Накратко за стила и загрижеността
Каква е връзката между мисленето и езика? Има ли извънезиково мислене, или то се формира посредством и в съответната езикова среда? Различен език тъждествено ли е с различен светоглед? Тези проблеми на психолингвистиката лесно могат да бъдат "отменени", щом известно време решим да се самонаказваме със словесната култура на немалка част от печатните медии. Все още мнозинството от "пишещите братя" не съумяват да разберат, че са налице съществени различия между печатния и говоримия, "живия" език и че и тук, както в изкуството на актьора, "естествеността" е най-трудно постижимата задача. И работата не е просто в грамотността (макар че като цяло тя е проблематична), а по-скоро в позициите, от които се дефинира смисълът на Медиaта.
Разбира се, има и относително специализирани издания - финансово-икономически или юридически, където голямата част от текстовете боравят със съответната терминология, т.е. в случая те не попадат в сферата на интереса на тази статия. Всички вестници и списания обаче без изключение поддържат по същество еклектични наблюдателски, коментарни и аналитични рубрики - обществено-политически, социални, морално-философски и т.н., точно в които проличават най-ясно неуменията в словото.
Какво например можем да "чуем" в изкази от рода, че определен процент от учениците "гаврътват" по няколко чашки дневно, или че внук е "заклал" дядо си? Твърде нескопосаното принципно оправдание, което се повтаря, е, че така се говори "на улицата" и затова медиите ползват нейния речник - за да бъдат "близо до хората". Защо казвам, че е нескопосано? Защото, първо, съществуват различни жаргони, второ, как определяме кога вербалното общуване е жаргонно и кога не е, ergo, трето, "живият" език далеч не се покрива с понятието "жаргон". Освен това пишещите журналисти и други - коментатори, анализатори, така да се каже, не "потъват" в сленга, а ползват единични фрази и отделни думи, като ги превръщат в клишета. Така че питането защо е необходимо да го правят е коректно.
Когато в разговор споделим, че снощи сме гаврътнали няколко чашки в повече, ние всъщност иронизираме ситуацията и тя става игрова, става случка от ежедневието, след която боли глава. Така ние практически се надсмиваме над себе си или над онези, които са препили. Този хумор е добродушен, най-често той е разбиране и съпричастност поради споделен житейски опит. Когато обаче напишем, че учениците "гаврътват" някакъв брой чашки на ден, с това ние желаем да демонстрираме загриженост и социално мислене. На практика така демонстрираната загриженост не е нищо повече (не "казва" нищо повече) от юношеското: "Тоа че се претрепе бе, копеле!" Пиша "юношеското", защото подобно на психиатъра д-р Морган Скот Пек не харесвам думата тинейджър.
Или да видим коледните традиции. Една от тях - в случая коленето на прасе - като елемент от цялостния полуезически, полухристиянски ритуално-празничен комплекс, има свои извършители. Те са или касапите, или просто хора, които знаят как да го направят (като всяка работа и тази не е лесна) и които получават за труда си съответното възнаграждение. "Клането" на човеци (защото дядото и бабата са такива) е нещо изключително различно. Когато обаче го напишем по този начин, ние му признаваме, "потвърждаваме" му идентична социална роля, независимо дали го съзнаваме или не.
Същото важи за думата "размазал се", отнесена към някого, паднал или скочил отвисоко - всъщност малцина са онези, които са виждали отблизо наистина размазан човек - тук "метафората" спокойно ни отвежда в сферата на комиксовото мислене, обаче извън всякакъв художествен контекст. А щом напишеш, че наркоманите "се друсат", вместо че бавно се самоубиват, ти всъщност не казваш нищо. "Друсам се" може да значи много неща, повечето от които комични. Да, съществува обществено съгласие при употребата на този глагол, но твърдя, че "самоубивам се" в случая е по-точното определение без, разбира се, да е единственото. И т. н., и т. н. Пак казвам, има съществена разлика между писмен и говорим език.
Тази "липсваща стилистика" се наложи от софистичния принцип, че медиите просто отразяват действителността (сякаш съществува такова нещо като "просто словесно отразяване"). Наложи се със самодоволството на не тъкмо образования, на не съвсем критичния човек. Разбира се, посочените примери са нищожна частица от цял един "жанр" - от жанра на безразборната посредственост. В този контекст средствата за масова информация като че ли наистина вече се примириха с ролята на "простото отразяване". Само че все пак изразяването на действителността изобщо не е еднозначен, едновариантен процес, така както и самата действителност не е едносложна. В края на краищата нали може да се потърсят различни начини за отразяване и изразяване, защото посоченият е по-скоро на принципа на кривото огледало. А както знаем, кривите огледала не показват, а премоделират, разфокусират реалния образ.
И така, словесната култура на "пишещите братя", отразена посредством избора на стилистични средства, говори за съответните лични възможности, за отношението към читателите и обществото и за разбирането въобще за медиa. Героят на Вазов, който с потрес хваща с дилафя (щипците) снопа вестници, за да ги хвърли през прозореца, изглежда ще продължава да бъде прав в това свое омерзение...

Марио Коев