Повторно сближаване: Възприятия
Да си имигрант значи винаги да бъдеш чужденец: нито "от тях", нито "от нас". Струпването на много хора в мегаполисите закономерно води до смесване на обичаи, религии, езици, до психологически или поведенчески различия с "родната култура". Децата на имигрантите растат сред тишина, която не се дължи само на езиковата бариера. Те стават свидетели на "пренасянето" на родителите и сами не знаят къде е истинският им дом.
Клаудия-Мария Луениг, автор на проекта


Теми като майчинството и миграцията, които стоят в основата на тази изложба, предполагат нетрадиционен подход към женската проблематика. Това не е поредната феминистка изложба (сред авторите има и мъже) - тя се дистанцира от стереотипите, които налагат традиционните разбирания, без да ги отрича напълно.
Според класическите схващания жената (женското начало) се свързва със статиката и покоя, символизира се от хоризонталната линия. Докато мъжът - обратно - като носител на авантюризма, на жаждата за далечни пътешествия и непрестанни приключения - е олицетворяван в символиката на графичните знаци с динамичната линия на вертикалата. Без съмнение много жени мечтаят за уютен дом, здраво семейство и, най-вече, деца. Това се счита за закодиран белег на родовия им пол (джендър). Затова редица писатели и психолози от началото на ХХ век (когато се надигат все по-масово гласовете за еманципация и равенство между половете) акцентират върху повратната роля на сватбата и брака в живота на жената. Разказът на Маргьорит Дюрас "Къщата" например, е посветен на дома и представя домашното пространство като сакрално за една жена, като храм на нейното не само биологично, но и личностно реализиране, доизгражда най-последователно и задълбочено тази представа в по-ново време.
Жената на път, жената имигрант е контрапункт на този образ. Ако днес тя се чувства спокойна и уверена, когато предприема пътуване (поне в по-голямата част от света), то само едно-две поколения по-рано ситуацията изглежда коренно различна.
Проблематиката, която изложбата разглежда, съпоставяйки темата за майчинството с тази на миграцията, предполага многопластови тълкувания с нееднозначни, понякога дори взаимоизключващи се заключения. Например миграцията като най-висш израз на жертвоготовност от страна на майката (разделяне завинаги със стария дом и предприемане на рисковано пътуване към неизвестното, чуждото, несигурното) в името на едно по-обещаващо бъдеще за детето. Или миграцията като професионално изискване към еманципираната жена, преследваща своята кариера... В този смисъл изложбата предлага широк спектър от интерпретации.
Майчинството и миграцията са непреходни, общочовешки, универсални проблеми, които правят пътуващата изложба разбираема и вълнуваща за публика с различна национална, етническа и религиозна принадлежност. Въпреки това работите са дълбоко лични, индивидуални интерпретации, в никакъв случай те не търсят глобално и окончателно решение, някаква универсална рецепта.
Обект на тази изложба са нормалните човешки взаимоотношения между зрели хора. От едната страна стоят родителите, най-често майките, примирили се с нереализираните амбициозни планове за бляскавото бъдеще на своите деца. От другата страна са те - "децата" - понякога, на свой ред, вече влезли в ролята на родители. Това са едни пораснали Пипита и Питър-Пановци, които, отправяйки носталгичен поглед назад, се стремят да изяснят пред себе си и пред хората, които са ги създали, смесените си чувства на гордост, тревога и задоволство.
В съвременното общество миграцията е все по-масово явление. Отчасти заради икономическото и културно отпадане на границите в епохата на глобализация, отчасти заради непрестанните военни конфликти, човекът от края на ХХ в. би могъл да се определи като homo mobilis.
Историята на организаторката на тази изложба и връзката й с нейната майка сами по себе си са един от възможните отговори на проблемите, които изложбата поставя.
Клаудия е изпратена от родителите си да следва химия, въпреки желанието й да се занимава с изкуство. Към него се насочва професионално едва след завършване на инженерното си образование. Всъщност именно от майка си Клаудия възприема много като художничка. С нея тя е в особени отношения. Определя тяхната връзка като чисто интелектуална. Страстна католичка, майка й била и строг родител. Затова Клаудия винаги оставала по-близка емоционално със своя баща. Дългите отсъствия от дома, докато е студентка обаче, дават възможност и на нея, и на майка й за обективна равносметка на техните взаимоотношения. При едно от завръщанията на Клаудия в Берлин двете жени провеждат важен разговор, в който майка й признава, че всъщност Клаудия е истинската художничка. Макар да умее да рисува добре, майката остава в творческото си развитие на любителско ниво. Тя практикува по-скоро като "неделен художник" и не гледа на изкуството като на "сериозно" занимание. Този разговор е решаващ в живота на Клаудия. Именно чрез него тя получава благословията на майка си и признанието, че е достатъчно зряла да поеме живота си в свои ръце.
