Направи си театър, лесно е!

Двете представления, които гледах миналата седмица, са "Дивите" на Театър "Сълза и смях" и Фондация "Псюхе" с режисьор Георги Къркеланов и "Кълбовидна мълния" от Иван Радоев на ДТ-Пазарджик, с режисьор Христо Бонин. В своята "несравнимост" те предоставят възможност за интересни наблюдения. Колкото и да са различни на пръв поглед, си приличат поне по три отличителни характеристики: първо, режисьорите им са актьори, второ, човек на другия ден трудно може да си спомни какво точно е гледал и трето, направени са с подръчни материали.
Всъщност три е произволно избрано число. В него няма нищо сакрално, защото би могло общите им места да се окажат много повече. Онова, което, обаче, ги прави не просто близки, а генетично, родово близки е липсата на въображение. Нищо, че "Дивите" се опитва да бъде романтично-ироничен ритмично-театрален етюд, а "Кълбовидна мълния" класически, психологически, литературен театър - и двете представления са удивително лишени от въображение. А ето нещо, без което произведеното дори с любов и всеотдайност, не може да "прескочи" в произведение, тоест в произведение на изкуството. Въображението на режисьора подрежда по определен, удивителен начин в пространството фигурите, от които се задвижва театралното представление пред нашия поглед. Тъкмо начинът, уникалната "сглобка" между образите в/на пространството и мислите, думите, откънтяващи в него, е случването на произведението. С което искам да кажа, че нямаше миг, предизвикващ удивление нито в едното, нито в другото представление.
Начинът, по който Иван Радоев показва драмата на чиновника, битовия абсурд, превърнал се в екзистенциален, е всъщност пиесата "Кълбовидна мълния". Дали днес чиновникът представя отделния човек и така става драматична фигура, както тогава, когато пиесата е писана, е отделен въпрос. Онова, с което обаче пиесата на Иван Радоев е жива, е тъкмо начинът, по който той показва бита, ежедневния, дребен бит, който убива междуличностните отношения. На сцената обаче начинът, по който се разгъва "действието", въпреки усърдието на актьора Тодор Танчев, е откровено битов. Тоест илюстративен, "отражение на действителността". И само ако човек се заслушва в текста, може да "отлепи" от плоското дъно на битовото мислене, на "отражението" и да "чуе" кога в текста влиза "кълбовидната мълния" на авторовото въображение.
Още по-учудващо е, че в "Дивите" (където добър актьор като Валери Йорданов е оставен на интуициите си) става дума за любов, нещо повече - за "любовта на живота", а на сцената за нея се "говори", тя се "представя" сладникаво, плоско, банално дори и за картинка към хит от българските "Топ-10". Отражение на баналността, вместо поне подтичване след въображението, отключено от избраните текстове. А ужким за това намеква режисьорът, като показва втория план на сцената и ретроспективни откъси в представянето историята на Рамадан (Валери Йорданов). В рекламния клип за спектакъла има повече ритъм и размах, отколкото в самото представление.
Като казах в началото, че и двата спектакъла са направени с подръчни средства, нямах предвид, разбира се, видимия недостиг на финансови средства. Би било вулгарно. Естествено имах предвид недоимъка на средства на моженето и въображението, функционирането на лесната логика "отражение на действителността", с която теоретично всеки може да си "направи театър". Представяте ли си такава рубрика: "Направи си театър, лесно е!"? Всъщност, няма нужда. Често, без дори да подозирате, я "четете" редовно по нашите сцени.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата