Ницше като задача
Две години след защитата й като докторска дисертация, "Онтологията на утвърждаването" на Димитър Вацов вече е и на книжния пазар.
Предварително искам да отбележа, че това е една истинска изследователска и новаторска философска работа. Вацов, изследвайки, изгражда своята собствена визия, и обратно, утвърждавайки визията си, той изследва. Затова и текстът се разгръща по начина, по който мисълта се движи - едно живо и лично изразяване.
Изходната точка на изследването е един сравнително добре познат разрив в европейската философска традиция, приблизително датируем в средата на XIX век и означен като криза на класическата метафизика. За тази криза допринасят размислите на много философи - Сьорен Киркегор, Огюст Конт, Карл Маркс, Фридрих Ницше, Лудвиг Фойербах, неокантианци, феноменолози и др. В някакъв смисъл именно те освобождават духа от бутилката.
Кодът, който описва това състояние на европейската философия от онова време до днес, според Димитър Вацов е "критика на метафизиката" или, с други думи, проблематизиране на възможността за: метафизическо конструиране, за спекулативно философстване, за полагане на универсални и вечни реалности, за еднозначно описание на даденото, за пълното съответствие на означаващо и означаемо, за чистотата на безпредпоставъчността, за вътрешната кохерентност на аргументацията и т.н. Обобщено казано, критиката на метафизиката е поставянето под въпрос на възможността за онтология, т.е. на идеализацията за "описание на съществуващото".
Според Вацов обаче, и всяко критическо провеждане, и резултиране в крайна сметка също се оказва скрито или явно "метафизично". Критиката на критиката много често също се оказва с "метафизически реликви". Позоваването на "здравия разум" също гъмжи от метафизически предпоставки. Дори самодеструкцията на критиката непрекъснато възпроизвежда имплицитно универсалистичен и обективистичен хоризонт. Това се отнася и за такива свръхчувствителни мислители, като Мартин Хайдегер, Жак Дерида, Мишел Фуко.
Вацов приема това съвременно състояние на крайно изострена интелектуалистична критичност като исторически валидно състояние на философията и то се превръща в контекст, задаващ насоките за реализирането на неговия философски проект.


Амбициозната цел на книгата е да покаже невъзможността на традиционната онтология като идеализация за "чисто описание на съществуващото" и да защити една онтология на настоящето, разбрано не като тъждествено на себе си време, а като перманентна актуалност, действие и противодействие. Или, "когато казваме какво е съществуващото, какво правим сега?" (стр.29). Разбира се, това предполага твърде много анализи, пояснения, позовавания, езикови обрати и условности. Това ни демонстрира и текстът на книгата.
Защо Ницше? В какъв смисъл Ницше е задача? Любопитно е, че Фридрих Ницше е рядко цитиран автор в изследването. Разбира се, това не е историко-философска работа, тук Ницше не е предмет на изследване. Той е задача, което ще рече, че тук немският философ е взет като насока, като стил, като прозрение. Според Вацов, Ницше е първият в историята на европейската философия, който се опитва да мисли системно от "актуалност", а не от вече предпоставени принципи. Оригиналното изискване на Ницше към философите е: да се мисли сега-ставащото, но да-се-мисли-сега. (стр. 35)
Казването (актуално фундираното) има онтологически приоритет над доказването, което редуцира актуалността до минало, т.е. до вече предпоставено. Тази идея, според Вацов, е хипотеза, която няма верификация в текстовия факт Ницше. Да мислим ницшеански е по-значимо, отколкото да мислим за Ницше. Ницшеанското сега е по-важно от историческия Ницше-като-текст.
Първоначално е нужно да се осъзнае в ницшеанска перспектива, че традиционните метафизически понятия, като "универсалност", "действителност", "необходимост" не търпят значения "сами по себе си", а трябва непрекъснато да се релативизират, за да се мислят всеки път наново; отново и отново да се правят и така да се утвърждават. Сега-то задава възможността за онтология (за позитивни твърдения), а критиката при това положение е вторична спрямо онтологията.
Ницшеанският урок е, че онтологията изразява сега-ставащото. Въпросът е как да го запазим, съхраним, постоянно да го съзнаваме, а не да го загубим или забравим в тълкуването, или да го мислим като тъждествено на самото себе си (да го опредметим), да го превърнем в минало, в принцип, в предпоставка, във "факт" или "нещо". Актуалността предхожда онтологически миналото, бъдещето, вечността, дори самото време. Актуалността е многопосочна и като такава има онтологически приоритет пред еднопосочните й редукции.
Да повторим: "Какво правим сега?" е собственият онтологически въпрос, според Димитър Вацов.
В първата част - "Генеалогия на онтологията", авторът, по подобие на Ницше, обвързва генеалогията с онтологията. Чрез генеалогията се релативизират и направо рушат идеализации от типа "първоизточници", "начала", "същности", "телоси", "причини" и зад тях се откриват сблъсъци, сили, маньоври.
