Бесове и бягства
Вече ми липсва валсиращата "шапка" на фестивала, липсва ми карамфилената реклама на Stella Artois, липсва ми премалата от филми и хора... Беше тръпно. Имахме шанса да видим почти всичко, случило се в киното по световните фестивали през последната година (плюс "залежали" заглавия и ретроспективи). Хитове, открития, издънки - близо 140 филма от 40 страни се наместиха според индивидуалните зрителски критерии. Двигателят на МСФФ Стефан Китанов и неговият екип вече нямат алтернатива - още преди да започне СФФ, шефът на НДК Христо Друмев обяви, че ще правят заедно и Киномания.
Между "Затоичи" на Такеши Китано и "Басейнът" на Франсоа Озон, селекцията на Кита ни заключи в алтернативното кино - сред минимализмите, в които екстремността е свързана с екзистенциалната безуютност, а индивидът е огледало на обществената параноя. Ако миналата година на екрана преобладаваха скромните житейски проекти, сега те са изтласкани от инерцията на механизираното живеене - рутинни детайли от всекидневието, апатия, комплекси, депресия, страх, агресия са сковали човека от Изток и Запад, Север и Юг. Световният хаос се е вклинил като безжалостна матрица в опитите на майстори и младоци да "запечатат" днешността, та дори и "матирана" през вчера. От видяното става ясно за пореден път, че хармонията е химера.
От 14-те заглавия в международния конкурс само 2 не бяха дебюти. От една страна, категорично се очерта "младежкият" му профил. От друга обаче, проблематиката и естетиката на състезателните филми се вписват в общата картина на киното, нарисувана от 8. МСФФ. Така че това ми дава основание да се опитам да обема видяното през цялостната фестивална програма. Единствената ми (извънестетическа) съпротива по отношение на конкурса е неговата селекция. Струва ми се алогично да се състезават вече прочути филми, като датския "Реконструкция" (голямата награда на Stella Artois) на Кристофър Бое (със "Златна камера" от Кан) или "Коктебел" на Борис Хлебников и Алексей Попогребски (с няколко награди от международни фестивали), за сметка на стабилни и свежи дебюти като френския "След като Отар замина" на Жюли Бертучели (вж. "Култура" бр. 13 от 2004), английския "Целувката на живота" на Емили Йънг или исландския "Нои Албиноса" на Дагур Кари. По-важно е, според мен, фестивалът да си изгради авторитет на откривател в международния конкурс и на осведомител - в основната и другите програми, както, прочее, постъпи Кита с дебютите на афганеца Сидик Бармак "Осама" (световен хит) и на руснаците Андрей Звягинцев "Завръщане" (изваян) и на Алексей Герман-син "Последният влак" (спорен).
Според видените филми бягството изглежда единствена алтернатива на механизираното битие. Реализирано или не, въображаемо или не, окончателно или не, то е центърът в заниманията на филмовите автори с параметрите на спасението.
Автомобили, мечти, багажници, травестии, камиони, целувки, спомени, лодки, видения, коне, бутилки, тирове, наркотици, влакове, самолети се превръщат в страдалчески криле, чиито махове най-често са обречени, но са изход от мижавото статукво. Road movie доминира на екрана като своеобразна жанрова "опаковка" на разните персонажни катаклизми в поне четири варианта. Първият - и най-трусовият - е заниманието с бежанци: многопрепятственото бягство на двама млади афганци от Пакистан до Англия ("По тази земя", реж. Майкъл Уинтърботъм, Великобритания); механизираната бруталност в трафика на хора из словенските "Резервни части" (реж. Дамян Козоле) и "Извара в мармалада" (реж. Бранко Джурич); мъжествената целеустременост на полякиня към Австрия в "Оцеляване" (реж. Рут Мадер)... Вторият - меланхолично-търсачески - е синовно-бащиното пътуване в руските "Завръщане" и "Коктебел". Третият - абсурдно-драматичен - е катастрофичното пресичане на бивша Югославия от самотен англичанин в "Целувката на живота". Четвъртият - остроумен вариант - е пилигримството на млад французин между континенти, власти, пиянства, приятели и... цигулка в "Санса" (реж. Зигфрид).
Моят фаворит е "По тази земя". С дигиталните си камери и перипетиите на двамата несретници, търсачът на предизвикателства Уинтърботъм за кой ли път доказва, че е майстор на кинематографичната органика: от неизчерпаемия ресурс стоицизъм на герои и изпълнители (Джамал Удин Тараби и Енаятулах), през трескавата визия до музикално-звуковата фактура. Потресно преживяване.
Друго пътуване, но във времето, технологиите и обсесиите на Питър Грийнауей, е "Куфарите на Тълс Лупър. Епизод 1: Историята за Моаб" - амбициозен философско-математически-мултимедиен опус за обиграване на историята от 1928 (откриването на урана в Колорадо) до 1989 (падането на Берлинската стена), за агресията от Уелс до Юта, през отварянето на 21 от 92 куфара... Най-изтощителното от всички пътувания. Успокоението е, че предстоят още 2 части?! Като стана дума за симпатичния авантюрист на Грийнауей, мъжете на екрана тази година са все така объркани, както сме свикнали напоследък, ала някак по-настървени в хетеросексуалните набези. Колкото и ефимерно да е бягството в любовта, то е красив повод за дишане, както е в сияйното хонконгско изящество "В настроение за любов" на Уон Карвай, в аржентинския филм-танго "Невъзможно" на Кристиян Паулс, в едрозърнестата датска енигма "Реконструкция", в уютната сръбска комедия "Любовни погледи" на Сърджан Каранович...
И стратегическо травеститно "бягство" видяхме: момиченце, нахалост маскирано като момче с цел оцеляване на семейството при талибаните "Осама"; момче, нагиздено като гейша с цел спасение и доволно от новата си самоличност в самурайската пародия "Затоичи"... А когато героят е гей, както е в холандската комедия "Зус и Зо" (реж. Паула ван дер Йост, 2001), булчинската рокля му пасва повече, отколкото на бившата му годеница.
Смехът обаче, като изключим дори най-черните филми от бивша Югославия, бе заглушен от насилието. Просмукало политика и бит, социум и индивид, елит и маса, в киното то вече не е просто жанрова норма, а страстна авторска рефлексия върху бесовете на времето. Откриваме насилието като: най-естествена човешка реакция ("Догвил", реж. Ларс фон Триер, вж. "Култура", бр. 12), разпищолен цинизъм из бивша Югославия на и след Милошевич ("Резервни части", "Кордонът" на Горан Маркович, "Лято в златната долина" на Сърджан Вулетич, "Професионалистът" на Душан Ковачевич...), нацистки гаври ("Тълс Лупър..." и "Розенщрасе" на Маргарете фон Трота), терористична разправа с Алдо Моро ("Добро утро, нощ" на Марко Белокио), талибански безчинства ("Осама"), патлашко детство на бразилското дрога-дъно ("Градът на бога" на Фернандо Мейерейес), руска вандалщина в Чечня ("Домът на глупците" на Андрей Кончаловски, вж. "Култура", бр. 20 от 2003), японско въздаване на справедливост през летеж на крайници ("Затоичи"), рани от шотландски хедонизъм ("16 години алкохол" на Ричард Джопсън), клаустрофобия от безутешието на исландска снежност ("Нои Албиноса" на Дагур Кари), паника сред параноята на немски ред ("Страх от изстрел" на Дито Цинцадзе), безнаказани психопатски убийства сред испанско благоприличие ("Часовете на деня" на Хайме Росалес), вихри в чешката черна борса ("Сама ръка не ръкопляска" на Давид Ондржичек), български наркодилърски шамари ("Мила от Марс" на Зорница София)...
Като изключим естетския експеримент на Триер, поредния интелектуален ребус на Грийнауей или карнавалния опит на Кончаловски, повечето от тези филми изопват с автентизъм - възприемаш ги като съсредоточени документални интервенции в мистерията на днешността, та дори някои от тях да са грапави (чак до прозявка).
Въпреки добрите филми, имам усещането, че киното (с изключение на Уинтърботъм и повечето балкански автори) продължава да си поема дъх от гонитбата на постмодерния вавилонизъм или пък на "Догма"-аскетизма. Решено да демистифицира аспектите на неудовлтеворението, то изглежда объркано, провиснало над междата между намерения и потенциал, реалност и фантазми, технологии и емоции, пари и компромиси. Киното сякаш чака Месията. (На този фестивал обаче той се яви в лицето на Ларс фон Триер и неговия бляскав концепт "Догвил" - манифест на безбожието, ъндърграунд на човещината.) Съвсем неслучайно из екрана прошумоляват сенките на не-забравените стратези на софистицираната филмова изразност: Куросава като сценарист на благородния "Морска стража" (реж. Кей Кумаи) или вдъхновител на първия (и взривен) костюмен екшън на Такеши Китано "Затоичи"; Тарковски като еталон за кино през кадрите от "Сталкер" и "Огледало" в елегантно-травматичния турски "Отчуждение" (реж. Нури Билге Джейлан) или като реминисценция в грациозната стихия на "Завръщане"; Антониони като настроение и ритъм в "Отчуждение"; Ален Рене като родител на екранното безвремие в датското предизвикателство "Реконструкця"; Ларс фон Триер като пионер на "Догма" в същия филм; Йоселиани като маг на френско-грузинския микс в прекрасния "След като Отар замина"; Алексей Герман като синовен и кинематографичен пиетет в кашлящия "Последният влак" (реж. Алексей Герман-младши)...