Този разговор става повод за настоящата изложба. Основният мотив в нея е подновяването на диалога между родителите и техните вече пораснали деца. Възстановяването на тази връзка е важен етап в живота на всеки човек, доколкото чрез нея той скъсва завинаги с дидактико-наставническата функция на родителското тяло и придобива статут на зряла-равноправна-самостоятелна-свободна личност.
Първоначалното нарушаване на тази връзка е неизбежно. В процеса на съзряване, в необходимостта от себеутвърждаване всяко ново поколение отрича предходното. То прескача старите граници, надхвърля допустимите норми, преобръща представите за света.
В този смисъл особено тежка е ролята на жената. Отричането на майката е неминуем етап от човешкото развитие и ключов момент в живота на всеки. В социален аспект то намира израз в акта на инициация у племената от традиционен тип култура. Едва от този момент насетне племенната общност признава младежа за свой равноправен член и той може да оглавява свое собствено семейство. Началото на неговото индивидуално развитие започва с преодоляването попечителската роля на майката.
За момичетата този процес е особено диалектичен, защото с преодоляването на майката, с придобиване на правото сами да станат майки, те се обричат на свой ред също да бъдат отречени един ден.
Заглавието на изложбата "Повторно сближаване: възприятия" прави асоциация с библейския мит за завръщането на Блудния син в бащиния дом. Но, както резонно отбеляза културното аташе на Австрия г-н Яшке в речта си на откриването, не е редно да казваме "отечество" и "татковина" (вж. "бащин дом"), крайно време е да потърсим техните еквиваленти "по майчина линия".
Експозицията представя осемнадесет творби - видео- и мултимедийни инсталации, обекти, дигитални отпечатъци и фотографии. В пътуващата изложба могат да се видят някои работи от най-ранния австралийски етап на проекта като серията инсталации на Мадлен Ньовьо от 1996 г. Интересно е да се отбележи, че участието в пътуващата изложба не изисква даряването на творбите, организаторката не цели да натрупа музеен фонд. Авторите ги оставят обикновено за по-дълго време с оглед на мобилния й характер или си ги прибират своевременно.***
Работата на Клаудия-Мария Луениг е ключ към цялостната концепция на проекта. Тя пресъздава момента на онзи решаващ разговор, който двете с майка й провеждат при едно от завръщанията й в Берлин. Работата на художничката, която в момента живее и работи в Австрия, се разполага в специално обособено пространство от изложбената зала. Тя се състои от пет отделни компонента, обединени от общия мотив на това "повторно сближаване": видео, инсталация, две пана с отпечатъци и фотография. Чрез тях сюжетът се пресъздава на няколко смислови равнища. Видеото е носител на наративния елемент. То разказва как майката и дъщерята правят последен преглед на багажа преди поредното заминаване на Клаудия за далечния остров. Срещата протича на три етапа, в течение на които дистанцията между двете жени се скъсява до минимум. Възстановяването на духовната връзка е маркирано чрез формалното приближаване на телата. В началото на разговора Клаудия и майка й седят на маса една срещу друга и преглеждат списък на багажа. Постепенно Клаудия се премества до майка си за по-голяма леснота, а кулминационният момент е, когато двете се хващат за ръце, сплотени от наближаващата раздяла. Заснемането на видеото Клаудия е поверила на своя баща, който е бил винаги "по-предпочитаният" родител.
Пред телевизионния екран на централно място е разположена маса с два стола от срещуположните й страни. Те сякаш предлагат повторно възпроизвеждане на случилото се по време на разговора като негов символичен рефрен. Масата и столовете са покрити с бял плат, акцентиращ на тяхната отвъд-битова, метафизична роля на топос в дома. Те са място за социално общуване, където индивидът най-рано започва да се формира като такъв.
В своята инсталация Клаудия е включила две пана, съшити от памучни кърпи за ръце. Върху едното са отпечатани идентични снимки на майка й като 14-годишна, а в другото са изброени думи, описващи променливото състояние на връзката майка-дъщеря като: любов, болка, признателност, гняв, приятелство и т.н.
На съседната стена артистката е наредила фотографии на детски рисунки на майка си, в които личи прецизната старателност на копиране. Тя сякаш е естествен завършек на трескавия опит за взиране в миналото, така необходим за възстановяването на хармоничната връзка.