Оригиналното в този анализ тук е, че Вацов разопакова Кантовите и Хайдегеровите категории, функциониращи и в постмодерната философия, като "условие", "възможност", "случайност", и показва тяхната метафизичност - такава, каквато вече е видяна за догматичната философия от докантов тип. Въпреки съществените си различия, и Кант, и Хайдегер възстановяват философията на "същностите". Когато се мислят безусловни условия, отново се мисли чрез същности, чрез минало. При Хайдегер Смъртта като невъзможност за абсолют отблъсква екзистенцията и тя се оказва захвърлена в крайността, принудена е да осъществява крайни, вече зададени възможности. Появява се митическата Съдба, т.е. отново същност, предопределеност чрез минало (стр. 68). Дори Дерида, който критикува трансцендентализма, също не успява да се освободи от идеята за предопределеност. Критичното му понятие "следа" също съдържа такъв аспект на детерминизъм.
Димитър Вацов ясно вижда и поставя общия проблем: Метафизическата традиция (Парменид, Платон, Аристотел, средновековните схоласти, Бейкън, Декарт, Кант, Хегел) има обща структура със свои деконструктивна и конструктивна страни. Тази структура не е преодоляна, въпреки мощните критически стратегии на съвременната философия. Тя остава "работеща" и в антиметафизическите критически проекти на Фуко, Витгенщайн, Рорти, Гадамер. Това са философии на тотализиращите идеализации - т.е. пак метафизики, достойни за деконструиране. Всичко това Вацов нарича "логика на трансцендентализма" - тип или фигура на аргументацията, характерна за цялата традиция, независимо от нейните исторически, съдържателни и терминологични метаморфози, т.е. "мислене чрез условие за възможност". Работата е в това, че думите или речниците, с които си служим, са се превърнали в методи - инструменти или условия за възможност на мисленето. Изходът, според автора, не е в това да се мислят нови думи или нови речници, а да се освободи първичната функция на думите, която се състои в това да посочват онова, до което се отнасят, без идеализации. Преди да бъде инструмент, езикът е само казване, а казването е действие, което едновременно казва думите и посочва онова, до което те се отнасят. Казването прави думи и неща, то действа. Тези действия не са езикови, а онтологически. (стр. 76-77)
Смятам за изключително плодотворни, без да се спирам на тях, генеалогичните анализи на Димитър Вацов на езиците и аргументативните стратегии на Дейвид Хюм и Аристотел, обвързвайки в едно общо поле на функциониране и генериране скептическото и есенциалисткото мислене.
Независимо, че собственият възглед на Димитър Вацов се саморазкрива още в първата част на книгата, именно във втората част ("Онтология на утвърждаването") този възглед се защитава по един обстоен и убедителен начин. Възгледът започва да се разгръща от тезата "действането предхожда определеността", т.е. всяка определеност, всяко тъждество, всяка необходимост е вторично получена в действие (стр. 156). Традиционните понятия и фрази, като "форма", "материя", "субект", "обект", "минало", "вече завършено", "едно определено действие" и т.н. са вторично отложени в актуалното действие и противодействие. Субект-обектната структура, например, е интерпретативна идеализация; тя не рамкира взаимодействието, а е негов ефект, следа. Теорията за интенционалността на съзнанието (Брентано, Хусерл, Хайдегер) е една вторична интерпретативна идеализация спрямо действането (стр. 166).
Тезата за актуалното действие и взаимодействие като първични спрямо всичко останало поставя определени изисквания за проясняването на редица термини, които са въвлечени в употреба: "усещане", "интерпретиране" (удържане), "действане" (надмогване) и др.
За Вацов, за да разберем смисъла на усещането, трябва да се откажем да го мислим като репрезентация и като центрирано в субект. То е винаги актуално и затова не може да бъде описано. Докато усещам, аз не различавам себе си от нещо друго. Всички неща, които вторично казваме, че усещаме, в самото усещане са неразличими като неща. Усещането е напрежение, сблъсък на действие с противодействие, среща и съприкосновение, казва Вацов (стр. 167-171).
С тази постановка възгледът на автора донякъде наподобява на схващането на Алфред Уайтхед за осезанието и сетивното осъзнаване от книгата му "Понятието за природа".
Под "интерпретация" Вацов разбира идеализиращо удържане на тъждество и различие, а под "интерпретиране" - "фиксацията на точките на сблъсък в усещането". Интерпретирането редуцира актуалността на усещането. Когато интерпретирането не се осъществява чрез категории, предварително зададени (предопределено), тогава то е "обективация" на актуалното. Тогава то е конкретна идеализация, а не абстрактна (стр. 171-182).
За Вацов общата структура на човешкото действие е усещане - удържане - надмогване. С термина "надмогване" той търси един своеобразен превод на Ницшевата "воля за мощ". Според него интерпретациите "служат" на действието, те са "средства" за надмогване на противодействия.
