За фабриките за дипломи
и академичното достойнство
През последните години шумно се афишира приобщаването ни към европейските структури и "цивилизования свят". Не толкова охотно се говори за вътрешното противодействие на този процес от страна на институциите и за престъпните форми, които то изнамира. Това в пълна мяра се отнася за висшето образование. Нееднократно вече се писа за т.нар. "фабрики за дипломи" ("diploma mills"), организирани на базата на различни български университети. Неизяснена остава родната специфика, обогатила световния опит. Замълчава се тяхната връзка с организираната престъпност. Не се дискутира един от най-важните им мотиви - да консервират старите структури извън законните източници на спонсориране и въпреки принципите на европейското образование. Има много какво да се каже за академичната и морална деградация, за потъпкването на академичното достойнство, съпровождащи този бизнес.

Нека най-напред си изясним що е "фабрика за дипломи" ("diploma mill"), или "фиктивен университет" ("bogus university") и защо те са поставени извън закона в САЩ и Европа.
По този начин се обозначават институции, които предлагат висше образование срещу заплащане, без да са акредитирани и без да осигуряват реално обучение. Често техните дипломи имитират дипломите на престижни университети.
Примитивното печалбарство девалвира реалните стойности във висшето образование. Заради високата степен на обществена опасност, в някои щати на Америка законът преследва дори техните потребители, ако се опитат да използват дипломите си. Европейската студентска конвенция предупреждава за тази опасност. "Фабриките за дипломи" нямат място в Европа.
Сега за българската специфика. У нас това явление придоби абсурдни форми и се ползва с абсурдна подкрепа от страна на институции, които в "цивилизования свят" се борят срещу него. В България "фабрики за дипломи" извън законните си структури създадоха самите университети. Нароиха се всевъзможни "центрове" извън университета-майка, които по закон не подлежат на акредитация, но също по закон не могат да извършват преподаване. Защо и те са "фабрики за дипломи"? Не гастролира ли там академичният състав от базовия университет, който е акредитиран и който в крайна сметка издава дипломите им?
Първо, не винаги преподавателите са същите. Например "центърът" на ВТУ в София има необяснимата привилегия да съставя сам учебните си планове и да кани каквито иска лектори без контрол от легитимните факултети на Университета. А този пример не е единствен...
Второ, дори когато академичният състав е същият, курсове, които пред редовните студенти се четат цяла учебна година, в т.нар. "центрове за изнесено обучение" се отбиват за три дни. Казвам "отбиват", защото десет лекции на ден са не само непосилни за преподавателя и студентите, но и защото това изключва най-важното - общуването. За каква академична среда може да се говори тук? А нали именно академичната общност (лат. universitas) е в основата на университета и университетското образование?
Трето, този бизнес протича основно в китни градчета, далеч от университета-майка и неговата академична инфраструктура. Най-често наличните библиотеки са на ниво да осигурят донякъде училищното преподаване и да запълнят времето на скучаещи пенсионери. За лаборатории и компютърни центрове и дума не може да става. Какво да кажем за изследователска дейност и международен обмен? Това са изисквания, неизпълними по места. Затова акредитацията на базовия университет не се разпростира върху неговите параакадемични образувания. По никакъв начин тук не са спазени държавните изисквания, осигуряващи качеството на дипломите. Налице са всички признаци на една "diploma mill" - отсъствие на реално обучение, несъответствие на акредитационните изисквания и фактическа неакредитираност. В някои случаи дори привидност за това няма. ВТУ например издава дипломи по агрономство! Кога университетът е бил акредитиран в тази област? Но дори и това не е всичко!
Да не казвам кой университет успя да впише в схемата една характерна за Източна Европа форма на организираната престъпност, свеждаща се до "източване" на държавните учреждения чрез поставяне на частни фирми на техния "вход". Ректорът на този университет сключи серия от договори с частни посредници, които набират (!) студентите и организират функционирането на "фабриките" по места. В част от въпросните фирми-посредници той и негови подчинени имат дялово участие. Мотивите на частния посредник са ясни. За него са 70-85 % от студентските такси. Активите са за посредника, а всички пасиви, като деградиране на дипломата и сринат престиж, са за университета. Договорните 15-30 % от приходите са нищожна полза по сравнение дори с краткосрочните вреди. Заинтересованите се облагодетелстват за сметка на университета, за сметка на неговото добро име и бъдеще. За това се писа много. На два пъти въпросът беше разглеждан в парламентарната комисия за борба с корупцията. Тя сезира МОН и прокуратурата. Беше назначена комисия от просветното министерство, която плахо заключи, че студентите в т.нар. "центрове" не са потребители по смисъла на Закона за висше образование. Тримесечна прокурорска проверка показа наличието на състав на престъпление и даде начало на наказателно производство. В момента тече следствие. На пръв поглед всичко е ясно, но да не забравяме къде живеем!
