Мартенски музикални дни

Фестивален ендшпил

Юри Башмет и неговите "Московски солисти" пристигнаха за пети път в Русе. "Когато си преживял нещо хубаво, иска ти се да го преживееш пак" - така Башмет формулира периодичните си "завръщания". Две програми бяха подготвили за фестивала - от Дворжак през Хофмайстер и Шуберт до Шостакович, Бритън и Шьонберг. Тези техни 24 часа в живота на фестивала го наситиха с толкова много смисли! Пронизаха утвърдени естетики, проведоха бърза победоносна схватка със слухови навици, преобърнаха стандарти и създадоха нови. И всичко сякаш се концентрира отново в звуковата визия; което се отрази и на форма, и на характер, и на атмосфера, в края на краищата - на всичко в прочита на всеки един от музикалните текстове. Как да обясниш с думи по какъв начин звукът се уплътнява и "разрежда"; как се прекомпозира една нова, различна Шубертова фактура (Струнен квартет, опус 161, оркестриран от В. Кисин), в която до фигурата на лирика романтик извисява ръст латентната архитектоника на музика от следващи десетилетия; разбираш докъде е прозрял Башметовият Шуберт; какво всъщност се крие зад нотните знаци. Един пророчески прочит, всъщност, който не беше единственият фактор за шока, който преживяхме. Другият беше Шостакович като "очевидец на злото"; Шостакович, чието наглед невинно скерцо бе "обърнато" предимно чрез звука в най-зловещата възможна картина. И тъкмо си мислиш, че по-изненадващ ход надали ще има, и започва Тринайсетият квартет в много фината преработка на Александър Чайковски. Един квартет за виола, всъщност посветен на първия учител на Башмет Вадим Борисовски, виолиста на квартета "Бетовен". Тук вече музиката режеше късове душа; въздействието беше толкова физически силно, че получаваш спазми. Една картина на злото, която може да убие - така безпощадна и мощна бе тази реминисценция. Постига се с удивителна работа върху звука - чак до деформацията му; мислиш си, без Шостакович не би имало Шнитке, но без да си свирил Шнитке, може би не би стигнал до идеята да преобразуваш така звука при Шостакович. Последва "Лакриме" на Бритън - също едно преоткриване на личното негово, на Башмет изпълнение от предишни записи и интерпретации, вижда се как за секунда не седи на едно място мисълта му и слуховата му памет; за да се стигне до малко по-артикулираното от привичното и тъкмо затова странно, необичайно и възбуждащо сетивата изпълнение на "Просветлена нощ" от Шьонберг.
Последният концерт бе на Оперно-филхармоничното дружество с Бетховенова програма - две най-хубави и проблемни творби на Великия, чиято музика носи винаги изненади и не е за лениви мозъци - нито изпълнителски, нито слушателски. Георги Димитров бе на пулта; мисля си, това като че ли е негов композитор. Дотолкова всичко изглежда просто, ясно, с подредена фактура. Оркестърът е стилен, всичко звучи в услуга на музиката. И има музика! В Тройния концерт Минчо Минчев, Янг Чанг Чо и Михаел Келер направиха ансамбъл, в който все пак се открояваше фантастичната обща детайлна работа на първите двама. Един чист, кристален и същевременно обемен инструментализъм, който борави със светлосенки, търси нюансиране на пластовете, вслушва се в оркестровата игра. Така красиво, истински щастливо взаимодействие в този концерт чувам за първи път на български подиум - взаимен процес между солисти и диригент, в който свободата на артистичността и моженето е в диалог с традицията и звуковата стилистика. Домажорната меса също не бе звучала много, много отдавна. "Малката меса", както я наричаме музикантите, живее вече почти 200 години. По-големия дял от товара в творбата поемат хора и солистите. Самият Бетховен казва, дълго след като е създал произведението, че с изключение на Глория и няколко още моменти чистата църковна музика се изпълнява от гласовете. Там е съсредоточен музикалният израз в протичане по принципите по-скоро на един симфонизъм, отколкото на традиционната литургична творба, разделена на речитативи, арии, ансамбли и хорове. Тъкмо тази цялост на преживяването, както и трудността на хоровата партия (нещо типично при Бетховен), са основни точки за преодоляване. Хорът на Оперно-филхармоничното дружество (хормайстор Христо Стоев) имаше известни проблеми с тази фактура, но във всички случаи изявата му на концерта бе почтена и наситена с много добри моменти. От солистите Юдит Граф (сопран) владее висши техники във вокалното музициране, в полето на немската музика. Всъщност от останалите от квартета - Юлия Йош и Мартин Хощетлер (които помним от миналогодишното изпълнение на "Песен за земята" от Малер) и Марк-Оливие Йотерли, само последният не успяваше винаги да владее гласа си и да влезе в изискванията на ансамбъла и на диригента. Като цяло обаче изпълнението ще се запомни със стройната архитектоника, с една мощ, която се наложи в общото изграждане. Музиката доминираше - и в съкровените молитвени епизоди, и в "тежката полифония", и в трудните динамични изграждания; една всеотдайна вдъхновеност идваше от сцената, драматично инспирирана от големия музикант, диригента Георги Димитров.
Написах "големия музикант" и си дадох сметка колко вечери във фестивала провокираха появата на тези две думи. Тази година "Мартенски музикални дни" Русе бяха категоричен успех за своите организатори начело с Ива Чавдарова, но тук ми се иска още да спомена от екипа й поне Зоя, Диана, Миглена, Пламена. Те са успех и за общината, и за обществото на града. Защото пазят пространствата на фестивала. Защото в тези две седмици в Русе всичко е фестивал. И неговите главни герои, артистите, и неговата публика, и журналистите, и хората, които не са публика - за всички този период е свързан с музиката и музикалните идеи. Прибавям към това вълненията около майсторските класове на големи, редки музиканти, около концертите на младите, изложбите, съпътстващите проекти, за да се разберат реалните параметри на фестивала. Параметри, които градската власт и културната общественост грижливо съхраняват.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо