Прощални думи за Чавдар Кюранов,
нежната революция и смисъла на живота

Напусна ни Чавдар Кюранов. "Напусна ни...", така започва всеки некролог.
Преди десети ноември го познавах задочно. За него се говореше с респект. В социологическата общност бе ценен като учен, захващащ се с нови проблеми. В партийните среди - като експерт, политически и обществен деец със самостоятелни позиции, които не се страхуваше да отстоява. В края на 80-те бе низвергнат - един от малкото позволили си да кажат какво мислят.
С Чавдар Кюранов се запознахме след десети - през пролетта на 1990. Не си спомням да сме говорили за миналото, освен като проблем на анализ - откъсване от капаните на миналото. Тогава той каза, предчувствайки излизането на духа от бутилката, жестокостта на нежната революция, че не бива да "обезсмислим живота на цяло едно поколение". Именно "да обезсмислим", казано в първо лице множествено число. Обезсмисляне както за тези, които са я започнали, така и - да използвам едно клише - за "обикновените хора". Сякаш усещаше себе си по някакъв начин съотговорен за това обезсмисляне. Изглежда, защото самият той нямаше проблем със своето минало. Нямаше нужда да го "преработва", да се прави, че някакви части от него не съществуват. Но беше наясно с жестокостта на нежната революция - не във физическо, а в символно отношение: отнемането на смисъла на живота на едно поколение.
Наричат това "последователност", "принципност", "честност". Не знам дали тези са най-точните думи. Напомнят политическата риторика на политическите некролози и погребения. По-скоро това е рядкото качество да оставаш при себе си, разширявайки своите преценки и мислене, не просто внимателно вслушвайки се в другия, а отчитайки неговата позиция. Особено, "разширено" мислене, което Хана Аренд нарича "политическо".
Обръщахме се към него с "Чавдар". И това обръщение на малко име бе напълно естествено. За него всякакви дистанции, най-малкото възрастови, бяха неуместни. Бе политик в автентичния смисъл на думата. Не с външната толерантност на обиграния политик, който всъщност изобщо не се интересува от другото мнение. Чавдар имаше качеството да отстоява своите позиции, опитвайки се да разбере позицията на другия, без да се прекланя пред авторитети. Ако изключим авторитета, банално казано, на истината.
Той бе деен човек. Обичаше подреденото мислене, ясните дефиниции и простотата на изказа. При него научните, обществените и политическите ангажименти взаимно се усилваха и намираха изражение в изграденост, завършеност, цялостност. Оттук идваше и спокойствието, уравновесеността, която излъчваше.
Самият той определяше себе си като "ляв социалдемократ". Странна смес между класическа и нова левица, събуждаща едновременно от различни посоки симпатия и резервираност в партийните среди. "Един от нас, но не съвсем."
Българската левица му е задължена в намирането на трудни решения и избори по пътя на своето реформиране, в борбата за своята идентичност.
Политическият залог, на който бе посветил една съществена страна на своя живот, бе възстановяването на смисъла на живота на едно поколение. Казвам "една съществена страна", защото, струва ми се, политиката, колкото и да бе важна в неговите очи, бе инструмент за решаването на един по-различен проблем - смисълът на лявото днес в очите на самото това поколение. Чавдар се чувстваше длъжен да хвърли този спасителен мост към бъдещето, давайки си сметка, че само това не е достатъчно. Но то е решаващо. Възприемаха го като "жива връзка между поколенията в партията". Но той знаеше, че всъщност целта е друга.
В едно от своите последни интервюта той бе казал, че левицата трябва да съхрани своята идентичност, своя облик, да "помни кой е нейният електорат". Че "се страхува да не би тя да тръгне по социаллибералния път преди да стане социалдемократическа". Мост, път, който той искаше не да посочи (нямаше месиянски амбиции), а да подпомогне намирането му. Намирането на изход от един лабиринт, в който се бе превърнал живота на едно поколение "между две системи". Изход, за който той се чувстваше отговорен, но не толкова пред своето поколение, а пред следващите го. Спомням си едно изследване - "Смъртта на биографиите" - в началото на 90-те години на тогавашния Институт за социална критика. Идеята бе да се провиди кризата на "смисъла на живота". Същият този смисъл, който нежната революция с един замах бе отнела на едни и върнала на други. "Новите бивши" и "реабилитираните бивши". Сега си давам сметка, че има една специална, не многобройна група, която (не от гледна точка на съдбата на идеала, а в индивидуално-биографичен план) остава сякаш незасегната от "символното насилие" на нежната революция. Може би, тъкмо това прави тези личности автентични посредници, мостове между миналото и бъдещето. Те не се нуждаят от пустословията на онези финални раносметки - "вече не е сред нас", затова ни е позволено с едно последно сбогом да спасим себе си, смисъла на своя живот.
Благодарим ти, Чавдаре и сбогом!

Андрей Бунджулов