Мавзолейна пролет
И така, вече си имам два отговора на "Мавзолейно и музейно" - един от Емилиян Николов и втори от Петър Михайлов (самоименувал се и като майор Деян Велински). Зашеметен от изумителната съдържателност и смазващата реторика на тези два текста, отначало не събрах смелост да отговоря. Но после си дадох сметка, че евентуалното ми безмълвие би могло да убие още в зародиш плахо започващата дискусия за осмислянето на тоталитарното минало - а нали статията ми тъкмо такава дискусия целеше да предизвика.
Статията "Страх от миналото или страх от промени?" от мастития литературовед Емилиян Николов е безспорно любопитна. Най-вече поради своята симптоматичност. Целта е простичка: да бъда разгромен идеологически по всички параграфи. Но както подобава на филипика в духа на зрелия соц, логиката в разгромяващото творение малко куца. Ако все пак успеете да проследите нишката на авторовата мисъл, ще видите, че в коктейла от поучения, цитирани имена и увлекателни разсъждения върху разликите между музей и мавзолей, само на пръв поглед липсва теза. Теза си има и тя е също пределно проста: "Ангел Игов не е прав".
Защо не е прав Ангел Игов - не става ясно. Какво всъщност е казал Ангел Игов - пак не става ясно. За сметка на това става ясно, че основният аргумент на Емилиян Николов срещу идеологически прегрешилия Ангел Игов е: "Аз съм три години по-голям!" Този аргумент е експлициран в самото начало: "Статията на младия автор Ангел Игов... ненужно актуализира две от събитията на българския преход, като ги обговаря иронично (или детински) в опит да ги осмисли." И по-нататък: "Лично аз се чувствам лично (sic!) засегнат, но явно разликата между родените през 1978 и 1981 г. е много много (sic!) повече от три години... Вероятно някои от намесените в статията литературоведи и писатели са се смутили от тона, с който този студент оценява техните текстове." Забавно е, че в устата на студента Емилиян Николов думата "студент" звучи едва ли не като ругатня. Все си мисля, че аргументът "Слушай по-възрастните" не се употребява от хора, които искат да ги приемат на сериозно. Но когато въпросният "по-възрастен" дава такова едно снизходително мнение от висотата на своите 26 години, какво друго ни остава, освен да се посмеем?
Ще приема на юнашко доверие твърдението на батко Емилиян как на 11 години изведнъж си е дал сметка, "че досега сме живели в тоталитарно общество, капсулирани от външния свят, вместени в някакъв строг ред, който повеляваше да изпълняваме определени ритуали, да спазваме правила, наложени от партийни интереси." И искрено му съчувствам, че това мистично откровение е сложило край на детските му игри. Но иначе трябва да съм му благодарен, защото неговата статия си е точно отговорът, който очаквах. С малката разлика, че очаквах да го напише човек на 50-60 години. Аз пиша, че мястото, където беше мавзолеят, не може да бъде празно място, че в мислите ни, в представите ни мавзолеят още си е там - е, батко Емилиян през цялото време говори за него в сегашно време... Паническия страх от миналото, който според мен е белязал целия български преход, баткото оправдава със зловещата фраза на Петър Младенов за "танковете" (произнесена, впрочем, не в началото на 1990, както твърди статията, а на 14 декември 1989). Според батко Емилиян по-характерен за нашия преход е "страхът от промените" и аз комай косвено съм обвинен именно в това. Втасахме я!
Текстът на майор Деян Велински е публикуван в този брой, така че няма да го излагам толкова пространно. Той не се и опитва да даде принципен отговор на това, което говоря, а възприема по-мързелива стратегия: хваща се за детайлите и търси кусури. Тази стратегия винаги е обречена едновременно на успех и на провал. На успех - защото кусури все ще се намерят; на провал - защото в крайна сметка текстът нищо не казва. Освен че Марко Марчевски си струва да бъде изучаван, което го казвам и аз. Признавам, че може би бях твърде жесток към г-дата Николов и Радичев, но в крайна сметка моята критика е насочена не срещу тях, а срещу използването им като "безобидни" примери по тема, която предполага много по-смел размах. (Ето го и у мене това неудобство, че си критикувал, че си огорчил някого - не е ли и това красноречиво доказателство за провинциалността на литературата ни и литературния ни живот?) Но иначе статията ми очевидно е четена така, както майорът чете евангелието, защото изразите "добрата литература" и "другата добра литература" са разбрани като ирония към постиженията на Константин Павлов, Николай Хайтов и другите споменати в тази връзка писатели. Съвсем не, г-н майор, просто едните са "добри" според Сдружението, а другите - според Съюза. Ама на Вас всички ли ви харесват? Е, не може всички, изберете си.
Ориентирайте се класово.
Иначе авторът демонстрира известни умения в дребнавото заяждане, но ми се вижда безсмислено да пише цяла статия с тази цел. Да не говорим, че се увлича. Защо пък и Светлозар Игов, майоре, пощадете го, моля Ви се, фактът, че носи същата фамилия като мен, не го прави отговорен за моите статии! Но г-н майорът държи на детайлите... Ето защо и Ролан Барт не е оставен встрани от спора. Споменаването му в моя текст ("пиши си за трактори и туршии, пък пусни един-два лафа за Барт и Фукуяма, да видят, че не си прост") поражда забележителното прозрение на майора, че "Барт е структуралист, а в късните си години - постструктуралист." Евалла!
Е, сега разбрахте ли защо не исках да пиша отговор...
И все пак тези два текста ме депресират. Само такива умотворения ли можа да предизвика моята статия, която наивно искаше да събуди реална дискусия върху един 45-годишен период от българската история, върху неспособността (или нежеланието?) да се изследва той, върху невъзможността (или непозволеността?) да се осъзнае, че нашето общество просто не може да осъществи бленувания Преход, ако не се е справило с призраците на тоталитарното минало, ако не ги е разпризрачило едно хубаво веднъж завинаги?
Я по-добре аз да си седна на задника и да не се обаждам много-много. Тоталитаризмът е нещо лошо и няма какво да се говори за него, а пък Ангел Игов е един ретрограден комунист, дето даже не е ходил да вика "Кой не скача е червен", понеже е бил много малък. Ма моля ви се, музеи ще вдигаме. Те, музеите, пари струват - а то първо за парно ли, за ток ли, за рейнджъри в Ирак ли... Я пусни телевизора да чуем какво говори Явор Дачков! А! Той не бил Явор Дачков, той бил Кеворк Кеворкян! Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши? Кукурику! - Ето петлите! Джав, джав! - Ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина. Страх от миналото или страх от промени? Честита пролет!

Ангел Игов