Гордост и предразсъдъци
по балкански
"Стига сме се увличали, дойде време и разума си да послушаме. И всичко това, и цялата тази чужбина, и цялата тази Европа, всичко това е само фантазия и всички ние в чужбина сме само фантазия... помнете ми думата, ще видите!" Това е финалното умозаключение на Лизавета Прокофиевна от романа "Идиот". Много, много години, след като Достоевски го е написал, един словенски филмов герой изразява същата неприязън към въпросната Европа. Със свои непоклатими балкански аргументи. Имам предвид "Резервни части" на относително младия режисьор Дамян Козоле - един от най-силните филми в програмата "Балканско кино" на фестивала. Шансът на широк екран да се гледат филми, създадени от географските ни съседи, пък и където и да било другаде, освен в Холивуд, е почти нищожен. Да се хванем за американското - с малки изключения, такава е политиката на родните ни киноразпространители. Затова, да живеят фестивалите!
Връщам се на "Резервни части". Според Дамян Козоле, който лично го представи, филмът може да се възприема и като документален. Жестока действителност, не спестява нищо, но и не натрапва гадости. Става дума за трафик на хора. Въпросният противник на присъединяването на Словения към Европа се занимава тъкмо с този бизнес. Шофьор е и превозва отчаяни нещастници до границата с Италия. Върши си работата перфектно, няма провал. Придружава го млад колега, нещо като ученик. Споделят си. В хода на изповедите старшият споменава за резервните части. Сиреч, не на всички, успешно преминали границата, им осигуряват топла храна, работа и комфорт. Под формата на медицински прегледи им взимали органи, обричайки ги на гибел. И всичко това - в Европа. Затова я мрази. Но не спира да превозва хора, нали трябва да се живее... Иначе, не е лош човекът. Филмът без излишен афект наблюдава нравствената неграмотност на героите и някак не обещава бърза промяна в мисленето. Старият умира от рак, младият заема мястото му и работата продължава. Това е.
Темата за трафик на хора е засегната и в "Извара в мармалада" (пак Словения) на Бранко Джурич, само че по-лековато, да не кажа несериозно. Героите му са по тарантиновски нелепи, карикатурни, там драма няма. От друга страна, подземният свят не бива да се сакрализира - сложни характери, силни преживявания, всичко това е ала-бала. Обитателите му са просто нахални мутри, които в най-добрия случай имат нужда от лечение (обикновено са дрогирани), допълнително образование, а не е зле и малко неделно училище. Може пък да им просветне. Впрочем, Бранко Джурич е актьор и освен в режисьорския му дебют, имахме възможност да го гледаме и в "Малък свят" на Милош Радович. Рядко смешна комедия с елементи на сантимент и черен хумор. Чудесни актьори, изобретателност в създаването на комични ситуации, забавен диалог. Изобщо, филм - антидепресант. Как да не изпиеш две ракии със салатка след това...
На човек обаче съвсем не му е до ракия и салатка след "Кордонът" на сърбина Горан Маркович. Тук отново се сблъскваме със синдрома на нравствената неграмотност, този път облечена в конкретна власт. Героите са милиционери, предпазващи правителството на Милошевич от масови безредици и улични протести. Нещо като "Бърза помощ", но не да помагат, а да стрелят във въздуха и да налагат с палките невъоръжени хора. Не всички го правят охотно, у някои тук-таме проблясва човещина, съмнения разни... Но нали трябва да се живее? Бунтовете обаче не секват. Оскотяването на "охранителите" стига до там, че си изкарват жалкия, безпомощен гняв върху момче, заловено по улиците на Белград. Пребиват го почти до смърт, а пък то се оказва гадже на дъщерята на важен човек - началника на въпросния кордон. Оттук нататък отношенията между дъщеря и баща се сриват напълно, момчето остава инвалид за цял живот, а тя бута инвалидната количка и сякаш се опитва да изкупи вината на баща си и цяло поколение кретени, които приемат да живеят по точно тези правила.
Същите тези правила фанатизирано е спазвал и един от героите на Душан Ковачевич (пак Сърбия и Черна гора) в "Професионалистът". Той е бивш агент на тайните служби в Белград. Обект на професионалния му интерес е интелектуалец - бохем. Писал е донос след донос, следял го е постоянно, знае всичко за него, почти до влюбеност. Минават години. Ченгето кара такси (обичайна съдба на доста "професионалисти" и у нас), а интелектуалецът е костюмиран, вече улегнал шеф на издателство. Срещат се. Бившият бохем днес има други задължения и дори е забравил някогашните си подвизи. Онзи обаче ги помни, нещо повече - живее с тях, като че ли най-щастливите моменти в жалкия му живот са били да наблюдава как други умеят да се забавляват, да творят, да бъдат личности... Иначе филмът е пропит с дискретен комизъм, без умиление към нито един от героите. Създаден е по пиеса на самия Душан Ковачевич, забелязана на много места по света, включително и у нас. На българска сцена в началото на 90-те я постави Крикор Азарян.
Малък отдих от тежката проблематика в балканското кино - "Любовни погледи" (Сърбия - Великобритания) на Сърджан Каранович. Действието, разбира се, пак се развива по време на война, но акцентът е върху човешките чувства, преодолели етнически различия, глупашки предразсъдъци, безсмислена агресия. Филмът не е бляскав, но е елегантно направен и се гледа с удоволствие.
Като стана дума за глупашки предразсъдъци и безсмислена агресия, трябва да признаем, че по тези географски ширини те май са неизтребими. Филмът "Лято в златната долина" (Босна и Херцеговина/Франция/Великобритания) е на режисьора Сърджан Вулетич. Героят е младо момче, почти дете, което трябва да изплати дълга на внезапно починалия си баща, въпреки че семейството едва свързва двата края. Въпрос на чест, на мъжество, на балканско достойнство. На вид момчето изглежда почти жертва на глобализацията - носи спортни дрешки, дълга коса на опашка, слуша музиката на MTV и прочее. Но мисленето му е сковано, представите му за добро и зло са изместени и, естествено, затъва. Тъжна история, но безкрайно важен проблем. По тези места витринните признаци на европеизиране безспорно са налице, но менталните нагласи още си седят векове назад. Иначе младият Вулетич демонстрира изключително модерно мислене по въпроса, както и като филмова стилистика.
Няма угодия за нашего брата балканеца - страда в родината, воюва на собствена територия, недохранен е. В чужбина пък не го разбират, там купон няма, самотен е. Този тъй характерен синдром е уловен и артистично разигран от македонския режисьор Антонио Митрикески в "Като лош сън" (Македония - Хърватия). Двама съграждани поемат различни пътища. Не са щастливи и се опитват да променят някак живота си на родна територия. Оказва се повече от трудно...
Не е новина, че трудно се справят с живота и в Албания, но поне Италия е наблизо. Млад албанец заминава за там заради финансовото оцеляване на семейството. Отначало пише редовно, но после сякаш изчезва. Баща му се тревожи, хората го одумват (пак проклетите предразсъдъци) и той тръгва да го търси по широкия свят. Филмът е "Разпръснати писма" (Италия - Албания), дебют на една от най-изявените фигури на албанския театър - Едмонд Будина. Усещането за автентичност, великолепната актьорска игра (в главната роля е самият Будина), екзотиката на непознатото правят филма наистина интересен.
И в Румъния животът никак не е лесен. Може би оттук насетне, след като заедно ни приеха в НАТО... Тази шега обаче не е много уместна на фона на ужасяващата история, базирана на истински случай в "Мария" на Петер Калин Нетцер. Младият румънски режисьор е имал късмета да живее като емигрант с родителите си в Германия дълго. Вероятно там (предвид социалните рефлекси на едно заможно общество) е развил особена чувствителност към проблеми, като мизерията, домашното насилие, безизходицата на хора, останали без право на избор. После обаче се връща, завършва режисура в Букурещ и се занимава със случая "Мария": първо като документално описан казус, после - и в игрален вариант. Мария е красива млада жена, майка на седем деца. Семейството е безутешно бедно. Мъжът й е безотговорен грубиян, пребива я постоянно. Оттук нататък следват неща, които звучат като в препедалиран вестникарски репортаж. Ама е истина. Жената загива нелепо, точно когато има шанс да пооправи живота си. Остават седем сирака. Иде ти да изкрещиш: има ли изобщо някакъв шанс по тия места? За силното публицистично и емоционално въздействие на филма сериозна заслуга имат и актьорите начело с Диана Думбрава в главната роля.
По-южните ни съседи я карат по-лежерно. В "Пътят към хана" гръцкият режисьор Йоргос Баколас ни разказва историята на двама симпатяги от началото на миналия век, решили да се правят на нещо като Буч Касиди и Сънданс Кид. Юначни балканджии, с ястаклии мустаци, те се впускат в приключения, които, защо пък не, понякога свършват добре.
По-необичаен като визия и послание е "Кал" на турския автор Дервиш Заим, но със сигурност има достатъчно публика, която ще оцени неговите изразни средства.
Преди да премина към любимия си филм от този фестивал, отделям няколко реда и за нашето представяне, без претенции за сериозен анализ. Допускам, че това предстои. Сещам се за популярна телевизионна рубрика под заглавие "Къде сме ние?" Та къде сме? Ами, борим се. Претъпканите зали по време на фестивала подсказват, че нещо симпатично се случва в българското кино. Връща се контактът с публиката, започва да й става все по-интересно. Разбира се, различните автори имат своя сродна по душа и възраст таргет група. С "Другият наш възможен живот" Румяна Петкова докосва чувствителността на собственото си поколение, а младите гледат озадачено. Нейното поколение пък озадачено гледа "Мила от Марс" на дебютантката Зорница София. Аз пък на свой ред озадачено гледах четирите моноспектакъла, заснети на кино в "Хубава си, мила моя" на Георги Дюлгеров. Иначе Ани Вълчанова, Илиана Китанова, Любов Любчева и Радена Вълканова са чудесни актриси. Каквато е и младата Весела Казакова в двете си превъплъщения в "Мила от Марс" и "Шантав ден" на Силвия Пешева (другият български дебют). Последният филм всъщност успя да консолидира всички поколения - разбраха го от баба до бебе. Изгледах и един късометражен експериментален филм - "Diptih - Alien" на Марий Григоров-Маро, състоящ се от три части. Първата - брилянтна, другите две - насила хубост. Въобще пъстра картина, ама ще се оправим...
На Балканите обаче някои умеят да правят и интелигентско кино (не интелектуално, има разлика в понятията). Такъв е филмът "Отчуждение" на турския режисьор Нури Билге Джейлан. Плавен, спокоен, мъдър. Напомня Антониони от славния му период, но без западняшката тревожност, дето понякога изнервя. Иначе дълги кадри, но не и усещане за бавност, внимателно вглеждане в детайлите, тънко чувство за хумор. Героят е фотограф самотник. Успял да се изучи, да пробие в професията и да се измъкне от забутаното селце, откъдето е родом. Живее в хубав апартамент в Истанбул, библиотеката му е пълна с книги, всичко блести от чистота. Трудно общува с хората, видимо рязкото преместване от една социална категория в друга го кара да се чувства несигурен. И той избира самотата, дори се привързва към нея. Добре му е така. До момента, когато братовчед от село пристига с молба да бъде приютен. Цивилизационната пропаст между двамата е гигантска и при цялата взаимна добронамереност, връзка между тях не се осъществява. Тя е просто невъзможна. Възниква и напрежение. Колкото и да е първичен, младият разбира, че трябва да си иде, и го прави по най-дискретния безшумен начин. Преподава на образования си братовчед урок по човечност и достойнство. Филмът далеч надскача балканската проблематика.
Въпросът е как да живеят под небето толкова различни хора и общности?
И кой свят е най-правилният? Европа ли, Русия ли, Америка ли или Балканите? Някога Смирненски, разбира се, по друг повод беше написал: "...два свята, единият е излишен..." Но все повече си мисля, че излишни светове няма.

Карин Янакиева


Карин Янакиева е завършила кинознание в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Има стотици публикации в специализирания и всекидневния печат. Работи като експерт в Националния филмов център.
8. Международен София Филм Фест представи 17 нови игрални филмa от Балканите (включително и 4 български премиери). Част от изгледаната съседска продукция сериозно се вписва в световния контекст на фестивала - и в избора на теми, и в тяхната интерпретация. А някои от филмите респектират с енергийната си мощ.