Банализиране на агресията
Ескалацията на насилието във филмите, показвани по телевизиите, започва постепенно в началото на 70-те с въвеждането на драматургичен стереотип, сведен до клише. Добър човек бива въвлечен в тежка, непоносима за психиката му колизия и той решава да отмъщава. Този тип драматургия има образци. Разликата между масовата конфекция и образеца е малка и проста. В шедьоврите авторите не естетизират насилието и не му се любуват, за да внушат колко страшно трябва да бъде отмъщението. При шедьоври от ранга на "Седемте самураи" причината за насилие е спасението на малка беззащитна общност. Дилемата е животът на малките, добри, работливи, беззащитни хора срещу алчността на шепа разбойници. Проблемът е ще се намерят ли защитници, които безвъзмездно и безкористно да защитят правото им. При конфекцията не се търсят причини, а поводи за вехтозаветен гняв, водещи до реки от кръв. При едните имаме убедително и правдиво изградени характери, при другите - драматургични клишета. В единия случай има мъчително извървян път на филмовия герой до крайното решение след спорове и размишления, а при конфекцията - действие на човек-маска, изпреварващо мисълта... Ако изобщо маската може да мисли...
В класиката позитивните герои са трагически, защото съзнават какво извършват и трудно го забравят след това. Насилието е повод то да бъде заклеймено, отречено за пореден път. Доброто е победило злото, въпреки че е заплатило висока цена. В тези филми можем да говорим за послание, изводи и поука. В новата естетика (ако въобще правилата на елементарния маркетингов подход могат да се нарекат така) нещата стоят по различен начин. Насилието е повод да продадем някаква стока. "Всичко е продукт, който трябва да се продаде. Веднага!" - казват те.
Конфликтът между добро и зло преминава не през драматургично развитие, а през набор от проверени на пазара клишета, гарантиращи зрелище, но изключващи размисъл. Лошото е, че това се превърна в норма, стил на подражание за немалобройна аудитория от близо две десетилетия.
В България в периода на прехода "герои" станаха местните гангстери, натрупали бърза печалба от трафик на наркотици, контрабанда с петрол, търговия с жени и кражби на коли. Медиите с упоение отразяваха "подвизите" им. Телевизиите показваха погребения на т.нар. "борци". Неизменно едно и също - черни лимузини, мъже в черни костюми с черни очила. Всичко изглежда като гротеска на филма "Кръстникът", но без отстранение. Опечалени са само най-близките роднини, останалите играят неприсъщи им роли, запомнени от видеофилмите. Трагикомичен случай бе, когато "брат по оръжие" постави в ковчега на убития мобифон и по средата на опелото той започна да звъни.
Повечето от тези местни бандити са момчета от необразовани семейства, израсли в недоимък и без системно образование. Материалните белези на лукса, постигнат с лесно спечелени пари, е крайната им цел. Без възпитание, образование и култура, без ценностна система, те поглъщат евтина, главно американска видеопродукция и това е прозорецът им към света. Охотно се идентифицират с героите от тези евтини филми. Нямат друга идентичност, не могат и не желаят да имат. Основната им реализация се оказва медийното им битие. Парадокс, но истина. Поведението им е подражание на треторазрядни филмови герои и те го демонстрират в медиите, като компенсират по този начин липсата на своя идентичност. Персонажите от масовата видео- и телевизионна продукция са бандити, проститутки, манекенки, сутеньори, контрабандисти и наркопласьори. В техния свят те са фактор и следователно са натоварени с някаква, макар и отрицателна, стойност. В реалността те са комплексирани и дрогирани лумпени - масовка в режисиран от друг спектакъл. Те нямат съзнание за бъдеще и минало, което да ги идентифицира и обвързва с някаква ценностна система. Отсъствието им компенсират с настоящето, което прилича на просташки екшън-филм. Ден след ден. Докато ги убият.
За съжаление, телевизията и видеопродукцията имат огромна вина за това. Продуцентите на масова продукция изграждат филмите по естетическите закони на анимационния филм, т.