Във връзка с това нека не пропуснем и една друга българска специфика. Говоря за необяснимата подкрепа, която "фабриките" получават от отговорни представители на държавната власт. За позицията на американския департамент по образованието всеки може да прочете в неговия сайт в интернет (http://www.ed.gov). За позицията на българските министри научаваме от антикорупционните публикации, най-често в негативен контекст. Правителственият сайт не съдържа дори идентификация на проблема. В Америка секретарят на образователния департамент координира усилията на различни държавни органи, които се борят с това явление. Между тях е и ФБР. (Виж например изявлението на неговия заместник от 15 януари 2004 за проведената работна среща.) В България просветният министър отменя постановление на Върховната касационна прокуратура от 1 август 2003 г. за закриване на незаконните центрове на ВТУ и продължава функционирането на два от тях (в София и Добрич) с още една година. На въпроса не се ли притеснява за качеството на дипломите, той отговаря, че в България всички дипломи са еднакво съмнителни?!! На свой ред, на депутатско питане за центровете на университета, източван от частни фирми, министърът на вътрешните работи отговаря едва ли не с похвала! Колко гъвкава форма за спонсориране си бил намерил този университет и как всичко е правилно! На парламентарен контрол дори беше разигран етюд, че въпросният университет бил "демонизиран". За да стане сравнението с Америка още по-забавно, нека споменем, че там "фабриките" най-често са самодейни предприятия с оборудване за 500 USD (компютър и кабелен интернет), а доходът им средно - под 1 млн. USD. Каква дилетантска организация! Каква липса на въображение и размах!
В момента очакваме промени в закона за висше образование, включващи всевъзможни забрани. Дали пък въпросът няма да се реши законодателно? Дано! Но защо не се забранява ползването на дипломи, издадени въз основа на обучение извън акредитираните звена на университетите? (Колко ли партийни активисти и мутри биха изпищели!) И какво ново дават конкретните забрани, след като сегашният закон съдържа общ текст, изключващ неакредитираното обучение и обучението по центрове? И сега в образователния процес има място не за фирми-посредници, а за фирми-потребители, които сключват договор за повишаване подготовката на своите служители. Дали не се цели оневиняване на извършените престъпления с презумпцията, че сегашният закон не ги забранява, защото не ги изрежда поименно? Признавам си, че не разбирам от право...
Що се отнася до академичната деградация, мога да споделя личен опит. През юни миналата година с ректорска заповед бях определен за председател на държавна комисия за писмен държавен изпит по философия в ЦО - Добрич. По онова време още не беше приключила проверката на МОН и нямаше становище на прокуратурата за центровете на ВТУ. Отидох, но поне хонорар отказах. Дойде време да проверяваме, а работите еднакви! От общо шестнадесет тринадесет съвпадат буква по буква, две са с няколко променени думи и само една е различна. Е, какво да проверяваш? Квесторите (от Добрич) твърдят, че всичко е редовно. Студентите са действащи учители по философия от региона, които трябва да узаконят работните си места. Иначе не можело да бъде! Самата тема не допускала различия. Случай без прецедент вероятно не само в България. Отказахме да оценяваме и решихме да отнесем въпроса до факултетен съвет. По закон се оценяват знания - слаби за двойка, отлични за шестица. За какви знания да говорим в този случай? Откъдето и да погледнеш, абсурдът е пълен. Ако са преписвали, да пишеш двойки е малко. А и така би признал, че изпитът не е опорочен и се е състоял редовно. Ще се разтичат оскърбените педагози поотделно да търсят сметка, че са неправилно оценени, че отговорът им не е за двойка, а за тройка, или дори за четворка! Или хайде да приемем тяхната версия. Нека от уважение към учителската професия счетем, че сме се сблъскали с уникален природен феномен в региона на Добрич. Нека там учителите са така паметливи, че могат да научат наизуст 38 въпроса за държавен изпит и да ги възпроизведат дума по дума. Цитирам: "еднаквостта на работите лесно се обяснява с краткостта на въпроса, разработването му от екип от студенти, а останалите колеги го получиха за заучаване." Но къде остават държавните изисквания за образователна степен "магистър"? Как да се даде за механично наизустяване? Защо не раздаваме дипломите си направо в елитните гимназии? Децата там имат не по-лоша памет и наизустяват не по-зле от добричките педагози. Това е лесно проверимо. Или разликата е само в платените такси! И как да оценим авторите на отговора, който другите папагалски възпроизвеждат, без да знаем кои са, и при положение, че изпитът е анонимен? Нека по тези въпроси се произнесе факултетен съвет, а ако трябва и институциите, следящи за държавните стандарти!