Да се правят интерпретации, значи да се действа - да се правят твърдения, чиято твърдост е винаги конкретна (включително и на твърденията за общото). Именно за такава стратегия на мислене -онтологично мислене - пледира текстът на книгата и в такава посока следва да се разбира т.нар. онтология на утвърждаването (стр. 190).
В главата "Перспективност на интерпретацията" Димитър Вацов ползва още един термин на Ницше - "перспективност". Под него той разбира отлагането в "стрелка", "траектория", "посока" на интерпретативната дейност (стр. 192).
Перспективата не е предзададена, а винаги актуално се утвърждава, се произвежда. За Ницше перспективността значи: за да утвърждаваш, трябва да забравяш. За Вацов перспективността значи: за да утвърждаваш, трябва да редуцираш. Вацов прави една много важна разлика, довеждайки я до опозиция: между интерпретацията като аргументация и интерпретацията като показване. Тук тази противопоставеност виртуозно е демонстрирана чрез позициите на Сократ и Тразимах от "Държавата" (кн.I) на Платон. Тук имаме сблъсък (битка) между Сократовата интерпретативна стратегия, която предполага абсолютна еднозначност и доказуемост на изказванията, но не формулира непосредствени и еднозначни изказвания, и Тразимаховата интерпретативна стратегия, която формулира непосредствени и еднозначни изказвания, но не предполага абсолютна еднозначност и доказуемост (стр. 249).
Безспорно е, че Димитър Вацов е на страната на Тразимах, самият той, бих се пошегувал, е един съвременен софист. За него "грешката" на европейската метафизика е грешката на Сократ - допускането, че непосредствено отворената от въпроса тоталност е всъщност вече запълнена, доколкото самата тя е мислена и проектирана като абсолют (логос). Сократовият въпрос е без-отговорен, защото не допуска непосредствено отговаряне (стр. 257; 263).
Тразимаховата интерпретация е показване, почиващо върху актуално усещане. Класическият Тразимах всъщност мисли некласически. Неговият отговор "справедливостта е полезното за по-силния" е признаване на перспективността в Ницшевия смисъл. Това е същинска онтологична интерпретация, макар и скрита зад релативистично поведение. Защото онова, което сега става, то и сега се решава (стр. 270 сл.).
За Вацов прилепването на интерпретацията към сега-ставащото е показване. Затова дадена интерпретация е истинна, когато онова, което тя казва, същевременно се показва в усещането. Когато перспективата, която тя полага непосредствено, е актуално осезаема. По този начин той отговаря на въпроса "що е истина?" или "коя е вярната перспектива?" в контекста на защитавания от него възглед. Класическото схващане за истина предполага приоритет на идеализацията над актуално ставащото, затова истината винаги е "контролирана" от миналото. При Вацов отношението е преобърнато, има изискване за обратна адекватност: напасване и коригиране на идеализациите към сега-ставащото. "Истината е нещо, за което сме отговорни сега", пише Димитър Вацов (стр. 297). Това е етосът на внимателност към сега-ставащото. Защото и нещата, и думите съществуват само актуално. Следователно, онтологична задача е, според автора, да казваме не какви са те "по принцип" или "в себе си", а какви са сега (стр. 324).
Пред нас е една радикална по намерение, стил и осъществяване философска работа. В някакъв смисъл тя самата е симптом за криза на теоретичността и научността на философията, независимо че е претоварена терминологично и е предназначена за тесен кръг специалисти. Има някаква вътрешна ирония на текста - критиката на метафизиката на идеализациите се осъществява с немалък брой идеализации от концептуален и логистичен характер. Дори смятам, че това е нарочно търсено и умело направено. Разбира си, чувства се мъката на теоретизирането при защитата на собствения възглед. Спонтанно и съзнателно едновременно, се "бяга" към условното (метафоричното) писане с много "кавички", разчленение на думи, есеистични преходи, образни аналогии, натрапливи повторения. Но основните тезиси са изказани и прояснени убедително, критическите анализи са дълбоко промислени, собствените схващания са защитени отчетливо и приобщаващо.
Разбира се, текстът повдига много въпроси и в това е неговата прелест, защото това е един отворен, незавършен и диалогичен текст, отговарящ на собствените правила на онтологията на актуалността.
Въпреки множеството уговорки, които има в книгата, все пак у мен стои едно усещане, че онтология на утвърждаването (на сега-ставащото, на усещането, на действането тук-и-сега) не разяснява напълно ясно себе си спрямо традициите на сенсуализма (Дж.Бъркли), интуитивизма (Бергсон), прагматизма (Пиърс, Дюи). В каква степен тя се вписва в тези традиции и в каква степен тя се различава? Уверен съм, че Димитър Вацов ще продължи своя проект и ще разшири полето на онтология на утвърждаването.

Доц. д-р Здравко Попов



Димитър Вацов. Онтология на утвърждаването. Ницше като задача Издателство Изток-Запад.
София, 2003