Насилникът в медиите и извън тях не е един и същ
България отново е шокирана от тежко престъпление, но този път извън масовия патетизъм, от който обществото е претръпнало - две четиринадесетгодишни момичета убиват своя съученичка. Отначало обясненията се разполагат в камерния план на психологическите мотиви: завист, ревност, жестокост, отчуждение... Това обаче само увеличава нравствената клаустрофобия, така че дебатът бързо се "отпушва" по посока на фикцията - подрастващите възпроизвеждат в живота насилието от екрана; преди да бъдат отговорни за него, те самите са жертва на медийна безотговорност. Този добре познат ход на аргументацията най-малкото осигурява защита на романтическото, по балкански битовизирано преживяване на детството: то е територия на чистотата и невинността и следователно вината трябва да се поеме от някой друг. Не е излишно да се напомни, че психоанализата, да речем, преобръща тази твърде литературна представа и тъкмо детството се оказва най-травматичният период в развитието на човека, през който Свръхазът все още не е формиран и инстинктите нямат алтернатива в структурата на личността. Но това вероятно е излишно абстрактна проблематика.
Вестник "24 часа" организира дискусия, която трябва конкретно да отговори: дали наистина насилието, показано от медиите, влияе върху поведението на децата. Участват представители на институции, експерти, журналисти, писатели, режисьори, актьори, ученици... Отговорът се колебае: връзката между образите и действията, доколкото я има, едва ли е пряка; далеч по-важна е ролята на семейството, улицата, училището. Заместник-министър на образованието дори открива в насилието на екрана съвременна форма на катарзис. Репликира го психоложка, според която децата не са способни на катарзис, защото не правят разлика между фикция и реалност. В този смисъл обаче едно четиринадесетгодишно момиче дете ли е? А и ако катарзисът е невъзможен, каква е функцията на жестокостите, на страха и ужаса в приказките за далеч по-малки деца? Това са незначителна част от неизречените въпроси, които витаят в облаците над дискусията.
Така стигаме до парадокса: въпреки общата несигурност във връзката между детско поведение и насилие в медиите, волята за санкции е повече от сигурна и то не само спрямо фикцията, но и спрямо информацията, дори преди всичко спрямо нея - със стария апел "Стига лоши новини!".
Изтъква се като разбиращо се от само себе си постижение на СЕМ спирането на кеч-игрите в bTV. Изказват се съжаления, че подобни действия са рядкост, защото ЗРТ и развитието на комуникациите не дават особени възможности за това. Надига се вълна от носталгия по ограничения, строгост, дидактика, пропаганда, "традиционни стойности". Традицията се оказва тази от времето на застоя. Член на СЕМ обяснява детското насилие с дефектите на демокрацията. Директор на частна телевизия предупреждава, че така ще стане и с НАТО, защото създава фалшиви надежди, които ще се превърнат в реални разочарования; настоява, че причината за насилието на екрана са свободните пазарни отношения. Друг директор на друга частна телевизия твърди, че програмира филми с насилие дори повече от останалите, защото държавата не си е свършила работата и не му е забранила със закон. Основни виновници са държавата, която не се меси достатъчно в медиите, журналистите, които показват ставащото, независимо от въздействието му върху аудиторията, и американските екшъни, които са изместили родното производство.
Важният резултат от дискусията е, че показва риска: употребата на детското насилие за възраждането на един патерналсоциализъм като официална (държавна) идеология. Трагедията в "Индиго" събуди подобни страсти. Проблемът не е просто в риторическото мародерство. Проблемът е, че този идеологически разказ, заедно с черния (за престъпността и нейните героизации) и институционалния (на политическото празнодумие) задръстват посткомунистическата публичност и абортират четиринадесетгодишните, въобще младите. Няма ги в дневния ред на обществото, освен като аргумент в чужди каузи. А тъкмо тяхната публична дезинтеграция превръща в опасност екранното насилие. Защото влиянието му се определя не от неговото присъствие в медиите, а от това какво друго присъства в тях. От ценностния хоризонт.

Георги Лозанов