Во истину воскресе!
Значи това безжизнено тяло е гробът на Коста, в който той е бил погребан цял живот до тоя ден. И тоя гроб за пръв път е празен, и Коста за пръв път е излязъл от него.
Коста оживя, Коста възкръсна из мъртвото тяло!
Това е от Илия Бешков, из неговото "Коста оживя". Попаднах на тези думи като съвсем, съвсем малък - попаднах на това Евангелие от Бешков. Бях толкова малък, че дори не разбирах какво значи "гроб" и "мъртво". Но почувствах как Коста излиза из това, което не разбирах.
Дълбоко не знаех и кой е "Коста". После научих, че е Петканов, Константин... ала възкръсналият, оживелият за мен си остана не той - с двете (или три) пълнозвучни имена - а Коста, тъничкото, сякаш издялано от смъртта име. След това се появи и Великден - като празник, на който се радваме, че Възкресението всъщност пак се отлага, че бяга от нас назад във Времето - към своята единственост. И целият този мъчително повтарящ се ритуал на подялба на Възкресението поравно, лъжичка Възкресение всекиму. И си мислех за Коста. Освободен от "Петканов", от биография и - важно за мен! - от тази страховита своя корпулентност, която заедно със свръхестествената слабост на Бешков образува общото им съвършено тяло. На това тяло едва ли би стигнала лъжичка от Възкресението. Нужно е било цялото и е била нужна цялата му сила, за да изтръгне Коста от това мощно тяло, сънуващо живота му. Бешков пък, за да избяга от досадната задължителност на умирането (то е срамно, а не смъртта) прави тялото си да е извън живота - "ям ориз и компот, а от това костите ми са станали по-бели (чисти)" - и за да може да не престоява в смъртта, да е извън нея. "... така ще ме родиш отново - усмихната и нежна, о моя майко, моя пречиста смърт!" Не е искал да възкръсва след, ами чрез и във, понеже още на 56 години той е минал през кръста и е изтичал през смъртта. Пет години преди това Константин Петканов умира и оживява като Коста. Думите умират, за да възкръсне Словото... за да се възкръсне в Словото. Да възкръснеш в Словото е страховито, понеже отиваш не просто в орисаното от Хьолдерлин "следващо най-добро", но и в "следващото неизвестно". Пет години трае и Бешковото очакване на неговото et resurrexit tertia die secundum scripturas.
Пет години грижливо изтрива той себе си от битието.
Дали е знаел невероятното РачоСтояново "и ми се пощя небитие"? Знаел ли е как Рачо Стоянов (също неуклюж, също мъчително телесен) е заглъхвал и е отърсвал околния живот от себе си? За да оживее извън паметта. За да възкръсне чисто. И далеч.
Ако като дете не бях прочел онези редове от Евангелие от Бешков за Възкресението Коста, вероятно щях да възприемам Великден като честване на Дейвид Копърфийлд - ловко, трудна ситуация, нали (почти невъзможна!), браво, смайващо! Има свидетели на заравянето, както и на от-равянето. И ето ти чудовищният "Jesus Christ - SuperStar".
Но бях ги прочел! И Възкресението вече имаше име. Възкресението се отнасяше вече и до мен, понеже го прочетох чрез името му още преди кръста и срамното умиране. Вярно, беше ми мъчно за огромното, а толкова празно и изоставено тяло на Коста.
Жалех гроба, с други думи.
"Коста възкръсна из мъртвото тяло! Но немощните ридания заглушават гласа на тая истина и чудният й блясък тъмнее в сгъстената човешка скръб". Тези немощни ридания ме примиряват с чудния блясък, с хладината и варака. С това, че Възкресението е пак, и пак...
"На меня направлен сумрак ночи..." - без това не може.
"...спасения нашего ради..."
Но как иначе Коста и Илия ще се съберат в истината и ще направят своето общо, съвършено, мършавоогромно, възкръс/нало/ващо и за кръст готово тяло?

Драгомир Йосифов