Нещо във въздуха
В интервю на Цветан Тодоров пред в."Култура" ме впечатли изречението: "Не трябва да позволяваме миналото да подчини настоящето"... В следващия брой на вестника в есето "Мавзолеи и музеи" Ангел Игов ни влече в противната посока. Стига сме идеологизирали миналото, то няма да е толкоз страшно, ако го у(с)покоим в един светъл музей, в който травматичните спомени ще бъдат просто експонати... - пледира авторът.
Мавзолеят (за съжаление срутен) би бил подходящо място за представителните образци на соцкласицизма, т.е., нещо като символен екарисаж. Авторът предлага още (отново) да изчетем титаните на тоталитарната литература от една "нормализирана" дистанция. По-нататък той съвсем обърква конците, след като се опитва да защити тази мазохистична операция: прави някаква странна класификация на "добрите" (Константин Павлов, Блага Димитрова, Георги Марков) и "другите добри" (Николай Хайтов, Христо Фотев, Антон Дончев). После се усеща, че в хода на "прочита" дисидентската аура на някои от "добрите" може да се поизтърка (я си представете, че някой по-любознателен читател се поразрови из "музея" и открие там стихосбирката "Стихове за вожда" от Блага Димитрова или някоя неунищожена чернова на сценария на "На всеки километър" от Георги Марков...). Впрочем в статийката става дума и за милиционерския епос, който бе прожектиран лани и за яростната реакция на поета Ани Илков, който ставал "смешен" със страховете си, че една невинна прожекция може да "реставрира" тоталитаризма... Тук обаче (позволявам си да забележа) не става дума за силогистика, а за притежание на ноздри (нюх)... Защото акцията по прожектирането на въпросната кинематографична леш означава нещо: тестване на гузната носталгия на част от населението; реабилитация на "вчерашни герои"; и, разбира се, оная перфидна назидателност на комсомолските пропагандисти, която Ангел Игов няма как да познава... А иначе е забавно да се ровичкаш във фосилите на доктрината - само че защо на чужд гръб (Ани Илков); пусната е една стреличка и по "постмодернизма" - бил "мъртъв". Затова пък лиричният тремор от 70-те се радва на новото си възкресение: един виден издател броди из страната и изнудва бедните български читалища (чрез съответната институция) да изкупуват залежалата му продукция (т.е. словото българско); прави впечатление луксозната опаковка на едно непоносимо съдържание (плод на априлския литературен клан); та въпросната генерация се държи като "дърта свиня, която си яде прасилото...". Защото коя от следващите литературни генерации разполага с подобна медийна мощ... "Постмодернизмът" бе една спазматична проява, но пък симпатична - нима Ани Илков се е опитал някога да си олихви "хулиганството", както направиха други имитатори на радикализъм?.. И едва ли поетът може да бъде сведен до някаква си рубрика - както би им се искало на някои хора в калъфи...
Впрочем "реставрация" или "консервация" - не е ли все едно и също: трябва да свикваме (да си мълчим), защото "нищо ново под слънцето" - ченгета ни учат на демокрация, евнуси - на мъжественост... И от време на време - някой паднал ангел.

Иван Сухиванов