е. на невъзможното в реалността. Героите понасят свръхнатоварвания, оцеляват в невъзможни от физическа и психическа гледна точка ситуации, но накрая излизат като от салон за танци. В тях героите са сякаш от каучук и стомана. Те поемат чудовищни удари, а реагират като гумени човечета. Падат, стават и нищо им няма. Лумпенската аудитория ги възприема като сто процента истина. И се изживява като част от тези филми. Няма ги обстоятелствата от истинския живот - кръв, болка, страдание, грижи... Вдовицата е облечена като порнозвезда. Сякаш присъстваме на кончината на муха, а не на човек. Диалог няма. Героите общуват с двадесетина думи, резки движения, страховити физиономии. Книги, естествено, не четат. Те дори не присъстват като реквизит от интериора на декорите. Всичко е побоища, убийства, стриптийз, дрога, изнасилвания, преследване с други банди под носа на полицията, като в асфалтени джунгли. Противникът е обикновено лош, коварен предател, без чест и достойнство. Очевидно трябва да умре. По това дебат няма. За удобство на драматурга и по изискванията на маркетинга. Кой има нерви да гледа как се превъзпитава злото! Всъщност в тези филми има нещо като теза и антитеза. Това са нашите (добри) и другите - лошите бандити. Нашите олицетворяват някакви норми на поведение в подземния свят, някаква справедливост с вехтозаветно звучене. "Зъб за зъб, око за око". Всичко има цена, дори и убийството. Така, вместо за убиец, говорим за професионалист. По-друго е... Дефиницията за престъпление се размива, подсъзнателното внушение е, че нормално е да съществуват хора с такива професии. Има потребност от тях... Тези филми са страшни, защото, без да имат претенции за качество, с количеството си промиват всеки ден съзнанието, размиват границата между добро и зло, между общество и антиобщество. Те подменят ценности, класически морални норми. В тях няма авторитети, власт, институции, обществено мнение, порядъчност, грях или престъпление. Има само калкулирана, гарантирана, бърза печалба. Точно като при търговията с наркотици. Това се поднася всеки ден, и то на деца и подрастващи.
В какво е разликата между продаваните наркотици и показването на тези филми? В това, че при показването на тези филми се дискутира безрезултатно тяхното отрицателно въздействие и връзката му със засилване на престъпността. Телевизиите отричат тази връзка. Но едно нещо не могат да отрекат. В тези филми единственото разрешение на проблемите става по пътя на насилието. Няма друга възможност. Имаш ли проблем, стреляй веднага - бързо и точно. За миг не се разсейвай, не се замисляй. Това са посланията. И когато това се внушава настойчиво, всеки ден в продължение на години, не е оправдано да се учудваме на характера на престъпността и формите, които тя приема. Тя вече някъде е била измислена, екранизирана и показана достатъчно много пъти.
Проблемът има и второ ниво. И то е по-страшно от първото, защото ерозира нравствеността на много хора. Това е банализирането на насилието. Филмите привикват аудиторията към него. Постепенно те се превръщат в част от ежедневието, престават да будят негодувание и несъгласие. Вниманието се разконцентрира, сетивата притъпяват. А грубостта край нас всеки ден ескалира. Агресивни типове със звероподобни песове стряскат майки с деца, възрастни или безпомощни хора. В техните филми такива умират на втори план. Защото са негодни за нищо. Дори не си стоят вкъщи. Тръгнали да се пречкат. И това са реакции от делника. Но ги има едно към едно във филмите... Или обратно - не е ли все едно...
След скъпите коли, маркови черни костюми и очила, опасните породи кучета са друг реквизит на набиращия скорост престъпник. Тези персонажи нямат жени, деца, семейства. Те притежават кръвожаден, зъл пес, дресиран по техен образ и подобие. За тях кучето е пореден знак за превъзходство над масата, а не потребност от общуване с живо същество. Както нямат и героите от филмите. В техните очи обществото е облак досадни мухи, институциите са сборище на корумпирани лигльовци, политиците са главно педерасти, учените са идиоти, а семейството е излишен предразсъдък на еснафи... Мъже са само те. Изключение се допуска само за някоя фатална проститутка... Действието се развива на тъмно - барове, складове за хероин, докове, коли. Всичко се прави през нощта. Денят е за мухльовците, които работят за принадената стойност, която те през нощта ще отмъкнат. Протагонисти на краен нихилизъм - тези герои не питат, не спорят, не се съмняват, не говорят, но точно те натрапват у зрителя модел на антиобществено поведение. Най-страшно е внушението, че те са кастата на избраните да управляват света, които пред нищо не се стряскат, могат всичко да купят или убият, а всичко останало е плява. Това ли е животът? Това е забавление - твърдят техните автори.
Този вид продукция произвежда годишно по 100 000 - 120 000 часа екранно телевизионно време. И това вече не прави впечатление на никого. До мига, в който насилието връхлита реално в живота на отделния човек. И той се сблъсква с бездушието на случайните минувачи, в които тези филми превръщат хората. Защото полека-лека, неусетно се свиква със злото, както се свиква със свадлива съседка... Телевизионният екран свежда всичко до всекидневна житейска баналност. Подробност от пейзажа...