С работата си "Между да свята" Клаудия пренася знаците на домашното пространство в изложбената зала. Това разтваряне на интимното в публичното първоначално предизвиква известно неловко чувство у зрителя, подслушал сякаш неволно чужд разговор. Инсталацията на Клаудия набелязва пътя към повторното сближаване, дало мото на цялата експозиция.
Българското участие в изложбата има дълга и любопитна предистория.
Елена Панайотова и Клаудия-Мария Луениг се срещат като участнички на Биеналето на печатните техники в град Любляна през 2001. Българската артистка се впечатлява от проекта за пътуващата изложба, която на този етап пътува из Западна Европа и предоставя на Клаудия многобройни контакти в балканските страни. Така се реализира изложбата в Скопие през 2003 г. и в София, подготвя се гостуването в Тирана.
Участието на Моника Попова се решава още преди година и половина, когато Клаудия посещава Младежката изложба ("Шипка" 6, ноември 2002) в търсене на български авторки.
Евелина Ханджиева, въпреки че живее в Добрич, не остава незабелязана. Тя е организатор на прочутия Пленер на хартията и работи активно в областта на лендарта и други експериментални форми на съвременното изкуство.
Трите български участнички се вписват в общото звучене на изложбата по свой специфичен начин. Елена Панайотова представя две силни работи, които кореспондират с темата за майчинството и миграцията в присъщия й духовит стил. Инсталацията от обекти "9 начина да опиша моя свят" предлага на зрителя да надникне в най-съкровените спомени на едно вече "пораснало дете". С кокетна сантименталност Елена е посветила по един разказ на всеки от любимите си предмети. Тя ги е поставила в 9 специални кутии от стъкло, а аналогията със стъкления похлупак като особен израз на желанието за обгрижване у Малкия принц е поразителна в обекта "Двете рози".
С инсталацията "Сменяне на дрехите - стара детска игра" Елена поставя знак за равенство между ежедневието на майката, по традиция схващано като безкрайно отегчително, и "розовите" дни на детството.
Въпросът за ролята на позитивното мислене и силата на въображението е развит и в особено колоритната работа на Моника Попова. С инсталацията си "Корсет" тя визира своето кредо за ролята на майката в живота на детето изобщо. Моника представя богато изрисуван на цветя дамски корсет. Едва при поглед отблизо става ясно, че това е медицински колан за коригиране на гръбначни изкривявания. Текстовата част от инсталацията разказва в разбъркания словоред на Реймон Кьоно историята на най-голямата дъщеря на Моника, която трябвало да носи този бандаж и целият ужас, който я грозял от безмилостното любопитство на съучениците й. С това предизвикателство авторката формулира най-важното предназначение на майката: да сътворява "приказката" от заобикалящите детето тривиални факти и явления; със силата на фантазията и въображението да превръща критичните моменти от сивото ежедневие в истински приключения.
Евелина Ханджиева представя своята поетична импресия "Защо и ...". Тя отпечатва върху плат две визии, които се наслагват и придобиват посланието на далечен спомен. В него се преплитат тихата радост от една дългоочаквана среща и носталгията по отминалото слънчево време на детството.
Във връзка с въпроса за женската и културна идентичност, които обединява темата на изложбата, любопитен е фактът, че работите на българските артистки се оказаха сходни по чувствителност и изразен език.
В този смисъл чрез отделните национални участия, които изложбата обединява, тя предоставя любопитен поглед върху степента на глобализация в сферата на съвременните визуални изкуства и дава възможност за обективна съпоставка между различните национални култури.

Яна Костова


Яна Костова е студентка в трети курс на специалност "Изкуствознание" в НХА.
Национален изложбен център, Шипка 6,
20 февруари -
7 март 2004


Идеята за пътуващата изложба се заражда през 1994 г. в Австралия, където немската студентка Клаудия следва химия. Там тя среща други чужденци, с които я обединяват общи интереси. Заедно те решават да интерпретират от различни национални гледни точки темата за майчинството и миграцията - два ключови проблема на женската и културна идентичност. В периода 1996-97 експозицията обикаля Австралия. Оттам тя започва своето пътешествие из Европа, като на всяка "спирка" се обогатява с до три нови участници от страната домакин. През 1998 г. изложбата е представена в Австрия и Германия, през 2001 г. гостува в Словения, а през изминалата 2003 посещава Скопие. След София тя ще гостува в Русе (от 15 април) и Тирана. Всеки следващ етап от проекта се обогатява от новите регионални "възприятия" и това претворяване създава различно, неповторимо усещане, обусловено до голяма степен от специфичния дух на страната, през която минава изложбата.