Изложба на Косьо Минчев в Челси



Спомняте ли си как преди време, някъдe през '96 - 97, София бе нашарена доста по-мощно от сега с графити. Активно участие в тази дейност вземаше една тройка, изключила от репертоара си разните червени/сини боклуци, турците, НАТО и т.н., и навлякла си обвинения/признания в радикалност заради изписването единствено на имената на участниците си - Косьо, Хубен, Тушев (така поне ми е останал редът им). По местни мерки радикалността на групата художници не свършваше само с това, но "работата" им, да речем по стените на Ректората, дразнеше достатъчно с несъответствие на момента, предизвиквайки възмутени разговори във и извън изложбените пространства.
Тази тройка вече от години пребивава в Ню Йорк, където, както разбирате, радикалността притежава съвсем различна видимост и четливо се смесва със способността изобщо да те има из телефонни тефтерчета (електронни, разбира се). Косьо Минчев, за когото искам да разкажа, сякаш лесно описа ситуацията - "Имам и крайни проекти. Например за празна галерия с фалшив таван, който постепенно се спуска надолу и кара публиката да приклекне. Ама това тук вече не може да се прави след 11 септември..."
Косьо (вече и Kosyo), след 6 години блъскане, е постигнал пробив - на 14 февруари негова изложба се откри в проектното пространство на Stefan Stux Gallery в Челси, най-галерийния квартал на Манхатън. Запознатите са наясно - да се появиш в Челси означава крачка, превъзмогване на куп трудности пред художник, дошъл в Ню Йорк като от нищото. Въпросът съвсем не е само в придобиване на "американска" идентичност - да работиш с шок в Челси няма да ти разрешат, да генерализираш - също. Косьо обаче е намерил за себе си богат ход - захванал се е с материал (у нас това още рядко се възприема като определящ избор), натоварен със значения и възможности - силикон, гъвкав, разтеглив, скъп, красив, годен да допълни и дамски бюст. Впрочем, представя го като американски - формулата на силикона навсякъде е една, американска.
Изведнъж, чрез усложнения материал, сякаш простото изложение придобива смисъл - "Харесвам идеята за гъвкава скулптура, за разпъването, ако ще от България до тук." (Сетих се веднага за разпънатата в несъществуващата вече галерия XXL "Котка", обхванала с издължените си предни лапи цяла стена - тогава не знаех, че е от първите "силиконови" опити на Косьо.) Усещането, че всяка от изложените в Челси работи, скулптура или живопис, подлежи на допълнителна, ръчна деформация с толкова и толкова процента, че еднаквият хоризонт в мечтаната "Ливада" и настоящата "Пустиня" може да се продължи или изкриви "обектно", извън компютърния екран, ме подкупва. Така приемам шарения "Орел", лепнал разтеглените си крака за пода, макар да размахва крила под тавана, или "Череп - нощ" и "Череп - ден" с избилата им "изотвътре" живописност, готови за промяна на обем и цвят покрай "неразбирането, неприемането наоколо на смъртта", както го вижда художникът.
Силиконът присъства и в плановете на Косьо Минчев - "Отливам влак, разтеглям го, отливам разтегнатото, пак разтеглям, отливам отново и така, ако трябва, и двадесет пъти... Дори да се наложи да премине и в друго пространство, влакът не може да изчезне."
Започнах от тукашната радикалност на Косьо, така укротила се в Ню Йорк. Но като си помислих, че красивият, "пъпчив" от материала си "Малък портрет" на жена му от изложбата също може да се деформира с просто разтягане, си казах, че не виждам бягство от риска, от възможното сритване, защото публиката рядко си пада по такива неща.

Кирил Прашков