Мавзолеене
Това е най-новата лексема в родния език. Производна е от: съществителното нарицателно "мавзолей" (думата е от гръцки произход и означава голям надгробен паметник) и несвършената глаголна форма "блея". Разбира се, разглежданото словосъчетание отпраща и към друго семантично поле - правенето ("леенето") на определен тип продукт. Мавзолеенетo е и част от тоталитарната система на "нашето недавна".
Уморително е да се мъкнеш с хилядите, маса народ по жълтите павета на площад "Девети септември". Същевременнно скан-ди-раш като зомби клишето, лозунга, абревиатурата. А сетне пък е смазващо да се тъпчеш в "Икарус"-ите. (Ха, "култовата сграда" отиде в историята, но не и тия "Икарус"-и!?") Датите на мавзолеенето за 45 лета са: 9.IX., 1.V. и...
Всичко това не ми липсва.
Действително самата Сграда можеше и да не събарят. Ала това беше политическа сделка между Партиите. Някой взе тлъста сума за, оказа се, само формалното й заличаване.
Настоящото писание е с целта да споделя някои несъгласия с обширното изказване на г-н Ангел Игов "Мавзолейно и музейно", публикувано във в. "Култура". И понеже вече има Свобода на Словото (най-голямото достижение на изстраданите 14 години Преход), излагам възраженията си. А това в епохата на мавзолеенето беше... не без проблеми за адекватно реагиращите. Но задължително Един говореше (плямпореше) от Името на Многото. Драги г-н Игов, да се говори в първо лице от името на Други е тоталитарна практика...
А ето и кое друго ме смути в пространното изложение "Мавзолейно и музейно". Какво значи събаря се "една изпразнена от символното си съдържание сграда"? Самата сграда на втория мавзолей в София (първият е на княз Александър Батемберг) беше Символ. Ха, май наистина почти всичко у нас след 1989 г. е "удвоено": синод, партиен модел, футболни истории, мавзолейни...
Г-н Ангел Игов нарича едни от най-добрите съвременни поети и университетски преподаватели - д-р Ани Илков и д-р Амелия Личева - смешни. И тук е трагичното. Не защото г-н Ангел Игов има високо(мерно) само(мне)чувствие. А защото винаги, когато наш поет изразява и отстоява своята гражданска, сиреч обществена позиция, е "санкциониран". Гео Милев, Ясенов, Вапцаров заплатиха с живота си нявга.
По време на мавзолеенето пък Радой Ралин (за дълго), Блага Димитрова (достатъчно), Константин Павлов (системно) са "отстранявани от длъжност".
Александър Геров и Любомир Левчев са обявени за шизофреници (от акад. Тодор Павлов)... Та днес епитети за/на Илков-Личева са си гъдел в сравнение с Вчера. Ала механизмът е познат. До болка!
Предлагам Ви, г-н Ангел Игов, хвърлете по едно око на: "Вчера" от Владо Даверов, "Досиета" на Генчо Стоев, "Лице" на Блага Димитрова, "Участта българин" на Симеон Янев. А и "Франческа" от големия Константин Илиев. Тук предлагам и ценните предложения на Емилиян Николов: "Бивалици" на Вера Мутафчиева и "Задочните..." на Георги Марков (вж. текста му "Страх от миналото или страх от промяна" в бр.11 на "Литературен вестник от т.г.). Апропо, Георги Марков - Джери е сред сценаристите на филма, по който страдате, г-н Игов.
Анибал Радичев има качества на поет. Не ми е ясно защо говорите с ирония за неговото творчество?
Ролан Барт в зрелостта си е структуралист, а по-късно е с някои постструктуралистки възгледи.
Постструктуралисти са: Яус, Пол дьо Ман, Дерида, Ихаб Хасан.
Постмодерен роман е създаден преди 1989 г. у нас. Но "Биографии на генерали, писатели трети лица" от Симеон Янев е малко познат, неоснователно нечетен и за срам малко изследван.
Не разбирам какво е това степенуване: когато г-н Ангел Игов се опитва да говори за тоталитарната литература, определя творчеството на Блага Димитрова, Константин Павлов, Георги Марков като "добрата", а това на Христо Фотев, Антон Дончев и Хайтов като "другата добра"? Изброените имена са на ценни автори (някои за съжаление вече покойници), които създават истински художествени достижения. Е, Хайтов има "забежки" към маниера на тоталитарното писане (справка: "Вълшебното огледало").
Доцент Марко Марчевски не е написал само "Митко Палаузов". През 1936 г. пише "Любов и брак" - книга, посветена на женското равноправие. (Същата година със същото заглавие и с подобна тематика излиза от печат и изследването на Иван Хаджийски.) Капиталният труд на Марко Марчевски е обаче "Малка литературна енциклопедия" I-II том, С., 1940 г. Това ценно съчинение липсва във фондовете на "Народна библиотека - София", "Студентска библиотека при СУ", "Столична библиотека", в библиотеката на Театралната академия (а там Марко Марчевски е бил преподавател!). Та едно изследване върху въпросния автор не би било лека задача. И комай Марчевски не е подходящ пример за тоталитарен писател. (Това е в сила и за Хаджимарчев!) Естествено, споменатото тук един популярен съфамилник на г-н Игов е пропуснал в своите Кратки и Пространни "истории" на българската литература. Но пък не пропусна да заяви, че българска литература всъщност нямало?! Споко, след една петилетка (мавзолейна лексика!) С.И. отново ще издаде своето Популярно четиво в голям тираж, луксозен вид и с бомбастична цена.
В заключение казвам, че музеят пази само отломките на миналото. А "опитомяване на миналото", слагането на литературата в музей - това си е мавзолеене.

изготвил:
Майор Деяновивелински
(Петър Михайлов)