За протестите и човека пред телевизора
"Добре де, какъв беше смисълът, какво постигнахте с това? Само дето висях час и половина на спирката на УНСС и нямаше автобус!" Това го каза една студентка по повод студентските протести от 25 март срещу увеличените цени на транспортните карти. И броят на протестиращите показа, че никак не са малко студентите, които мислят така. В българското общество по принцип витае нагласата, че гражданският протест е нещо безсмислено: никога не постига целта си, задължително се опорочава и в крайна сметка задръства апатичното ти живуркане с чисто практически неудобства. Нагласа, която съвсем не се дължи само на прословутите пет века и 45-те години отгоре, ами е целенасочено създавана в продължение на тези, последните, нашите си 15 години.
Ами че как? Прибереш се с колата си от задръстването, пуснеш bTV и гледаш: банда безчинстващи от скука младежи, издигнали плакат на Обединения Съюз на Пенсионерите(?), си позволяват да парализират движението. В знак на протест срещу това, че им вдигнали цените на транспортните карти. Бре, глезльовците! Че и на мен ми е скъп транспортът, те всеки ден вдигат нещо, ами токът, ами парното, ами данъците... Ама си седя вкъщи и не преча на другите, нали? Какво съм им виновен аз? Пу, мамка му, ще ми протестират те!
Пък на другия ден, гледай, вестниците само с тях се занимават! То "Труд", то "Новинар", то "Монитор" - "Бунт за евтино возене", "София в студентска блокада", "Студентски бунт за седем бири повече"... Глей, глей кви са гамени - как си ритат един на друг раниците! Скъпо им било! Ама имат фирми, нали? Ето, Иван Нейков казва, че повечето студенти имат фирми. Че и стипендии взимат на всичко отгоре. По цял ден и цяла нощ висят в кръчмите - двеста кръчми имало в Студентски град...
Наистина, медиите в България имат и тази задача - да възпроизвеждат този тип мислене: мисленето на смачкания от прехода човек, затворил се в своето съзнание за безсмислеността на всяка инициатива, горд с дисидентството си пред телевизора и ракията, но изпадащ в искрено озлобление всеки път, когато някой... ами когато някой нещо прави. Ако погледнем как българските медии се справиха със студентския протест, лесно можем да съставим един примерен наръчник за отразяване на протести. Точка по точка.
1. Намираме в тълпата пенсионер (каквито винаги има), снимаме го и впоследствие обясняваме, че преобладаващата част от протестиращите (до три четвърти) са пенсионери. Препоръчва се назначаването на щатни протестиращи пенсионери (ако в bTV вече не са се сетили). Те могат да бъдат пращани на всеки протест, окичени с плакати, и старателно заснемани. Човекът пред телевизора гледа и си вика: "Ааа, ама те били пенсионери, бе! На кой му дреме!"
2. Снимаме хора с бутилки - каквито пак все ще се намерят в алкохолизирана България - и представяме протестиращите като шайка пияни простаци. Печален образ на това, докъде е стигнало младото поколение. Човекът пред телевизора гледа и си вика: "Такива ли бяхме ние едно време? Я сипи още една ракия..."
3. Интервюираме шест-седем случайно подбрани граждани, които се възмущават на глас от безочието и безотговорността на протестиращите. Гражданите трябва да бъдат от различни поколения; добре е един от тях да изразява колебливо съгласие с исканията: "Прави са студентите, ама не е това начинът". Човекът пред телевизора гледа и си вика: "Ми да, аз колко време висях в задръстването и ги чаках да се наврещят!"
4. Подбираме две-три случайно минаващи девойки от ония, дето си умират да ги дадат по телевизията, и ги питаме за какво е протестът. Упражнението продължава, докато намерим девойки, които не знаят за какво е и си го кажат пред камерите със смутен смях. Човекът пред телевизора гледа и си вика: "Тия пък мутреси откъде са ги измъкнали, то си е ясно, че цялата работа е нагласена. Даже не знаят за какво крещят!"
5. Издирваме поне един организатор на протеста с изписани на челото политически амбиции. Той ще е уплашен от това, че изпуска контрол върху събитията и охотно ще потвърди впечатленията, създадени по горните четири точки: "Искахме да се получи цивилизован протест, но не стана." Човекът пред телевизора гледа и си вика: "Цивилизован, друг път! На тия пък какво им разбират тиквите, като не можеш да ги удържиш, къде си ги повел?"
6. Интервюираме някой скептичен управник, за да представим правилната гледна точка. Той ще обясни, че протестиращите нямат основание, защото въобще не са толкова зле, колкото твърдят, а пък и при най-добро желание пари просто няма и това е. Човекът пред телевизора гледа и си вика: "Няма пари значи? Я си виж портфейла бе, келеш! Що на мен не ми ги дадат тия пари, а?"
7. В репортажа внимателно отсяваме исканията, като подбираме по-неубедителните. Подробно обясняваме как всъщност стоят нещата. Човекът пред телевизора гледа и си вика: "Абе ясна е цялата пушилка, няма ли да почва мачът?"
8. Последното, най-ефектно средство, се използва само в извънредни случаи от специалисти. Иска се и малко късмет. Например, виждаш, че там, където протестиращите са блокирали движението, се появява линейка и хората се отдръпват, за да я пропуснат. Дюшеш! Не са я пропуснали - и нещастникът вътре е издъхнал! Не, не една - две линейки! Двама издъхнали! Да сложим ли трима за късмет? Не, няма да е убедително. Но за да не стане гаф, отбелязваме, че това е още непотвърден слух. Човекът пред телевизора гледа и си вика: "Ами аз ако бях в тая линейка? Убийци!" И мачът почва.
По желание могат да се добавят допълнителни щрихи. В нашия случай: разкъсани полицейски кордони, студенти, пеещи "Марсилезата", блокада от Орлов мост до Руски паметник, бръснати глави от екстремисткото движение "Че Гевара"(?), еколози, искащи забраната на генномодифицираната марихуана и прочее. Така, за цвят.
Журналисти от всички медии, съединявайте се!

Ангел Игов
Борис Попиванов