Мартенски музикални дни

Енергии и визии,
модели и ритуали


Втората фестивална седмица бе толкова силна, че отвреме навреме се учудвах, че около мен звучи българска реч. Така балансирана и достатъчна по отношение на различните видове музикални интереси и вкусове програма, където буквално празно нямаше, не ми се е случвала нито на фестивал за съвременна музика, нито на изпълнителски фестивал...
"Късметът" на тази подредба е в редуването на различни видове стилистика, естетика и вкус (все в зоната на високото) в артистичните практики, което пък даде възможност на различни слоеве публика да се самоидентифицира в полето на всеки един тип музикално "ставане".
В Бетховенова програма световните квартетисти от "Джулиард" като че разчистиха за пореден път съмненията на стиловите пуристи относно правилата на играта "да свирим Бетховен". Джоел Смирноф, Роналд Коупс, Семюъл Роудс и Джоел Кросник ни дадоха да разберем, че има най-малко 1000 начина да се мисли тази музика. Техният, в незабравимата за всеки вечер, ни вкара в зона на яростно страдание, на чувствена ексцесия, на дълбока, тежка печал. Това особено се изостри като впечатление в изпълнението на Квартет, оп. 130 с Голямата фуга, оп. 133. Днешният състав на Джулиард-квартет не се безпокои от някои несъвършенства, които се случват в концертния акт; те предлагат ансамбъл на симултанното различие, ансамбъл, в който движението може да бъде в един момент общо, после да смени посоката, а звукът да се "умножи", да "набъбне" в името на някакво обемно, квадрофонично звучене, което сякаш умножава пространството. Голямата фуга направо "зашлеви" идеята за по-безметежните минали епохи: звучеше напълно в духа на сборното определение "циклопска постройка, разтърсила с демоническото удоволствие на своя творец, който трупа грубости след грубости..."; с една дума, звучеше, сякаш написана вчера.
И след Бетховен - Маркус Щокхаузен и Тара Бауман!... нали?
Но скокът в бездната не се състоя. Двамата медиатори преминаха отгоре й с удивителна лекота. Маркус предпочита импровизационното поле на музиката, което зарежда и него, и слушателите му. Той нарича своята музика "интуитивна", без да забрави да припомни, че това определение принадлежи на неговия баща Карлхайнц. Музиката, която твори (от позицията на свирещия) - диатонична или серийна, звучи близко на хората, защото ги вкарва в усещане за лекота, за фантазност, за близост. Към това може да се добавят играта, пластиката, концентрацията, атрактивността и... един могъщ инструментализъм: Тара владее кларинет, басетхорн и бас кларинет, Маркус - семейството тромпети. Един инструментализъм, който трепти с въображението им и е способен да пресъздаде и най-недоловимото "мръдване" в колорита и особено в напрегнатите тишини на звукозданието. Тук текат сложни процеси по посока на Изтока, на религиозни практики; връщане към медитативното, преодоляване на границите - един свят, който идва, за да създаде равновесие.
Ще продължа със съвременните проекти на фестивала, защото по някакъв начин те се свързват и преплитат в някакъв имагинерен континуум, доколкото концептуалното доминираше и в трите вида "пърформанс". В мултимедийния Double vision Татяна Колева (ударни и маримба) и Франсез-Мари Уити (виолончело) развиват идеята за модерен репертоар, като съчетават акустична музика, визия и електроника. Ърл Браун, Джачинто Шелси (Уити е работила с него в последните десет години от живота му), Мортън Фелдман, Янис Ксенакис - само тези четири имена вече дават представа за насоката на концерта. Мултимедийните композиции преподредиха пространството; звукът вибрираше отвсякъде, той като че се разтваряше във визуалното и отново излизаше от екрана. Сгъстяване и разреждане, мекота, абстракция и мистицизъм отново. Тук влиза и силно креативната фигура на концептуалиста Ференц ван Дам - холандец, който живее в Англия и твори кино, поезия и музика. Един човек, който търси връзките с минали епохи по посока на магическото, обредното, мистичното, медитативното. "Пътят на коприната" днес се е "умножествил" в още пътища към Изтока. И измислената от нея техника за свирене с два лъка Уити прилага повече по отношение на разширението на тембъра, отколкото на хармоничното. Светът на музикалните тайнства отдавна е напуснал "европейското" и като че ли не се интересува вече от него. Музикантът търси дълбочината, отвъд-видимото; идеята за многозначността на нещата, за енергиите в стазиса променя и същността на инструменталното като естетическа категория; променя съответно и целите, и търсенията в тази насока.