Нормално е при толкова много филми на екрана да се наслагват не само настроения и теми, а и персонажи. Така например десетки майки, през разни възрасти, възгледи и метаморфози, представят екзистенциални вариации на отношенията родители-деца (чепатата грузинска всеотдайница във френския "След като Отар замина", похотливата провинциална вдовица в английския "Майката" на Роджър Мичъл, фанатичната командирка в "Милуоки, щата Минесота" на Алън Миндъл, херувимната автомобилна жертва в "Целувката на живота", завърналата се тайнствена ирландска красавица от "Чудото" на Нийл Джордан, безобидната испанска домакиня в "Часовете на деня", безправната афганска медицинска сестра в "Осама", невръстната българска бегълка в "Мила от Марс"...). И тази година не липсваха чешити като умилителна съпротива срещу конвенцията (задръстеният шампион по зимен риболов на Трой Гарити в американския "Милуоки...", пенсионерът-акордеонист в немския "Шулце свири блус" на Михаел Шор, находчивият възрастен аутист в норвежкия "Кухненски истории" на Бент Хамер, вироглавият гологлав сънливец в "Нои Албиноса", наивният непукист в "Сама ръка не ръкопляска"...). Но ми липсваше "Елинг".
Лодки, коне, сняг, кучета, дъжд, вода, стълби циркулират като патрулни метафори в доста от филмите, а поне в четири от тях на цигарата е отредена ролята на сюблимен акцент: паника при майката от "Завръщане", еманципация при прелюбодейката от "Майката", екстаз при бабата от "След като Отар замина", приближение към другия при фотографа в "Отчуждение".
Тази именно евтина цигара, останала от отишлия си натрапник Юсуф, е финалът на филма. "Отчуждение" е един от бисерите на фестивала. Става дума за невъможно общуване между интелектуалец и плебей, т.е. полюсни културни модели, реферирани чрез опозицията Тарковски - Таркан. Филмът е своеобразно продължение на "Облаци през май" и на размислите на Джейлан върху философията на живота през почти невидимите детайли на съприкосновението с другия - от бита до изкуството. Ритъмът е плавно-поетичен, а звуковата фактура е убийствена: Бах, водни плясъци, градски шумове, човешки белези, мълчания, мяучене, порно... Изкусна работа.
В два от филмите откриваме директни препратки към Библията: "Догвил" и "Завръщане".
Двама актьори видяхме в по два филма в разни и силни превъплъщения: нашата млада Весела Казакова в дебютите "Мила от Марс" на Зорница София и "Шантав ден" на Силвия Пешева, и британския мачо Питър Мълън в "Целувката на живота" и "Младият Адам" на Дейвид Макензи.
И разочарованията като че ли се оказаха две, при това на майстори: "Розенщрасе" на Маргарете фон Трота и "Домът на глупците" на Андрей Кончаловски.
Тази година фестивалът натисна още по-яко газта към заветната цел - да се превърне в епицентър на балканското филмотресение. И чрез количеството филми, и чрез съседските заглавия и гости, и чрез подкрепящото начинание Sofia Meetings, адресирано към режисьори на втори филм (ако първият е прожектиран на СФФ), и чрез новия софтуер, Кита демонстрира размах и воля.
За пореден път открих, че най-вдъхновените филми са аксиоматично прости.

Геновева Димитрова



8. Международен София Филм Фест
(4 - 14 - 21 март)



Фестивалът докара в София световното кино. Арт фест, съвместно с НДК, и с подкрепата на десетки съорганизатори, спонсори, гости и многохилядна публика, сътвориха гигантско събитие. За втори път имаше международен конкурс за наградата на Stella Artois и български късометражен - за наградата на Jameson. Освен тях, фестивалът представи още 10 програми, сред които "Българско кино", "Балканско кино", "Европейски екран", "Уон Карвай", "Нийл Джордан и ирландско кино", "Рангел Вълчанов"...