Бият Паниковски!
или паниката около Ботев


Години наред българската общественост, предвождана от своята будна журналистическа съвест, гръмогласно оплаква трудностите на изпита по български език и литература, който се провежда в СУ "Климент Охридски". Довеждат се доводи от девет дерета: програмата е претоварена, материалът не съвпада с този, който реално се изучава в училище, децата ходят на частни уроци... И ето, в края на миналата година Катедрата по българска литература в СУ предложи да се въведат известни съкращения в програмата на изпитния материал. Изработени от специална комисия, промените бяха обсъдени и одобрени на Факултетен съвет. Наистина, те са по-скоро скромни: отпадат публицистиката на Ботев, публицистиката на Алеко Константинов (без "Разни хора, разни идеали"), по няколко произведения от други автори, поети и белетристи. Всеки кандидатстудент, чул за промените, се усмихва щастливо. Изведнъж обаче, когато излезе Справочникът за 2004 година, сред журналистическата общност настъпи раздвижване, смут, който само за няколко дни прерасна в истерия. Чуха се първите викове: "Махат прозата на Ботев!", после пропълзя обобщението "Махали Ботев!" и накрая паниката кулминира в патетичното обвинение "СУ мрази Ботев!". Липсва само думата "отродители", за да се върнем към националистичните напъни от началото на 90-те години.
Нали си спомняте онзи чудесен герой, Паниковски, от романа "Златният телец" на Илф и Петров, който се държеше натрапливо-истерично, за да предизвика към себе си публичното внимание? Ето сега нашата журналистика пак се държи като детето на лейтенант Шмид и страстно крещи: "Бият Паниковски! Вземат ни Ботев!" Ключовите думи са две: "Паниковски", защото паниката е предизвикана от все същия маниакален стремеж към внимание, и "ни", защото Ботев се мисли в пряк процес на идентификация с легендарното му величие. Разумът не заема особено място, още по-малко опитът за съобразяване с обществената действителност. За пореден път журналистите мислят в псевдоелитарните категории на хора от друга планета - планетата на нежеланието да разберат, че образователната политика е исторически динамичен процес, който е длъжен да се съобразява с промените в културните нагласи и обществения манталитет на всяка епоха. И все пак защо е тази паника точно около Ботев? Защо никой не плаче за фейлетоните на Щастливеца, не иска да забележи, че сме махнали разкази от Вазов, стихотворения от Дебелянов и Яворов? Не е ли симптоматична истерията в единия и пълното безразличие в другия случай?
Най-лесно е да се разберат мотивите на журналистиката от комунистическо потекло. За нея Ботев е еталон-фетиш, тя никога не е преставала да се мисли като "бунтовната съвест на своя народ", тук идентификацията протича в емоционално безхитростен и идеологически първосигнален план. По друг начин стои проблемът с административното решение и властовата поръчка. В трета посока идват тези, които просто гравитират около ядрото на паниката. В повечето случаи това са хора, които нямат ясно мнение (още по-малко практически наблюдения) по въпроса, но държат да бъдат в светлината на публичното внимание. Тяхното присъствие доказва, че истерията-Ботев е надхвърлила себе си, че тя е вече знак на други процеси, които текат едновременно. Най-вероятно става въпрос за (не твърде съзнателен) отговор на националистичния шок, предизвикан от аналогичната (само че официозна) паника около приемането ни в НАТО - политически факт, който едва ли може да събуди историческата гордост на българския народ. И ето, случаят Ботев се появява удобно, точно навреме, за да "очисти срама от челата", за да покаже, че ни е останала някаква колективна гордост - истеричната историческа гордост на един малък провинциален народ.
Но все пак нека да се опитаме да помислим разумно какъв е смисълът на направените промени? Широко тиражираният въпрос, с който репортерите стръвно навъртаха телефоните на всякакви университетски преподаватели, беше: "Защо махате прозата на Ботев?" В името на елементарната литературна грамотност трябва да кажем, че публицистиката не е проза, а разликата между двете може да бъде открита във всеки речник на литературните термини. Публицистиката е слово, тясно свързано със социално-политическата действителност на времето, в което се пише. При Ботев специално тя е обвързана с огромен брой цитати, метафорични сравнения, алюзии, скрити препратки към личности и събития от 70-те години на XIX век. Без да се познава този исторически контекст, смисълът на фейлетоните и статиите се превръща в бледо и приблизително подобие на своя оригинален замисъл, за да не кажа направо - в simulacrum на политическо действие. Резултатът е един безличен и интелектуално импотентен Ботев, а губещият - именно историята на българската журналистика. Идеята, че учениците трябва да познават целия този контекст, като го изучават в училище, е напълно изгубена кауза, откровена илюзия.
Вторият въпрос, с който атакуват разярените репортери: "Кога за последен път се е падала публицистиката на Ботев?", има много лесен отговор - никога. Подобен изпит ще предизвика празни зали и травма сред българската общественост. Върху публицистични текстове се пише много трудно, особено пък по памет: тук няма сюжет, няма герои и фабулни перипетии, върху които би могло да се закрепи съзнанието на учещия. Остава обаче една трета възможност - публицистиката може да бъде включена в общ въпрос върху творчеството на Ботев. Истината е, че тематичната насоченост и образната специфика на фейлетоните рязко се разминава с темите и образите, които доминират в лириката на Ботев. Така всеки въпрос, формулиран на принципа "в цялото творчество на Ботев", е куртоазен жест, лишен от практически смисъл.
Плачът по Ботев е "смешен плач" - той не е насочен към интересите на българската общественост, а единствено към нарцистичните илюзии на една малка група от хора. И в същото време е част от вечната патриархална носталгия по безвъзвратно изгубената "идеалност" на някакво минало време. На всички, които плачат, искам да предложа едно разрешение. Нека представителна извадка от български журналисти седне, та напише в кандидатстудентски условия по едно съчинение върху публицистиката на Ботев. Представителна част от Комисията по проверка на изпита ще прочете съчиненията и ще ги оцени според обичайните си критерии. Да видим какви ще са резултатите, кой ще се смее и кой ще плаче накрая? Аз лично се ангажирам да проверявам безплатно - срещу удоволствието да публикувам после събраните "бисери".

Проф. дфн Милена Кирова
Ръководител на Катедрата по българска литература в СУ







Думи
с/у думи