За одиозния дискурс и партизанлъка
Убийството, което не бива да се "усвоява с дискурса на "нормалността" в условията на "новата българска публичност", е темата на статията "Обикновени убийства" (в. "Култура", бр. 12/19 март 2004) на Михаил Неделчев. Първата част на статията завършва с думите на Царя-премиер: "За съжаление подобни убийства се извършват и другаде. Тревожното е, че има смърт." В тези правдиви сами по себе си думи Неделчев вижда опит да се обявят убийствата за нормални явления. И за да засили аргументация си, минава във втората част от статията към историческия паралел с убийството на Стамболов и реакцията на тогавашния премиер д-р Константин Стоилов. Вместо да "обгрижи" това публично убийство, премиерът прилагал "витиевато" "реторически хватки на нормализацията". Неделчев ще деконструира речите на Стоилов и вследствие на това ще "се сблъсква с многословие и антихуманитарна юридическа обосновка". И ако историографията приемала, че времето на Стоиловото управление (1894-1899) е "класическото време на българското буржоазно-демократическо развитие, на европейска нормализация на България" - то това е само един мит, потопен в мъглата на правителственото "говорене". За да се закрепи този образ на един просто добър оратор, чиито речи са "казване сякаш извън историята", тези речи "грижливо са събирани и издавани". (Забележка: целият архив на Стоилов е запазен, а не само речите му, и синовете му ги издават само един път в издателство Т.Ф.Чипев през 1939 г.). Но още навремето е имало, подобни на Неделчев, "умни критически анализатори" като д-р Кръстев, които са прозрели "безличността на царедвореца и гумиластичния безпринципен безволев султански везир" и предпочитат Стамболов "като личност и като фактор в социалното развитие на един народ" (цит. от д-р Кръстев в сп. "Мисъл", 1897 г.). Така стигаме до основната мисъл на д-р Кръстев, че ако "Стоиловият режим не е тъй лош, няма оная чрезмерна жестокост, която Стамболов тъй обичаше", "нито пък онзи безсмислен терор", "натиск, който не даваше въздух за дишане", това не е заради "принципността на Стоилов и на неговите другари, а защото те нямат силата и просто "не могат да го направят" като Стамболов. Може само да се радваме, че Симеон Радев е написал "Строителите на Съвременна България", а не д-р Кръстев, който в случая също може да бъде обвинен в същия партизанлък, в какъвто Михаил Неделчев обвинява д-р Стоилов.
Такива силни обвинения са мислими в горещата партизанлъшка война между стамболовисти и анти-стамболовисти в края на XIX век. По необясним начин след сто години тези войни не заглъхват. Актуалността на Стамболов, опълчил се срещу Русия, е обяснима в стремежа на днешна България да се освободи от руското имперско влияние. Това, което буди удивление, е, че Неделчев с такова настървение решава да демитологизира личността на Стоилов в името на някакъв исторически паралел. Човекът, на когото България дължи първия си Наказателен закон, човекът, пледиращ за нравственост и почтеност, дълбоко религиозен, почитан и от свои, и от врагове, започва една своя реч върху смъртното наказание така: "Страшно нещо е смъртта - и колкото да е навикнал човек да я гледа на лице, все пак пред смъртта тръпки го хващат." Да вмениш на такъв човек греха на неискреност в целокупния му принос в политическия живот на България, и в частност в потулване на истините по убийството на Стамболов, е анахронизъм. С вестникарските средства от края на XIX век да искаш да докажеш, че убийството за него (премиера, а също и за царя-премиер) било обикновена работа и гражданите могат да са спокойни, е доста пресилен акт. С публикуването в последните години на Дневника и биографията на Стоилов, а и в много предишни исторически изследвания, непредубеденият читател може да види ясно, че обвинението на Стоилов в царедворщина е несправедливо.
И вместо да тачим двамата свои държавници Стамболов и Стоилов, да отричаме втория, защото повече ни хареса първият, ще е същото, както, ако последваме пак д-р Кръстев, решим да тачим само Пенчо Славейков, а да отричаме Иван Вазов.

22 март 2004

Константин Чипев