Развитието на нещата нататък е показателно за принципите на този бизнес. Студентите казали така, квесторите казали онака и въпреки докладните и приложените копия от първите страници на писмените работи, заобикаляйки факултетния съвет и мнението на академичната общност, деканът и ректорът отстраняват "провинилия се" председател на комисията. Деканът я оглавява и тичат между две сесии да оправят нещата. Дипломите са издадени, потребителят е доволен. Да живее висшето образование! До ден днешен никой не коментира съвпадането на писмените работи. Те не доказвали нищо! Важен бил "установеният ред" - какво твърдят студентите и квесторите (казахме, също от Добрич). Какво ти академично достойнство! Гледай да няма недоволни потребители, с преподавателите някак ще се справим. Ще цитирам финала на студентската жалба до декана - очевидно последният им писмен текст в университета. Какво по-добро свидетелство за качеството на това образование! Възпроизвеждам го с точност до буква: "За нас всяко друго решение - опит да ни се предложи повторен изпит голословни, без доказателства, обвинения в нашата добросъвестност, ще бъде неправомерно, несъобразено с процедурните правила за полагане на писмен изпит. Горещо се надяваме на Вашата намеса, за да се поправи несправедливостта в зародиш и получим оценките си своевременно, което ще стопира стреса ни, в който сме поставени не само ние, а и семействата ни." А това са учители - елитни студенти в магистърските програми! Какво да кажем за другите потребители в системата на т.нар. "центрове"! Каква ще е тежестта на нашата диплома, когато на пазара на труда излязат 12 хиляди (за толкова се знае) подобни, че и по-слаби нейни приносители? Как университетът ще съхрани престижа си и ще бъде избираем за европейско спонсориране?
Не случайно концепцията за т.нар. "центрове" и концепцията за европейската интеграция се застъпват от противоборстващи си кръгове в академичната общност. Ще се възползвам от сполучливите метафори на проф. Георги Каприев в неговата статия "Кентаври в Академията", публикувана в "Култура" (бр. 11 от 12 март 2004). Този бизнес е присърце най-вече на "хуманитаристите-аграрници", които не произвеждат модерен научен продукт, чиято дейност протича в елементарно даскалуване и в най-близката кръчма. За тях "центровете" осигуряват (както им се струва) сигурен доход и независимост от европейските стандарти и глобализацията на висшето образование. Това е самозащитна реакция на отживял времето си манталитет и обречени академични структури. Нормално е те да се стремят да се консервират, докарвайки си издръжка извън законните източници и въпреки принципите на европейското образование. Не е моя работа да коментирам криминалния аспект на нещата, свързан с обогатяването на длъжностни лица. По-интересна е идеологията, която се създава. Разбира се, че нищо не е "просто така", а с високи цели. За "пламенното родолюбие" и готовността да се противодейства на всякакви "външни попълзновения" не мога да добавя нищо ново. У нас те се изявяват най-ярко в кръчмата - жизнения ареал на "аграрника", и са сюжет до болка познат. Оригинална е само версията, че така се създава заетост за обречените на безработица младежи по села и градчета. Добри родолюбци ги спасяват от улицата...
По-интересна обаче е псевдо-модернизаторската идеология. Така, виждате ли, се улавял пулсът на времето и се запълвали пазарни ниши. Това било дистанционно обучение, което тесногърдите не оценяват. Нищо, че на Запад никой не обърква "фабрикaта за дипломи" с дистанционното обучение, както не я объркват и националните институции! Тук на помощ идва изконната враждебност на провинцията срещу столицата и срещу останалия свят. Има още много какво да се каже за рецидивите на тази враждебност, за стремежа за вътрешно капсулиране и отпъждане на преподаватели не от населеното място или нежелаещи да се приобщят към схемата. Това води до потискане на онази част от тях, която по думите на проф. Каприев принадлежи към групата на "хуманитаристите-индустриалци". Това са хората, създаващи конвертируем научен продукт и търсещи международни контакти, на които пречат местничеството и неакадемичният дух. Не е далеч времето на влизането ни в Европейския съюз. Нека не се заблуждаваме - не всички университети ще издържат на конкуренцията. Ще оцелеят тези, които съхранят доброто си име и успеят да се включат в европейската академична мрежа. В които надделее академизмът. Въпреки дезорганизацията и корупцията в днешна България.

Доц. Иван Христов
Великотърновски университет Св.св. Кирил и Методий