Друг жанр, показван по телевизионните екрани, са филмите на ужаса и фантастика. След серия вампири, смучещи кръв, зомбита, влизащи в чужди тела, сношения между дяволи и невинни девойки, на екрана нахлуха шумно чудовища и извънземни. Основната дилема на разказа е: "Ще ядем или ще бъдем изядени?" Следват два часа перипетии, в които главно се унищожава, взривява, разгромява, изпарява всичко, което се изправи пред чудовищата, нашествениците и защитниците на човечеството. За удобство на авторите това става, след като начален надпис известява, че цялото човечество е загинало, но малка група от най-качествените, издръжливи, физически подготвени, точно стрелящи, че и компютърни гении е оцеляла за щастие и ще даде отпор. Групата се състои от пет-шест мъже и една или две жени. Само като ги видиш, става ясно, че ще пада бой. Малката група побеждава след водопади от червена боя и канонада от най-фантасмагорични оръжия. Човечеството отново има шанс - твърди финалният надпис. Ние също - поне до следващия екшън. Важното е да се бием, да плашим зрителя, да му доставяме порция емоции и да му създаваме навик да гледа и търси този вид забавление.

Друг "шедьовър" са битките между роботи и ченгета. И тук нашите добри стрелят по-точно и по-бързо. Малък реверанс към хомо сапиенс и хуманизма като цяло... Само че, за да оцелееш в такава ситуация, са необходими качества, които се придобиват в специалните части на морската пехота, в полицията и в ЦРУ. Това са авторитетите! И тук няма друг начин за успех освен стрелбата. И как да е друго? Срещу поредния престъпен робот (изобретен от смахнат учен, обиден, че е непризнат) стои армията, която спи, полицията, която дреме и се тутка, но и за щастие поредният Рамбо, който действа. Коли се чупят като сламки, хеликоптери се взривяват, сгради се разрушават... Страшен свят - въздъхва измъченият зрител и неговите ежедневни проблеми му се виждат незначителни, а самият той обидно, несъизмеримо малък спрямо героя от телевизионния екран.

Врагът в неговото трето измерение са ислямски фундаменталисти - терористи и бивши КГБ агенти, поставили се в услуга на престъпни групи. Те искат да разрушат САЩ. И, разбира се, вилнеят от екрана по цели часове, докато героят на Шварценегер, например, се измъчва с тъпи бюрократи. После обаче той се включва и със специален изтребител нахлува през прозорците на хотел "Мариот", гърми по стаите с бордова картечница, буквално размазва десетки ислямски терористи и т.н, и т.н. Умора няма фантазията на болните мозъци, представящи насилието като забавление. Чудя се дали са си извадили поука от 11 септември, защото там реалната ситуация бе сходна от тази във филма, но с обратен знак. Защото, без генерални изводи, може да се допусне, че филмите, създавани от алчни за печалба болни мозъци, ще бъдат гледани от други болни мозъци, но жадни за отмъщение и реванш... Психопатите са равномерно разпределени по света...

Свой сериозен принос към банализирането на насилието, превръщането му в модус вивенди добавят и видеоклиповете. Формулата е - певецът изпълнява вокалната част, а на втори план се взривяват къщи, коли, яхти, бесни преследвания се разгръщат... Апокалипсис сега... В най-добрия случай, на финала става ясно (по асоциативен път), че героят е сънувал, фантазирал или мечтал, ей тъй просто, по човешки, и за щастие нищо не е разрушено.
Клипът се превърна в мощна индустрия и на практика е най-масово възприеманата телевизионна форма сред младежта. А на клиповете на рап-изпълнителите и текстовете на техните песни може да се посвети цяло изследване. И пак стигаме до баналния извод. Асоциациите, навявани от музикалните клипове, в повечето случаи са триумф на деструктивното, разрушителното, агресивното и неаргументирано отрицание. Превърнати в клише, в масова продукция с компютърни зрелищни ефекти, те създават начин на мислене. Никой учен-психолог няма да е в състояние да определи до каква степен насилието се приема като игрова ситуация и до каква - като модел на мислене, поведение и отношение към заобикалящата действителност.

Продължение на този тип забавление чрез насилие откриваме и в компютърните игри. Изключвам огромната част приключенски, спортни и т.нар. нормални и потребни за всеки подрастващ форми на игра. Става дума за игри, в които се унищожава. Една от най-популярните доскоро бе самолетен симулатор. Много точно, до детайли играта обучаваше как да се разрушат кулите-близнаци на световния търговски център. Друга "забавна" игра бе "Разруши Пентагона". Да се забавляваме, твърдят авторите. Като се учим да рушим... А защо не? - вероятно си е казал някои примитив, който има нужда да отмъсти на целия човешки род за собствените си фикции, фанатични идеи, несполуки, провали и сривове.
Ножицата е много разтворена между бедни и богати страни. Невъзможността да догониш, да се впишеш поражда отчаяние, а оттам и необуздана агресия. След като не можеш да се присъединиш, другата възможност е да отречеш и заличиш въпросната реалност. И като се прибави доза фанатизъм, доста хероин, болни амбиции за власт - проблемът е налице.

За съжаление, налице е и една индустрия за масово потребление, която бълва своите нахални, самохвални произведения. А те провокират дори образована публика, какво остава за по-примитивната.
Знам, че има три гледни точки на психолозите към връзката между виртуалното насилие и реалната престъпност. Първите твърдят, че чрез тези филми и игри хората се освобождават от иманентно присъщата им агресия в домашна обстановка.
Вторите са на мнение, че има непряка връзка, но тях никой не ги слуша.
Третата балансирана позиция е, че всичко зависи от индивида. Сигурно е така. Аз нямам намерение да изследвам тази връзка. Искам ясно, без никакъв подтекст, да кажа, че тиражирането на филми, музикални клипове и видеоигри, които експлоатират насилието (често дори любувайки му се), е вредно. Свиква се с акта на насилие... Това ще доведе след време до непредвидими последици, които ще намерят изражение в междуличностните отношения. Първите знаци за това вече са налице.

Иво Драганов