понякога потискащи. Но ситуацията не е тази, която познаваш от "Балът на пожарникарите" на Форман. Чешката република е много малка, но в нея има две националности: чешка и моравска. Аз обичам преди всичко Моравия - вино, католицизъм, съвсем различен от чешкия манталитет. Така че не мога да обобщавам. Във всяко село трябва да се търси неговата индивидуалност. Ако ти направиш филм за собствената си майка, това ще е добър филм и хората ще го харесат, защото я познаваш добре. Но, разбира се, можеш вместо това да заснемеш някакъв български уестърн, а да оставиш французите, които ще дойдат с пари и техника, да спекулират с майка ти.
- Без да ми се обиждаш, но защо темите на филмите ти са винаги толкова конвенционални? "Трябва да си помагаме" е за евреин по време на Втората световна война, "Пупендо" човърка във времето на комунизма, а "Юргани" пък е на фона на събития от Пражката пролет през 1968.
- Защо ме питаш стари неща? Все едно аз да те питам, ако си ходил с някоя Мира преди пет години, защо си го правил! Нищо не мога да направя - както за хората, които ме хващат пред салона с думите, че това е най-добрият филм, гледан от тях изобщо, така и за тези, които ми дават съвети как да променям нещо, снимано преди пет години.
- Казах ти, че не искам да те обиждам - така или иначе ти не оставаш в границите на конвенционалното.
- Мога да ти отговоря на въпроса: когато сценаристът на "Трябва да си помагаме" Петр Ярховски ми съобщи темата, по която пише, аз не проявих интерес. По-късно все пак прочетох сценария. И ми хареса. Беше парадоксален, а парадоксът е много добра основа за кино. А и киното се прави с пари. Ако на филмовите творци бъде дадена свободата, която заслужават, резонансът ще бъдат учудващ. Това се отнася не само за нашите държави, но и за големите - Франция, Германия, Италия. Никъде няма свободно кино. За нас е останало само да влагаме по малко смисъл в детайлите или да заминем за Лос Анджелис.
- Не ти ли е време за филм на съвременна тема?
- Вече приключих работата по него, но искам нещо друго да разкажа, няма да отнеме повече от две минути. Та като студент гледах много филми: български, руски, унгарски... И тогава се замислях, но наскоро ми се случи пак - гледах някакъв филм на английски език (аз не знам английски), много глупав филм, а после гледах един унгарски. И докато за английския ми се струваше, че говорят на моя език, от унгарския абсолютно нищо не разбрах. И осъзнах, че и за един индиец е същото - езици като българския, унгарския или чешкия му се струват еднакви и неприятни, а разбира английския, независимо че може би членува в някакъв индийски клуб против чуждите влияния, против английския, въпреки това той разбира този език. Знаеш ли какво означава това? Че ние отиваме по дяволите. Разбираш ли? Нашите филми не са толкова основни като филмите на Тарковски или на Бунюел. Ние сме обречени на загубена война с американската индустрия. Но когато от калното блато се вдигне знамето на Аки Каурисмаки!... Разбираш ли!

9 март 2004

Разговора води Никола Бошнаков


Ян Хржбейк е чешки режисьор, роден през 1967. Завършил е кинодраматургия в Чешката филмова академия (FAMU). През 2002 на 6. Международен София Филм Фест беше представен номинираният му за "Оскар" за чуждоезичен филм "Трябва да си помагаме" (Награди за най-добър филм от Ванкувър’00 и Сидни’01). С новия си филм "Пупендо" (Награда за най-добър филм Пилзен’03) режисьорът гостува на 8. МСФФ.
Разговор с
Ян Хржбейк