Страстта към опознаване звуците на света, където и да са, на колекционирането им и показването им до съвременни творби - и всичко това в зоната на удара с ръка и палка, можем да наречем изкуството на унгарската Amadinda percussion group. Музика на древната традиция върви редом до съвременни перкусии. Изживяването, което предлагат, е невероятно и чисто! Името на ансамбъла идва от името на ксилофон от Уганда, който винаги стои най-отпред на сцената, когато започва концертът на страхотните Золтан Рац, Золтан Ваци, Аурел Холо и Карой Бойтош. Започва именно с неговия звук. Като някакъв молитвен ритуал - без външно страхопочитание, с една първичност, която е още по-въздействаща. Четиримата свирят на въпросната амадинда коленичили; с този ритуал те ни вкарват в един техен свят, в който древноритуалното върви ръка за ръка със ставащото тук и сега; в който един африкански жрец прекъсва заклинанията си; "отнасят го" конструкциите на Джон Кейдж и Стив Райх; на сцената имаше повече от сто "чукала" - барабани, маримби, ксилофони, тарамбуки, бонгоси, тъпан, табли, маркучи, кутии, инструменти като мбира, амадинда, маримбула, таману, тксалапарта... Не е за изброяване. Атракцията е страхотна, зашеметяваща, радостта беше всеобща, бурна. Изживяване! Още нещо за тези изумителна музиканти, изследователи, пътешественици, "научници" - първата им дума като дойдоха беше за Добри Палиев - за големия търсач на ударни звуци, един от братството. На неговата памет те посветиха своя концерт. (Впрочем държа да подчертая, че и трите вечери бяха пълни. Дори концертът на "Амадинда" трябваше да бъде преместен в по-голямата зала на Филхармонията поради големия интерес.)
Не знам дали "традиционната класика" донесе някакво успокоение или продължи да нагрява фестивалната атмосфера. В своята програма словашкият бароков ансамбъл "Musica Aeterna" акцентира върху италианския репертоар - Корели, Албинони, Вивалди, Джеминиани. Съставът е с 30-годишна биография и през това време очевидно не си е губил времето. Свирят с оригинални или копия на оригинални инструменти. Свирят естествено, елегантно, с удоволствие, помислили са за всичко, фразират красиво; майстори, които прекрасно и тихо си вършат работата, без да се поддават на истеричното бизнес-темпо в нашето "постчовешко настояще".
Подобно нереално, щастливо спокойствие излъчваше и инструментализмът от един град, малко по-нататък по Дунава - Виена. Двама великолепни флейтисти, баща и син, Волфганг и Матиас Шулц, ни представиха една програма "само за меломани" - музика за 2 флейти, която включваше оригинални творби с пиано (съпровод Мария Принц) и парафрази от опери - Кулау, Доплер, Бьом, Демерсман, "Вълшебната флейта" на Моцарт за 2 соло флейти, после "Риголето" - фантазия или "Бал с маски" - фантазия... Шулц-баща е солист флейтист във Виенската филхармония, синът му е негов ученик; беше отлична възможност да се чуе в най-висша степен класически инструментализъм: всичко е чисто, ясно, подредено, бистро и красиво.
Драгомир Йосифов и Младежки фестивален оркестър - традиционна формация за Мартенските музикални дни, с рисково скроена и подредена програма, в която до танцово-театралното от XIX век - Унгарски танци от Брамс (солист Светлин Русев) се нареди театърът на сакралното с "Освещаване на небесния дом" от Иван Спасов; автентичният Моцарт - Симфония концертанте за цигулка и виола (Светлин Русев и Орелия Сувиние-Ковалски) се предхождаше от Moz-art a la Haydn - игра с музика за 2 цигулки от Алфред Шнитке (Ваня Миланова и Светлин Русев). Способността на Йосифов да разчленява и след това да подреди и събере творбата тук се прояви в едно, бих казала, знаково изпълнение на "Освещаване на небесния дом" от Иван Спасов. Пространството действително вибрираше и аз никога няма да престана да се удивлявам на таланта и на постоянството, упорството на Йосифов (което също е талант) да показва при всеки възможен случай хубава българска творба. В това, убедена съм вече, той наистина вижда някаква мисия.
За останалите пиеси Йосифов беше поканил суперсолисти - Ваня Миланова и Светлин Русев се вписаха действително в играта "Шнитке", беше толкова хубаво, че ми се искаше веднага да го чуя отначало. Беше истинско! А след това в Моцарт чухме една виолистка, която сигурно скоро ще се нареди до имената на Табеа Цимерман и Ким Кашкашян.
Неслучайно, мисля си, Светлин Русев я е избрал за своя партньорка - до елегантността и тихия, но силно въздействащ интензитет на звука му, в който "лежат" още много неща, виолата на Ковалски добавяше още плътност, материализирана приглушеност, която определи и характера на изпълнението, линията на което вървеше естествено, като част от природата... Като Моцарт.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо