Чалгаwood

Харесва ни или не - поп-фолкът се настани трайно в българското звуково ежедневие. В градския транспорт дори го забраниха - мярка, която само показва колко е той разпространен в тукашната интонационна среда. Друг въпрос е доколко ефективна и справедлива е тази санкция - това, че нещо не ни допада, не значи, че трябва да го пъдим и поставяме извън закона; по-важно е в случая да се опитаме да помислим защо толкова гръмовно се вписва то в живота ни. За да си отговорим, струва си да се вгледаме в доста нароилите се поп-фолк телевизии: в днешно време не толкова думите, колкото образите са онази реалия от/на всекидневието, способна най-точно и непредубедено да ни посочи "правия път".

Централните поп-фолк телевизии са 3 (или поне толкова ми предлага моят кабелен оператор) - "Планета", "Фолк" и гравитиращата около тази част на музикалния спектър "Веселина" (тук няма да се занимавам с предаванията, посветени на тази музика, по-важен ми е цялостният й образ). Първите две излъчват фолк-клипове, собствената продукция е малко, третата разиграва в едно студио с почти несменяем декор своите музикални сюжети. Каквото и да е програмното съдържание обаче, между тях има нещо много общо - всички те са лъскави, луксови, лустросани. Откъдето и да ги погледнеш, все излъчват блясък и разкош: стремежът е да се демонстрира имущество, да се показва богатство. Един "панаир на суетата", в който материалното е надвило духовното, сатенът е повече от смисъла. Особено много това пролича при връчването на фолк-наградите (по тв "Планета") - излизащите на подиума са във фрапантни тоалети, обръщат се към публика и почитатели с готови думички, всички заимствани от световни образци - церемонията "Оскар" например. Да не говорим за клиповете, клонирани сякаш от някоя MTV, но с главна героиня Сашка Васева, не Мадона (макар че първата е петимна да бъде оприличавана на втората или ако не на нея - поне на Мерилин Монро).
Което навежда на мисълта: българският поп-фолк и особено визията, която изгражда той за себе си, имитира и желае да прилича на американския Холивуд. Да, чалгата пее наистина за "простите" неща в живота: "сто патрона ще ти вкарам" или "да се хванем за зелено" - един жизнен модел, характерен за балканските ширини, но в своя образ тя съвсем не се оприличава на боклучавите квартали, мърлявите просяци или надупчените пътища; напротив, пример за подражание й са необятните автомобили на планетарния артистичен и музикален елит, провокативното му и в разрез с общоприетите буржоазни норми на "средния" морал поведение, свободното от грижи за бит и оцеляване съществуване. В този смисъл поп-фолк-визията е въплътената в картини българска представа за това какво значи "хубав живот", dolce vita; това е българският копнеж по американската мечта. Следователно, да слушаш чалга не означава, че имаш трайно място в долните етажи на обществената и интелектуалната стълбица, а означава, че имаш съзнание за това свое място и че не си доволен от него. Поп-фолкът те изхвърля - поне в представите ти - от този съвсем не престижен охлузен социален топос и те пренася на други места - с палми, лукс, красавици и лимузини, където коктейлите са винаги студени, въздухът прохладен, а водата в басейна (морето) - топла и приятна. По същия начин тоест, по който Индия си има своя Боливуд, тук, на Балканите, в България ние си имаме своя Чалгавуд, съчетаващ в себе си уж изконно българското като музика с наистина изконно българското като блян. И въобще няма да се учудя, ако в най-близко време по екраните ни се завърти филм, подобен на индийските - лъскав по холивудски, но с песни и танци по български. Ако досега фолк-индустрията не се е досетила, все някога ще го направи. А на нас, другите, ни остава единствено да тръпнем в очакване кога ще се появи "Слонът, моят приятел" в изпълнение на Луна или Камелия например.
След като имаме чалга-телевизии, защо пък да нямаме и чалга-кино?

Митко Новков







Петък,
ранна утрин